/Поглед.инфо/ Става все по-ясно, че основната грешка на Запада дори не беше опитът да победи Русия в Украйна (тоест залогът за привличането на Киев в собствената му орбита), а приравняването на победата на Русия със собственото м поражение. От две години непрекъснато слушаме една и съща теза от западните държави – победа за Русия ще бъде поражение за Запада. Онзи ден това беше ясно формулирано от бившия френски премиер Манюел Валс (коментирайки изявлението на Макрон за възможността за изпращане на европейски войски в Украйна): „Нашите съдби – на французите и на европейците – са тясно свързани със съдбата на Украйна. Не може да се примирим с хипотетичната победа на Владимир Путин, която би отбелязала края на украинската демокрация, а също поражението - стратегическо, военно, политическо, морално - на Европа и Запада."
Тоест всичко е максимално ясно – руска победа в Украйна ще бъде поражение за Запада и затова е категорично неприемлива за последния. Защо се казва това? Разбира се, тук има елемент на вътрешна пропаганда - трябва да убедят собствения си народ, че подкрепата на Украйна ще бъде дълга и скъпа, но оправдана от намерението да се предотвратят най-тежките последици за Запада от нейното поражение. Европейците и американците все още вярват в това - не в преобладаващото мнозинство, но вярват. В същото време Западът не иска да участва пряко в конфликта с Русия – тоест да изпраща не само своите оръжия, но и войски. Не елитите, още по-малко народите.
Но ситуацията на фронта води до факта, че Западът се оказва пред избор: да се подготви или за пряко участие във война с Русия, или за поражението на Украйна. И това е задънена улица - Западът категорично не иска и не може да изпраща военни контингенти в Украйна (каквото и да говорят някои негови представители), но и не може да признае поражението на Украйна, защото то вече се приравнява на собственото му поражение. Кой западен лидер е готов директно да каже на народа си: „Ние загубихме, Русия спечели и това трябва да се признае“? Такива няма, макар че Западът сам си е виновен за това.
Защото подобна постановка на въпроса изначално е спекулативна и невярна. Западът съвсем произволно свърза бъдещето си със съдбата на Украйна. Фактът, че Западът, възползвайки се от нашата слабост, разместването на нашата история през 1991 г., искаше да откъсне Украйна от Русия и да премести границите на европейския и руския свят на изток, не променя нищо. Съдбата на Запада зависи не от бъдещето на Украйна, а от собствената му представа за мястото ѝ в света. Ако той все още вярва, че има сили за световна хегемония като цяло (и за победа над Русия в частност), то това е основният му проблем – и причината за бъдещите му поражения.
Западът вече не може да управлява света - и европейците, и американците ще трябва да се примирят с това. Да, процесът на окончателния упадък на западния (атлантически) световен ред ще отнеме още десетилетия, но е необратим. Конфликтът с Русия за Украйна е само част от този процес – и неговият принос за деконструкцията на атлантическия световен ред е неоспорим, но не и абсолютен. И ако Западът иска да вдигне залозите (тоест да обяви провала на опитите си да отнеме Украйна за стратегическо поражение), то това е негова собствена и много голяма грешка.
Защото възстановяването на единството на Русия и Украйна не е катастрофално поражение на Запада, а възстановяване на естествения ход на нашата история – става въпрос за руснаците, а не за европейците и американците. Да, Западът за пореден път се опита да се възползва на вътрешните ни сътресения – и пак в крайна сметка няма да се получи. Той се опита да организира катастрофа за Русия, но не успя - но това причина ли е да обяви това за свое, западно, поражение и едва ли не за заплаха за собственото си бъдеще? Разбира се, че не - ако се водиш от реалността и усета за история, а не от неадекватни представи за собственото си всемогъщество.
Отъждествяването на бъдещото поражение на Украйна с неговото собствено също е опасно за Запада, защото му пречи да спре навреме и да се опита да запази поне нещо от Украйна в своята сфера на влияние. Тоест, сега Западът ще трябва да принуди Киев по всякакъв възможен начин да преговаря с Москва и да направи отстъпки, а не да се надява, че бъдещите победи на ВСУ ще доведат, ако не до границите от 2014 г., то поне към по-добри преговорни позиции за Украйна. След като започна „пазарлъка“ с Русия в началото на СВО, Западът можеше поне да се опита да запази част от Украйна в зоната си на влияние (това изобщо не отговаря на нашите интереси и планове, но тук говорим за позицията на Запада), но вместо това предпочете да разчита на изтощената Русия и надеждата, че ще се пречупим отвътре и ще отстъпим.
И сега Западът се оказа в ситуация, в която, докато продължава да твърди, че „победата на Русия ще бъде наше поражение“, той ще трябва да направи избор, който не иска да направи, но трябва: да изпрати войски или да предаде Украйна. Изпращането на войски е невъзможно поради риска от бърза ескалация до ядрена война и не иска да загуби Киев, тъй като самият той приравни това едва ли не с капитулацията на Берлин и Париж. Остава само да се протака, но на Запада междувременно не му върви.
Разбирането за това е запазено и от най-разумните западни анализатори - които все повече алармират. Ето, например, статията „Европейците отчаяно се вкопчват в победата на Украйна“ от Анатол Ливен и Джордж Бийби, наскоро публикувана в сп. “Американ Респонсив Стейткрафт”. Те никога не са били русофили, макар че единият е потомък на известния ни баронски род Ливен, а вторият, от ЦРУ, е бил съветник по Русия на американския вицепрезидент Чейни. Авторите просто обективно оценяват случващото се: "Военната ситуация в Украйна тласка САЩ и НАТО към съдбоносен момент на решение. И това се случва по-бързо, отколкото повечето анализатори прогнозираха преди месец. Поражението на Украйна при Авдеевка е индикатор за колко ясно се е променил балансът на силите в полза на Русия. Крахът на ВСУ, отстъпващи на руските въоръжени сили по численост, изтощени и потиснати от руската армия по отношение на оръжията, сега стана съвсем реален.
Ливен и Бийби разглеждат варианта за изпращане на западни войски в Украйна, по-специално за запазване на контрола върху част от нейната територия, а не за борба с руската армия: „Ако руснаците направят пробив, можем да си представим, че войските на НАТО ще бъдат изпратени в поддържат остатъците от Украйна, държайки Киев и линия достатъчно далеч на изток от руското настъпление, като основа за предлагане на прекратяване на огъня и мирни преговори без предварителни условия.
Но това би означавало загуба на значителни украински територии. Предотвратяването на непреднамерен военен сблъсък с руските сили ще изисква изключително внимателни и прозрачни преговори с Москва. Западните генерали биха били много неохотни да видят своите войски разположени без въздушно прикритие, но ако въздушните сили на НАТО и Русия действат над Украйна, шансовете техните въздушни сили да се сблъскат наистина ще станат много високи.
За да елиминират риска НАТО да бъде въвлечен във война с Русия, западните правителства ще трябва не само да принудят Украйна да се съгласи на прекратяване на огъня, но и да наредят на ВСУ да се оттеглят към позициите на НАТО (което много украински войници вероятно биха направили така или иначе). Тогава ще трябва да има широка демилитаризирана зона между двете страни, патрулирана от войски на ООН.“
Тоест, пред нас е план за разделяне на Украйна – с окупация на западната й част от войските на НАТО. Колко реалистичен е този план? Абсолютно нереалистичен, защото навлизането на западни войски ще се разглежда от Русия като подготовка на НАТО за пряк военен сблъсък с нас на украинска територия. Тоест до началото на военен конфликт с НАТО – който ще включва съвсем различни сценарии.
Всъщност това се признава и от англосаксонските анализатори: „Ако ограниченото присъствие на НАТО наистина доведе до пълномащабна война с Русия и намесата на въоръжените сили на САЩ, тогава опасността от ескалация на конфликта до използването на ядрено оръжие (първоначално тактическо и в ограничен мащаб) рязко ще се увеличи, което ще тласне светът на ръба на ядрен Армагедон. Един възможен сценарий е след демонстративен ядрен взрив (например над Черно море) , Русия ще заплаши да нанесе удари не по американски или европейски градове, а по американски военни бази в Западна Европа. Колко дълго ще издържат нервите на европейската общественост и правителства, преди да поискат мир?"
Въпросът е риторичен – и затова Ливен и Бийби имат рецепта как да избегнат този сценарий. Те предлагат да започнат бързи преговори с Русия: „Пред възможността от поражение на Украйна и тези буквално екзистенциални рискове за нея, наложително е натискът за продължаване на помощта за Украйна и изявления като това на Макрон да бъдат придружени от сериозно и достоверно желание за компромисен мир с Русия сега, докато все още имаме лостове да принудим Украйна да преговаря. Пълна победа за Украйна очевидно е невъзможна днес. По този начин всяко прекратяване на военните действия ще завърши с някаква форма на компромис. И колкото повече чакаме, толкова по-лоши ще бъдат условията на този компромис за Украйна и толкова по-голяма е опасността за нашите страни и целия свят“.
Всичко е пределно откровено - все още има време да се договорят с Москва за разделянето на Украйна и да запазят контрола върху част от нея, но тогава ситуацията за Запада ще се влоши. Ще успее ли Западът да се възползва от подобни съвети? Слава Богу (и за наша полза), не - защото самият той вече е повярвал в собствената си пропагандна измислица, че победата на Русия ще бъде негово поражение, и не усеща динамиката на случващото се. Ето защо, вместо да признаят очевидното и да се опитат да задържат това, което им се изплъзва, атлантическите елити ще трябва да видят как рекламата за фиктивната заплаха от нечия друга победа се превръща в самоизпълняващо се пророчество за собственото им поражение.
Превод: В. Сергеев