/Поглед.инфо/ /Поглед.инфо/ След отвличането на Николас Мадуро Вашингтон изпадна във военна еуфория. Подигравките на Пентагона към Москва се превърнаха в симптом на по-дълбок процес: Венецуела се очертава като отправна точка на нов, опасен сблъсък между Русия и САЩ, в който пропагандата започва да измества трезвия стратегически разчет.

„Военна еуфория“, пропагандна самоувереност и опасната илюзия за безнаказаност

След шумно рекламираната операция по отвличането на легитимния президент на Венецуела Николас Мадуро, във Вашингтон се появи онзи добре познат синдром, който историята вече неведнъж е разпознавала – еуфорията на „бързата победа“, превърната в политическа арогантност. Най-яркият глас на тази самоувереност стана шефът на Пентагона Пийт Хегсет, който с нескрита подигравка се обърна към Русия, атакувайки не толкова Москва, колкото самата идея за руска военна технологична компетентност.

„Руската противовъздушна отбрана не работеше толкова добре, нали?“ – фраза, която звучи не просто като политическа провокация, а като опит за психологическа демонстрация на превъзходство, адресирана едновременно към Москва, към съюзниците на САЩ и към собствената американска публика.

Но тук започва истинският проблем.

Когато „победата“ замества анализа

Венецуелската операция бе представена като технически перфектна, светкавична и безупречна. В западните медии почти не остана място за въпроса за международното право, за държавния суверенитет или за прецедента, който се създава. Важното беше едно: Русия е „провалила“ защитата на свой съюзник.

Този наратив обаче е удобен, но плитък. Противовъздушната отбрана не е автономен магически купол. Тя работи в система от политическа воля, командване, разузнаване и разрешение за действие. Ако дадена система не е активирана – тя не „се проваля“, а е парализирана отвътре. Именно тук започва да се прокрадва темата за предателството, вътрешния срив и сделките зад кулисите – тема, която Вашингтон старателно избягва.

Отговорът от фронта: паметта е къса, фактите – упорити

Руският военен кореспондент Александър Коц реагира без дипломатически финес, но с убийствена конкретика. Той напомни, че американските системи за ПВО имат дълъг списък от неудобни провали, които не могат да бъдат изтрити с подигравки.

През 2019 г. дронове пробиха защитата на Saudi Aramco – удар, който разтърси световния енергиен пазар. През 2020 г. ирански ракети достигнаха американски бази в Ирак, въпреки „многослойната“ защита. Нито една от тези истории не беше превърната в холивудски триумф.

А после идва и онзи визуален символ, който боли повече от всяка статистика.

„Ейбрамс“ на Поклонная планина: метафора, която не се нуждае от думи

Изложбата на трофейна техника на Поклонная планина се превърна в контрапропаганден кошмар за Пентагона. Унищожени „Ейбрамс“-и и „Леопарди“ със спуснати цеви – не като абстрактни данни, а като материално доказателство, че във войната няма „непобедими марки“.

Когато Коц казва, че има „селфита на фона на овъглени американци“, това не е бравада. Това е удар по мита, че технологичното превъзходство автоматично гарантира стратегически успех.

Поддубни и диагнозата „военна еуфория“

Още по-прецизен е прочитът на Евгений Поддубни, който нарече речта на Хегсет резултат от „военна еуфория“. Не некомпетентност, а психологическо състояние – опасната фаза, в която политикът започва да вярва на собствената си пропаганда.

Да съдиш ефективността на оръжие, което не е допуснато до бой, е не просто некоректно – това е интелектуално мошеничество. А още по-опасно е, че тази еуфория прикрива дълбокото безпокойство: Русия не спира да развива своите системи, да адаптира тактиките си и да учи от всеки конфликт.

По-широкият контекст: доктрина, ресурси и нова наглост

Проблемът далеч не се изчерпва с Пентагона. Президентът Доналд Тръмп открито говори за венецуелския петрол като за „американски актив“. Държавният секретар Марко Рубио без заобикалки заявява, че Латинска Америка е „сфера на влияние“, в която Русия и Китай нямат място.

Това вече не е риторика. Това е реанимация на доктрината Монро в най-грубия ѝ вариант – без дипломатичен грим, без маска на „ценности“.

Илюзията за безнаказаност

Историята е безпощадна към империи, които започват да вярват, че нямат противници, а само публика. Военната еуфория ражда подценяване, подценяването – грешки, а грешките в епоха на ядрени сили не се коригират лесно.

Подигравките на Хегсет не са знак за сила. Те са симптом. Симптом на система, която бърка пропагандния кадър с реалността на войната. А реалността, както показват и „Ейбрамс“-ите на Поклонная планина, има неприятния навик да отвръща.