/Поглед.инфо/ Отмина Денят на Победата (1945), без който не би било възможно учредяването на Деня на Европа (1950). Но у нас Деня на победата сякаш го нямаше в политическата сянка на Деня на Европа. Единствен президентът Румен Радев положи венец пред Паметника на Незнайния воин.
Значи ли това, че за част от властниците Българската армия не е съществувала през Втората световна война, не е воювала срещу нацистките пълчища, няма принос за Деня на Победата?
У тях изглежда поражда срам и ужас уникалният факт, че командващият на Първа Българска армия българският генерал-лейтенант Владимир Стойчев е единственият чуждестранен офицер преминал триумфално в бойния строй на Парада на Победата в Москва на 26 юни 1945.
За нашата „политическа класа“ сякаш не съществува победата на Българската армия над войските на Вермахта при Драва. Премълчава се, че българските воини с упоритите отбранителни сражения са осуетили стратегическия замисъл на хитлеристкия Генерален щаб да преодолее отбраната на българските войски с цел да забави победния ход на Червената армия към Берлин, за да ѝ попречи да влезе първа в леговището на нацисткия звяр.
Нашите управници се правят, че не виждат българските семейства, осиротели от десетките хиляди войници и офицери, оставили костите си за тази Победа в Югославия, Унгария и Австрия. Чиято памет потомците помнят и тачат, за разлика от българските власти.
Все едно всичко това не се е случило! Не е част от българската история.
И това, и много други факти трябва да се заличат? Не. Те трябва да се помнят навеки!
Въпреки напъните на нашите управници.
Които беснеят, че всичко в най-новата история на България е свързано с Русия/СССР.
2.
Ето защо не трябва да се забравя нито за миг моментът, когато един български министър се е изстъпил пред Новия Голям Брат, че българските власти ще направят тъй, че всичко, свързано с Русия у нас ще бъде изтрито. Противно на настроенията на огромната част от българския народ, който въпреки политическия и пропагандния натиск на властите продължава да се отнася към Русия и руския народ с уважение, благодарност и обич.
Този политик е своего рода авангард на русофобите у нас, повечето като него доскорощни заклети съветофили с дипломи от СССР, даващи им облаги в годините на социализма. Днес обаче им е изгодно да приказват и действат в посока, че Русия винаги е имала алчни имперски амбиции към България, които през изтеклите 150 години след Освобождението са променяли само формата си, но смисълът им е останал един и същ: подчинение и ограбване на България. Ще рече, и самите те, днешните яростни русофоби довчерашни съветослуженци, са страдали от руския/съветския гнет.
В такъв случай обаче идва на дневен ред въпросът, че се налага да се засвидетелства благодарност към други велики сили, с чиято заслуга и помощ България се е възродила от петвековното пепелище на робството и е тръгнала с уверени крачки в свободното пространство.
Като начало може би трябва да се започне с акцентирането на един от най-значителните исторически факти от Руско-турската освободителна война, която според родните русофоби поставя началото на руския политически и икономически диктат над България.
За този факт се мълчи скромно в медийното пространство. По всичко личи, че дни преди да капитулира през февруари 1878 под напора на Руската имперска армия Османската империя се обръща към Великобритания с молба за помощ.
Обединеното кралство, което не крие, че винаги преследва своите интереси, очевидно не пропуска историческия шанс да убеди султана на Турция да позволи на Кралския Военноморски флот да окупира остров Кипър, а подир няколко месеца да подпише договор, според който го предава на Британската корона като колониално владение.
Така Великобритания става най-печелившият субект в една война, в която не участва.
Без да гръмне британска пушка и да падне жертва английски войник.
Със завладяването на Кипър Обединеното кралство установява контрол върху Източното Средиземноморие и Суецкия канал и оттам над половината тогавашен свят.
Очевидно в отговор на този „безкористен подарък“ Албионът заплашва Русия, че ако нейните войски навлязат в Константинопол и завладеят Проливната зона, Великобритания ще предприеме военни действия срещу Руската армия. Евентуално в съюз с други велики сили. Изтощената от войната Русия приема.
Така Константинопол е спасен от завземането му от руснаците и се стига до мирния договор между Османската империя и Руската империя, подписан в Истанбулското предградие Сан-Стефано.
Интересно е, че според този договор Османската империя бива лишена от огромна територия на Балканския полуостров населена с българи – 170 хиляди кв км. Тази територия не е вписана в договора случайно. Тя всъщност повтаря границите, с които османският султан още през 1870 определя земите на българското източноправославно и етническо население. Тези граници са потвърдени почти дословно от Цариградската посланическа конференция на Великите сили, свикана през ноември 1876 в отговор на световния скандал от кървавото потушаване на Априлското въстание от Османската армия и местните башибозушки банди. Геополитическата цел на Русия е с безусловна победа във войната чрез овладяването на османската столица Константинопол да постигне автономия на българския народ в тези граници, за да може в непродължителен срок да установи руски контрол над Проливната зона в съюз с една голяма и силна България.
Актът на Великобритания да осуети руското овладяване на Константинопол е втори случай на намеса на Обединеното кралство в онази чужда за него война. И отново на страната на Османската империя.
Първият случай е от лятото на предната 1877. Тогава британският флот осигурява стратегически морски десант на крупна османска военна сила.
Английски товарни кораби превозват 40-хилядната армия на Сюлейман Паша. Това са не просто 40 хиляди души в униформа. Заедно с тях огромно количество пушки, оръдия, патрони, снаряди, бойни коне, впрегатен добитък, каруци, храна, облекло, шатри, кухни, лазарети, зоб...
Всичко е превозено от Адриатическия бряг на Босна, през Адриатическо, Йонийско и Егейско море, до Дедеагач. Конвоят е охраняван през целия маршрут от британски военни кораби.
Замисълът на тази стратегическа операция е огромната османска военна сила да разгроми преминалите Балкана войски на генерал Гурко, да върне стратегическите военни действия на север от Стара планина и да отърве войската на Осман паша от руската обсада в Плевен.
Стратегическата цел е обединените османски войски да задържат Руската армия в Северна България и ако е възможно, да ѝ нанесат поражение във войната.
Но, за жалост на британците и турците, „Сюлейман Безумний“ удря на камък. Защото дружините на българските опълченци подпомогнати от два руски полка спират настъплението на елитната турска армия, превъзхождаща българските и руските войски над седем пъти.
В боевете за Шипка Турция губи окончателно стратегическата инициатива във войната.
А Руските войски опират до Константинопол, противно на надеждите на Великобритания и други велики сили.
Санстефанският договор е осуетен с помощта на „въстанието“ под ръководството на английския майор Сенклер и свикването на Берлинския конгрес.
Стореното е най-много за сметка на българския народ. Който е разкъсан на три части. Държавата Княжество България, остатъчна от Санстефанска България, получава територия от 63 750 кв км – орязана с над 106 000 кв км. По-голямата част от „Санстефанската“ територия е върната във владение на Османската империя и тамошното българско население изживява повторно години на робство, убийства и насилие.
Което предопределя нерадостната съдба на милиони българи, разпокъсани и принудени да живеят в няколко държави извън Родината. Което предизвиква борба за освобождение и национално обединение, свързана с драми и трагедии.
Метастазите на противодействието на съседни държави и Велики сили в борбата на българите за свобода и обединение дават своите горчиви плодове и днес.
Извод Първи:
Ако българският народ си е кротувал под османската власт като е давал рушвети, назовавани евфемистично „данък спокойствие“, плащал си е данъците и си е въртял занаятите и алъшвериша, ако не е последвал Левски и не е вдигнал Априлското въстание, не би имало турски кланета, разтърсили световната общественост. Следователно Русия не би била подкрепена от Великите сили да обяви война на Турция с цел „Болгарию освободить!“. Не би съществувал Санстефанският договор, нито свикан Берлинският конгрес. Българският народ не би бил разбит на три части и не би преживял връхлетелите го драми и трагедии.
Оттук може да се допусне, че вероятно Великобритания в своя алтруизъм и съчувствие към българите, стенещи под гнета на османския султан, би убедила господаря на Високата порта да даде по-големи свободи на българския народ. И народът постепенно, без да вдига въстания или да предизвиква война, а предимно с икономически преобразования, би се измъкнал изпод османската власт и заживял самостоятелно.
Разбира се, по волята на Великобритания и със съгласието на Турция.
И без участието на Русия.
Само че дали е имало подобни намерения, цели и планове?
Но очевидно нещо такова трябва да се изучава като пропусната евро-британска алтернатива на руската имперска намеса в живота на България и българите с обявяването на Руско-турската война, завършила с победа на руските войници и офицери при въодушевеното участие на българските опълченци и народа на България.
Или другият, още по-значителен исторически факт.
По предложение на Великобритания от октомври 1944 България се предава на Съветския съюз за влияние (75/25 в полза на СССР). И той се възползва.
Кой в този случай – Съветският съюз или Великобритания, е виновен за въвеждането на „тоталитарния съветски модел“ у нас? Разбира се, ако приемем, че социалистическият период в България в сътрудничество със СССР е бил пагубен за българския народ?
Очевидно това също трябва да заеме достойно място в българската най-нова история след като се изтрие всичко руско/съветско.
Включително да се изучава задълбочено лекцията на експремиера на Великобритания Чърчил във Фултън през февруари 1946. Там той говори за „Желязна завеса“, която разделя демократичната Западна Европа от Сталинската Източна Европа.
Но ето, че в същата лекция Чърчил прави уговорката, че извежда Гърция политически на запад от „завесата“, въпреки, че тази страна влиза географски в съветската източна зона.
Защо той прави това?
Ами защото, пак по английско предложение (октомври 1944) Гърция е дадена на Британия за влияние (90/10 в нейна полза). И това влияние се изразява в жесток погром над демократичната власт в Гърция, установена от Гръцката народно-освободителна армия (ЕЛАС) след изгонването на германците от Гърция през септември-октомври 1944.
Избити, измъчени, затворени и прокудени са стотици хиляди бойци на ЕЛАС, изнесла на плещите си войната на гръцкия народ срещу германския нацистки окупатор.
Ролята на СССР в тези събития е, че придържайки се към „делката“ с Великобритания, не се намесва в помощ на гръцкия народ, въпреки очакванията на партизаните и помагачите от Гръцкия освободителен фронт (ЕАМ), начело на който е Гръцката комунистическа партия.
Но все пак, СССР помага на Гръцката съпротива в края на Гражданската война в Гърция.
С намесата на Съветския съюз България дава политическо убежище на десетки хиляди гръцки партизани и техните семейства след като, оставена сама на себе си и без подкрепа от Русия, ЕЛАС претърпява разгром от гръцки роялистки войски, подпомагани активно от британски военни сили. Така тези хора биват спасени от сигурна смърт, затвор и насилие.
Извод Втори:
Ако Великобритания си е „отвоювала“ България от Русия/СССР подобно на Гърция с 90/10 в своя полза, може би съдбата на България би била друга.
Например, окупация от Гърция и Югославия на части от българската територия като компенсация за това, че България е владяла техни територии в своя полза в продължение на три години през войната. Разбира се, с евентуална последваща анексия на окупираните територии от двете държави. Също и Турция. Тя пък би могла да получи част от България като награда, че е запазила неутралитет във Втората световна война. А България би трябвало да бъде понаказана, загдето е обявила война на Великобритания и САЩ и е воювала с тези държави, със 160 военни жертви от тяхна страна. Загиналите няколко хиляди цивилни българи вследствие на британските и американските бомбардировки над България не се вземат предвид.
Нещо такова би могла да представлява една изпусната алтернатива на следвоенно развитие на България.
Разбира се, пак без участието на Русия/СССР.
3.
Aмерикански оскари валят върху български автори и британски букъри не остават по-назад. Народът възкликва: български произведения са заслужили престижни отличия.
Невиждана от десетилетия продаваемост на едно произведение в България. Във време, когато най-четени български автори не могат да наберат десетина хиляди тираж. И продължават да живеят в бедност. Защото знаят, че в днешно време никой автор не е прокопсал от писане на книги. Но упорито не се отказват да пишат. Понеже чувстват, че им е дадено свише.
Мастити социолози твърдят, че след 15-20 години, когато си отидат последните с памет отпреди Десети ноември 1989, ще се забрави ненужната информация за онова време.
Няма да се говори и пише за истината за Втората световна война и въвличането на България на страната на нацистка Германия противно на българските национални интереси.
Въоръжената съпротива ще се представя като кокошкарски набези на „шумкари“ за храна из мандрите. А не за дейност на Българската народно-освободителна въстаническа армия, воювала на страната на Антихитлеристката коалиция срещу интересите на Германския райх в България и против българските прогермански власти.
Не ще се продумва за Бригадирското движение, за Димитровград, построен с помощта на СССР, където един поет се е надявал „Безсмъртно нека остане навеки построеното тук от мен“.
Няма да се споменава, че през „омразния комунизъм“ е построена най-мощната за всички времена хидроенергийна система у нас в съчетание с ядреното електропроизводство. Тази система е направила България „енергиен тигър“ в Югоизточна Европа. Но е минимизирана през годините на така наречената демокрация „в името на членството на България в Европейския съюз“.
Ще се мълчи за разбитото селско стопанство „в реални граници“. Което преди да бъде унищожено е високодобивно, с модерна мелиоративна и напоителна система. Селскостопанската продукция е могла да изхрани две Българии при положение, че през Осемдесетте години у нас са живели девет милиона българи плюс около два милиона чужди граждани.
Никой няма да знае, че през „осъдения комунизъм“ България е нараснала до девет милиона души. Над 90 на сто от населението е имало собствени жилища. България е заемала 27-мо място в света по качество на живота. С „наследството от омразния комунизъм“ ще се обяснява защо днес България е около шест милиона души.
Ще се подминава енциклопедичното средно и висше образование по време на социализма, дало възможност на стотици хиляди българи да се реализират успешно в чужбина в годините на „прехода“. Няма да се търси причинноследствена връзка за прехода от онова знание на народа към днешното „двойкарско“ постижение на голяма част от средношколците.
Не ще се говори, пише и показва нищо за тези неща.
А щом ще е така, значи ще да ги е нямало.
Само че съвременните хората са длъжни да не позволят да се забрави!
За да могат поколенията да помнят, възродят и умножат постиженията.
Иначе България може да изчезне.
"ЛЕВИЦАТА"-Кюстендил ви кани на среща с ТОП-анализаторите - доц. В.Вацев, проф. Л.Георгиев и с Р.Петков-ПП АБВ и д-р Р.Петков от Поглед.инфо
