/Поглед.инфо/ Пред вас има рядък случай на авторски късмет. Марк Атууд Лорънс всъщност пише изследване за една доста стара история - как войната в Индокитай (завършва през 1975 г.) променя Америка и света. Книгите не търпят прибързаност, пишат се дълго и се шлифоват дълго време, а авторът, разбира се, не може да предвиди, че работата му ще бъде публикувана скоро след августовската катастрофа на Америка в Афганистан.

Но се случва така и книгата веднага стана известна. Нямаше такава рецензия, която да не направи паралели с Афганистан. Напомня се, че през цялата епоха след Втората световна война САЩ се опитват да променят другите народи, но много малко подобни опити се провалят толкова демонстративно колкото афганистанския: 20 години, много загубени животи, безброй милиарди долари и това всичко свърши като във Виетнам, - с бягство. Там от покрива на американското посолство в Сайгон, тук от летището в Кабул. Нека го кажем отново: авторът извади късмет с книгата, издадена навреме. Но не и Америка и Афганистан.

Да разгледаме за най-интересната мисъл за нас, която тази книга повдига. Между другото, тя се нарича „Краят на амбицията: Съединените щати и третият свят в ерата на Виетнам“. Идеята е проста: какво щеше да се случи със света и с нас, ако ние, тогава във формата на Съветския съюз, не бяхме спечелили тази война?

Тоест виетнамският народ я печели, разбира се, на първо място, но лошо щеше да му се пише без военната помощ на СССР (който помага за свалянето на американските самолети, включително на онзи, в който лети бъдещият сенатор Маккейн). Но Китай също помага и дори ожесточено се надпреварва с Москва за първенството в тази помощ (отношенията ни с големия съсед тогава са по-лоши от всякога).

И ако всичко беше успешно за Съединените щати в Индокитай, щеше да е лошо. Щеше да се създаде един напълно различен свят от днешния. Книгата изглежда много ценна, за да опише дивия ентусиазъм, който отличава президента Джон Ф. Кенеди и голяма част от нацията за факта, че Америка може да направи всичко в света. Да речем, че са знаели, че е по-добре да не пипат СССР и КНР, но спокойно са можели десетки страни в Азия, Африка и Латинска Америка.

Това напомня разговор с един от нашите специалисти по Латинска Америка за многобройните покушения срещу Фидел Кастро – ставаше дума за това какви хора тогава работеха в ЦРУ. Те са просто гении, които бликат с идеи и са готови да поемат лични рискове в процеса на тяхното осъществяване. Но същите фонтани се наблюдават по целите САЩ: спомнете си как същият Кенеди създава Корпуса на мира и други организации за износ на американски ценности и предимно много млади ентусиасти работят там. А те са милиони – ерата на Кенеди започва с безпрецедентен национален подем и жажда за обновление. Във всички области, до световно господство.

Струва им се, че намесата в гражданската война във Виетнам, например, моменталното нарушаване на баланса на силите там, повдигането на местната икономика за стотинки, създаването на либерален рай е дреболия. И същото може да се направи в целия Трети свят, който се формира едва тогава. Още в средата на 50-те години на миналия век хората в СССР започват да говорят, че бившите колонии са естествен съюзник на Москва, но американците просто се присмиват над тази идея.

И когато днес чуваме от американски и други правозащитници, че „демокрацията се оттегля по целия свят“, това започна с провала на САЩ във Виетнам. След което имаше съвсем различна Америка и много по-сложен и интересен свят, отколкото някой е можело да очаква.

Какво тогава попречи на победата? Марк Атууд Лорънс посочва три ключови фактора. Първият е, разбира се, това, че САЩ започват да ги мразят в Третия свят, който Америка иска да поеме под крилото си. И тогава, вече не при Кенеди, а при Никсън, се оформя традицията да се подкрепят всякакви управляващи, най-добре военни режими, включително откровени зверове, ако говорят правилните думи за САЩ и демокрацията.

Друг фактор: ако при Кенеди страната е управлявана от заклети оптимисти, след това ентусиазмът в управляващата класа за завладяването на света рязко отслабва. Освен това умората от авантюрите се проявява още през 60-те години. Защото, ще кажете вие, милиони млади американци са се противопоставили на войната и сами са влезли в състояние на война със собствената си власт, ли? Да, но с уточнения. Оказва се, че през 60-те години, ерата на безкрайния антивоенен бунт, се ражда неговата противоположност - укрепването на консервативния фланг на обществото, на хората от този фланг са им все по-неприятни не само войната, но и сънародниците, които искат всякакви реформи и друго подмладяване на страната. Познато явление както днес, така и през 30-те години на ХХ век, когато Съединените щати по принцип искат да си седят зад двата океана и да не се месят в делата на Европа и на всички останали.

Оказва се, общонационалният мит за абсолютното американско превъзходство умира още през 70-те години. Тоест след Виетнам те стават, според собствените си стандарти, мили и внимателни. А какво ли би станало със света, ако идеалистите на Кенеди бяха устояли? Но най-важното, защо след това военните авантюри на Америка не спират след това? Например в Афганистан, да не говорим за Ирак.

Ама това е различно, обясняват ни съвременните анализатори. Афганистан изобщо не е Виетнам. Нека да разгледаме августовското проучване на експертите от “Ню Йорк Таймс” след бедствието. Там се казва: Виетнам е първото поражение на Съединените щати, хората не са готови за това в онези дни, но сега това е нещо обичайно. Освен това милиони военнослужещи се бият във Виетнам, а сега в Афганистан има професионалисти. Тоест тогава обществото разбира, че всеки може да бъде изпратен на смърт в някаква джунгла, но сега не е така.

Също така: тогава Виетнам определя всичко, той е в центъра на всякакви спорове за вътрешната и външната политика на страната, за самата ѝ същност. А този наш Афганистан - никой не забеляза тази история на фона на неистово разцепление в американското общество по съвсем различни въпроси. Днес ролята на Съединените щати в света като цяло е намаляла, но тогава на американците им се струва, че освен тях, изобщо няма или не трябва да има никой друг.

И неочакваното заключение на американските експерти: всичко това означава, че Америка няма да изпадне в дългосрочна депресия заради афганистанския колапс. Ще тъгуват, тъгуват и ще се успокоят. Това означава, че властите ще се впуснат в поредната подобна авантюра, когато пожелаят.

Тоест – „можем да повторим“. Бих искал да кажа: повторете, повторете. Но по-добре не.

Превод: В. Сергеев