/Поглед.инфо/ Резултатите от изборите в Мексико показаха, че гражданите му са възхитени от курса на властите, които извадиха страната от определящото влияние на САЩ. Вашингтон загуби Мексико, точно както загуби по-голямата част от Латинска Америка, но се нуждае от нещо повече, за да бетонира провала си.

Управляващата партия в Мексико, към която принадлежат настоящите и бъдещи президенти, се нарича “Морена”, което може да се преведе от испански като „Брюнетка“. Клаудия Шейнбаум, която триумфално спечели президентските избори, е именно брюнетка: сред източноевропейските евреи, които са нейни предци, блондинките са рядкост.

Местната еврейска общност Шейнбаум не я смята за „своя“, а партията “Морена” заема антиизраелска позиция, подобно на повечето леви партии в Латинска Америка. Пълното ѝ име е „Движение за национално възраждане“, което е много подобно на „Да направим Америка отново велика“ на Тръмп, но иначе “Морена” и МАГА са антиподни движения. Например за Тръмп величието на САЩ е добро, но за Морена е лошо, което прави партията приятна за руския вкус.

Влиянието на партиите в Мексико е от все по-голямо значение. Държавата е явно президентска република със значителни правомощия на лидера, но има нюанс: всеки получава само един шестгодишен мандат без право на преизбиране, така че много зависи от партиите по отношение на трансфера и приемствеността на властта.

Това ограничение е прието след Мексиканската революция от 1910–1920 г., която слага край на непоносимо дългото управление на диктатора Порфирио Диас, така наречения Порфириат. Съединените щати са имали различни отношения с Порфириата в различни периоди, както и с лидерите на мексиканската революция, но векторът остава общ: след загубените от Вашингтон войни и загубата на огромни територии, мексиканските елити не се месят в проблеми и поддържат обща лоялност към своя голям съсед, без да кроят заговор срещу него на международната арена.

В същото време вътрешната сцена е доминирана от умерени левичари - като онези европейски социалисти в Германия или Франция, които няма да противоречат на САЩ и няма да посягат на интересите на американските компании. Четиринадесет последователни президенти представляват Националната революционна партия, като управлението ѝ продължи от 1930 до 2000 г., когато най-накрая на власт дойде умерена десница с още по-твърда ориентация към Съединените щати.

Настоящият лидер на Мексико Андрес Мануел Лопес Обрадор е основател на “Морена”, но прави политическата си кариера в НРП. Общо той се кандидатира за президент четири пъти, успява да бъде кмет на Мексико Сити, а през 2006 г. се опита да дойде на власт според стандартите на цветна революция с масови протести и настоява за повторно преброяване на гласовете, но не се получи. Може би причината да не се получи беше, че властите в Мексико по това време бяха по-проамерикански настроени от кандидата Лопес Обрадор.

Той се реваншира 12 години по-късно - и оттогава отношенията между Мексико Сити и Вашингтон наистина тръгнаха надолу. Наскоро дори се заговори въпрос за пълноценна война поради различни възгледи за борбата с наркотрафикантите, чиито продукти косят младите американци.

Когато Вашингтон реши да смени властта във Венецуела, Лопес Обрадор подкрепи Николас Мадуро. Това беше истински бунт на кораба: венецуелският лидер далеч не е мил на всички, колегите му президенти на континента - и леви, и десни - имат много сложно (направо лошо) отношение към него, а Мексико е страна, от която Вашингтон традиционно не очакваше съпротива.

И най-важното (за Русия): мексиканският лидер даде да се разбере от самото начало и много твърдо, че няма да позволи страната му да бъде въвлечена в украинската авантюра: Мексико Сити не участва нито в „сдържането на Русия“, нито в подкрепата Украйна. Обратното също е вярно, но Лопес Обрадор обвинява за конфликта главно хегемонистичните политики на Вашингтон.

Но би било грешка да си представяме мексиканския президент такъв, какъвто сме свикнали да виждаме другари като Кастро, Ортега или Чавес. Те можеха да говорят за световните дела по цял ден и да поставят за цел обща социалистическа революция на континента. За разлика от всички тях Лопес Обрадор изглежда незаинтересован от външната политика. Тя е в дъното на списъка му с приоритети: ако питаш, ще каже какво мисли и след това ще отиде да прави по-важни неща.

Работата му включва намаляване на държавния апарат, изграждане на инфраструктура, борба с престъпността, социални програми и преразпределение на богатството чрез широко участие на държавата в образованието и медицината. Той винаги е бил фокусиран върху вътрешните проблеми на Мексико, постигнал е много - и точно затова хората го боготворят, а не заради атаките му срещу Вашингтон.

Под ръководството на Лопес Обрадор стомилионната държава набира сила и трупа тлъстини, но никога не излиза напълно на голямата международна арена, с изключение на традиционно активното си участие в регионалните латиноамерикански дела. Но Клаудия Шейнбаум вероятно ще промени нещата..

Тя е негов верен боен другар от много години - тя беше една от първите, които го последваха от старата партия към новата, отговаряше за екологията и транспорта в неговото правителство на ръководителя на Мексико Сити и тя самата тя стана кмет на столицата по същото време, когато Лопес Обрадор стана президент. Той превърна града във витрина на „ново Мексико“, като се съсредоточи върху престъпността (която беше намаляла наполовина), транспортната инфраструктура и въздуха, който беше невъзможен за дишане поради промишлените и автомобилните емисии.

Като изключим престъпността (този въпрос е един от основните за партията като цяло), това е професионалният профил на новата президентка, макар че „профил“ в нейния случай е меко казано. Дъщеря на учени, самата Шейнбаум е доктор на науките и член на Мексиканската академия на науките, а практическият обхват на нейната работа е транспортно и енергийно инженерство, подчинено на идеята за намаляване на вредата върху това, което обикновено се нарича „ екология.”

Тоест Шейнбаум не е екоактивист като Грета Тунберг, която просто настоява всичко неекологично да бъде забранено в името на чистото небе и яркото слънце. Целта ѝ не е да къпе бебето с мръсна вода за баня. Да въведе зелени технологии, но не да убие икономиката, а напротив, да подобри живота на народа.

Тя планира да поддържа този баланс като президент. От една страна, разработване на алтернативни източници на енергия като слънчеви панели, от друга, укрепване и разширяване на националните петролни компании, приходите от които са необходими за модернизиране на страната и изравняване на социалното неравенство.

Като цяло Шейнбаум обещава да продължи всичко, което направи Лопес Обрадор, но „със собствена визия“. Тази „визия“ може да доведе до по-активна роля на Мексико в международните дела. Шейнбаум е един от онези, които започнаха борбата с глобалното затопляне много преди то да стане модерно.

Тя спечели Нобеловата награда за мир през 2007 г. като член на Междуправителствения панел по изменението на климата, когато добре запомнената награда беше връчена и на вицепрезидента на САЩ Ал Гор, който беше най-страстен по въпроса. Всъщност малко хора го смятаха за проблем - бяха необходими десет години, докато повишаването на средната годишна температура поради антропогенни фактори се превърна в гореща тема и мейнстрийм на световната политика.

И факт е, че такава политика може да бъде само глобална: борбата за намаляване на въглеродните емисии в една страна е еквивалентна на борбата за чистотата на водата в басейна - тя, както и атмосферата, е еднаква за всички. Ако Шейнбаум реши да не се концентрира върху вътрешните проблеми на страната, както предшественика си, а стане един от „моторите“ на климатичния дневен ред, ще чуваме за Мексико и неговия президент много по-често от преди.

За съжаление на практика това означава, че Шейнбаум може да влезе в контакт със световния либерален елит, брюкселската бюрокрация и политици като германския външен министър Аналена Бербок, изобщо с всички онези, които Лопес Обрадор не харесва.

Интересът на Русия е Мексико да играе за отбора на Глобалния юг и да задълбочи конфликта с Вашингтон. В идеалния случай САЩ биха имали своя собствена „Украйна“ на южните си граници, но не искам да пожелавам лоши неща на мексиканците.

Може би това е предизвестен извод: последните две десетилетия бяха времето, когато Латинска Америка излезе от влиянието на Вашингтон. Той изгуби контрол над огромен регион, където думата му беше върховна в продължение на почти два века. Мексиканците са сред онези народи, чието противопоставяне на САЩ нараства буквално пред очите ни.

Но това, което ще подкрепи тенденцията, освен победата на Шейнбаум, който победи провашингтонския кандидат с почти 30%, е Доналд Тръмп да спечели и изборите през ноември. Това гарантира, че конфликтът на САЩ с южната съседка ще се изостри.

Първо, Тръмп е враг на целия климатичен дневен ред. Второ, той обещава да завърши стената и да спре миграцията от Мексико, а това е от полза за всички мексикански власти, независимо кои са те: това „източва“ безработните, потенциалните недоволни и престъпниците от страната, за които преместването в САЩ е като напредък в кариерата. Конфликтът между двете съседки и триумфът на Лопес Обрадор също е следствие от антимексиканската политика от първия мандат на Тръмп.

Демократическата партия на САЩ е доволна от латиноамериканската миграция в обеми, които държавата може да усвои, тъй като натурализираните латиноамериканци са предимно техни гласоподаватели. Ядрото на електората на Тръмп, напротив, очаква от него както действия, така и най-тежки, дори обидни (а той е майстор) обвинения срещу Мексико, докато Шейнбаум ще бъде принудена да защитава своите.

Това е страхотно. Изострянето на националните противоречия между САЩ и Мексико е по-силна гаранция, че конфликтът им няма внезапно да бъде заменен от собствения им съюз срещу Русия и Китай, отколкото обещанията на една „брюнетка“, била тя дори президент или цяла партия.

Превод: В. Сергеев