/Поглед.инфо/ И така, всички страни членки на ОДКС изразиха готовност да помогнат на Казахстан, който попадна под поредния удар от Западната хибридна война. И въпреки че Беларус не беше първият, който обяви това, за Минск това също е голяма стъпка в правилната посока.
Беларуските власти са готови да окажат помощ на Казахстан и ще изпълнят изцяло съюзническите си задължения в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Това се посочва в изявление на белоруското външно министерство, разпространено на 6 януари във връзка със събитията в Казахстан: „Белоруски военнослужещи от мироопазващите сили на ОДКС са изпратени в Казахстан“.
Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), която съществуваше тридесет години като своеобразна имитация на алтернатива на НАТО, най-накрая се оказа наистина необходима. Нещо повече, в рамките на най-подходящия сценарий – като универсален инструмент за потушаване на така наречените „цветни революции“ във всичките им разновидности или, по-просто, систематично организираните от Запада на територията на бившия Съветски съюз, държавни преврати.
Обръща се внимание на единодушния ентусиазъм, с който страните членки на ОДКС обявиха готовността си да изпратят своите войски в мироопазващите сили в Казахстан. Никой не отказа. Дори Беларус, която преди това систематично избягваше практическо участие във всякакви военно-политически събития извън своите граници, този път постъпи по различен начин.
И има значителни причини за това. На първо място, в самата Беларус. Законната власт на тази република и като цяло самата страна успя да устои на неотдавнашната американско-полско-литовска хибридна война само благодарение на подкрепата на рамото на един верен съюзник - Руската федерация. Белорусите се оказаха прилежни ученици. Те оцениха значението на Русия като надежден гарант за сигурността на собствената си територия от външни посегателства. И те бяха пропити с разбирането, че в трудните времена на западната агресия и блокада никой и нищо няма да спаси Бяла Русия по отношение на нейното социално-икономическо оцеляване, освен най-бързото и пълноценно интегриране в руското търговско-икономическо пространство.
За това бяха спешно подготвени и подписани без забавяне основни руско-белоруски документи, в резултат на което почти символичната концепция на Съюзната държава започна да се изпълва с реален смисъл и практическо съдържание.
Междувременно продължава поредното западно „настъпление към Изтока“ в съвременния му хибриден формат. И това стимулира новите държави от т. нар. близка чужбина да тръгнат по същия път.
Няма нищо странно в това, че премиерът на Армения Никол Пашинян прояви максимална активност в сегашната ситуация с Казахстан. И не само защото в момента е председател на Съвета за колективна сигурност на ОДКС. Въпреки всичките си добре познати черти, той все пак е арменец. И той много добре разбира, че освен Русия, никой друг не може и няма да гарантира на страната си сигурността и неприкосновеността на границите.
А Русия, вярна на задълженията си в рамките на ОДКС, никога не е отказвала на Ереван да защитава своите законни интереси в рамките на международно признатите държавни граници на Армения.
Ето защо не друг, а Пашинян стана един от главните инициатори на активирането на ОДКС, за да придаде на този доста символичен военен блок истинско съдържание и достойна тежест. Това е изключително важно за самата Армения.
Другите страни членки на ОДКС също ясно осъзнават, че е напразно да стоят сами в лицето на нарастващата глобална нестабилност, нарастващите външни заплахи и постоянните саботажни дейности на Запада. И затова те започват все повече да следват Русия, която в техните очи става все по-търсен покровител и защитник. За самата Русия това също в никакъв случай не е безполезно, тъй като помага за укрепване на собствената ѝ сигурност по целия периметър на границите на Руската федерация.
Вече можем да констатираме, че поредното стратегическо настъпление, предприето от Запада срещу Русия, в хода на което на този етап основният удар се нанася по руската периферия - нейната близка чужбина, генерира ефект, обратен на този, на който Западът разчиташе. А именно в пространството на бившия СССР осезателно се засилват центростремителните тенденции, продиктувани от желанието на граничните постсъветски държави да получат надеждна защита от хибридни заплахи отвън и в същото време да се гарантира тяхната социално-икономическа сигурност чрез засилване на интеграцията с Русия, вместо предишната ориентация към Запада, който манипулира с блокади и санкции.
В същото време местните властови елити, за разлика от предишните безгрижни години, когато можеха да си позволят безразсъдно да се търкат със западните „партньори“ дори в разрез с фундаменталните интереси на собствените си народи, днес започват да разбират, че вече става дума за собственото им оцеляване. Защото онези правителства, които отхвърлят западните интриги като „цветните революции“, стават врагове на Запада и може да не разчитат на милост. И на тези управници не им остава нищо друго, освен да смекчат своите независимо-суверенни амбиции и да си потърсят, може би малко по-неудобно, но определено по-безопасно място под сянката на руския орел.
Така, благодарение на Запада: за първи път от тридесет години в постсъветското пространство се появява и все повече се разпространява стабилна интеграция, а на места дори и обединителна тенденция, която заменя предишното безразсъдно „разпръскване на галактики“ ".
Нека обаче не прибързваме. На този етап говорим за запазване за бъдещето на историческото пространство, което винаги са заемали близките до Русия народи. Самите тези народи се стремят да не загубят това пространство, особено с оглед на трагедията, която се случи с Украйна. Днес това е най-важната от задачите, част от които е връщането в родината на украинската земя, заграбена от Запада.
Ще чакаме и гледаме как ще се развият нещата. Времето работи за нас. Основното е, че ние самите не сме излъгали очакванията му. Но след това, което ни се случи през последните тридесет години, вероятността за това все повече клони към нула.
Превод: В. Сергеев