/Поглед.инфо/ Точно преди 80 години Франция подписа срамна капитулация пред нацистка Германия. За щастие зад нея се намира мъж, с чиито усилия Париж не се превърна в глуха провинция. Наследниците на Шарл дьо Гол не си научиха уроците, но Русия няма оплаквания към генерала - велик човек, политически гений и приятел на страната ни.

Франция подписва капитулацията на нацистите в същата Кампиенска гора, освен това, в същия вагон, в който е подписана капитулацията на Германия след Първата световна война. Идеята за ехидното изпълнение принадлежала лично на Хитлер и е извършено от началник-щаба на Върховното командване на Вермахта Вилхелм Кайтел.

Пет години по-късно страните отново смениха местата си. Виждайки френския представител на церемонията по подписването на Акта за капитулация на Германия, същият Кайтел уж отрязва: „Как така, и от Франция ли също загубихме войната?

„Уж“, защото нацисткият фелдмаршал не казма нищо подобно. Това е мит, вкоренен в руската журналистика и предназначен да подчертае, че Париж заема незаслужено мястото си сред победителите във Втората световна война.

Слабо воюваща страна, бързо предала се, неубедително партизанстваща, Франция трябва завинаги да напусне редиците на великите сили още през 1945 г., заставайки наравно с, например, Чехословакия. Това не се случва само по една причина: в най-трудния период на френската история съдбата изпраща гения на генерал Дьо Гол в имението на император Бонапарт. Не, не военен гений - военният гений на Франция не би помогнал тогава, а политическият гений.

В началото на войната той беше просто полковник. До 1940 г. той получава поста заместник-министър и звание бригаден генерал, но дори това не е формализирано правилно. И когато през юни същата година Де Гол спешно отлита от Бордо за Лондон, като по този начин протестира срещу началото на мирните преговори с Хитлер, той по същество е никой - и той е добре запознат с това.

Малко известен човек без специални връзки. Военен от предала се на врага страна. Бунтовник, който тръгна срещу правителството. Разбира се, той беше и онзи, който в умелото изражение на Чърчил „отнесе честта на Франция със самолет“, но този удачен израз е просто ласкателна фраза без истинско политическо съдържание. На генерала (а от бюрократична гледна точка, повтаряме, все пак полковник) съчувстват, потупват го по рамо, хвалят придържането му към принципите, предлагат му да вярва в най-доброто, но си мислят на себе си: „ти си имал родина и тя вече я няма“.

Идеята на Дьо Гол да говори по радиото с призив към французите да не се подчиняват на германския колаборационист Петен, да не се предават и да не се считат за губещи, е одобрена както от Чърчил, така и от Сталин. Но всичко това има чисто символично значение. Никой не приема сериозно този непознат, скромен, в никакъв случай не високопоставен човек като глас на "всички свободни французи" и дори да изслуша неговото мнение. Никой не вярва, че на французите през 1940 г. е останал глас. На практика изглежда така: „Генерале, не ни е до вас. Отивайте да говорите по радиото. Казват, че ви се получава“.

Но Франция има късмет - Дьо Гол няма нужда от побутване. Той няма нужда от статута, издаден от чуждестранните правителства, издаден лично за него само защото е французин, който отлита за Лондон в черния час за Париж. Има нужда от родината си - Франция, свободна и велика. Тези думи неслучайно се носят в речите му заедно в течение на цялата му политическа кариера, а като военен справедливо смята, че и едното, и другото се постигат само в бой, не в кабинетите.

Генералът се втурва към колониите, опитвайки се да убеди местната администрация да не се подчинява на колаборационисткия режим на Виши и да воюва с Германия и нейните съюзници на място - в Африка, Близкия изток и Индокитай. И той успява, след което движението му „Свободна Франция“ е преименувано на „Сражаващата се Франция“, а самата концепция за „французин“ се променя завинаги. Значителна част от първите герои на „Борбата срещу Франция“ не са бели, не християни, не европейци.

Фактът, че всеки гражданин на държавата се смятат за французи по националност в Петата република, че национализмът в тази държава е събран около френския език, а етническото разделение не фигурира в правителствените документи, нараства от първите победи на Дьо Гол (но и от френската революция също ).

Скоро активността на генерала и политическите успехи започват да ядосват открито Вашингтон. Де Гол води играта и войната си, докато американците вярват, че той е само една от пешките на дъската, които те могат свободно да движат във всяка посока. Опитват се да намерят замяна на лидера на „Сражаваща се Франция“, да намерят подкрепа от тези, които доскоро се кълнат в колаборациониста Петен.

Не им се получава. Повечето от съпротивляващите се френски офицери по това време вече са оценили както патриотизма, така и безупречната репутация на генерала. И най-важното – в негова подкрепа се включва Сталин, като му предлага Франция като противотежест на англосаксонското дуо Вашингтон и Лондон и по-важното - директна помощ на фронта. Така започна славната история на Нормандско-Неманския авиационен полк.

Де Гол не обича комунистите и не може да ги обича, защото е възпитан в коренно различни идеали. Но той смята СССР не за „режим на болшевиките-атеисти“, а за новото (далеч от първото и едва ли последното) издание на „вечна Русия“, към която като добре начетен човек, се отнася с голямо уважение.

Фактът, че представител на Париж присъства на подписването на Акта за предаване с Кайтел, е следствие на умишления съюз на Де Гол и Сталин срещу англосаксонския двемвират, който окончателно се оформя, когато генерал Патън изрича прочутото: „Англия и САЩ са родени да управляват света“.

В много отношения Париж дължи своето освобождаване именно на Патън. Но именно в освободения Париж англосаксонците са принудени най-накрая да се сбогуват с идеята за премахване на волевия Де Гол. Решаващата дума е казана от милиони французи, които срещат своя генерал: човекът, спасил националната им чест, човекът, който ги е накарал да се противопоставят на злото, човек, който за пет години израства от неизвестен полковник в общонационален символ.

Де Гол остава верен на ангажиментите, дадени на Москва. Той вижда американците като заплаха, той не счита Великобритания за Европа (а смята за такава Русия. Думите на Путин относно „Европа от Лисабон до Владивосток“ имат корени в „Европа от Лисабон до Урал“ на Де Гол). Ако беше водач на следвоенна Франция, Париж нямаше да бъде в НАТО. Но след кратък период на временното правителство Де Гол преминава в опозиция, като се върна на власт едва през 1958 г. - за създаването на Петата република.

Президентът Де Гол разрешава алжирската криза, която разрушава страната, заменя умиращата колониална система със съюз на франкофонските сили, поставя републиката на релсите на енергично икономическо развитие, като запазва политическата независимост. Защото „свободни и велики“ – едното не може без другото. Така Де Гол става не само спасителят на отечеството, но и бащата на новата му, подобрена версия.

Най-зрелищният акорд в този смисъл е оттеглянето на Петата република от военната част на Северноатлантическия алианс (при запазване на политическата). Това умишлено решение на генерала впоследствие се отменя от Никола Саркози, който има дързостта да се нарече „голист“.

Като политик той приключва, когато една от първите „цветни революции“ спечелва в Европа. Но ако левичарската младеж, подпалила барикадите на Сорбоната през 1968 г., се нарича сама себе си победила Де Гол, тя безбожно се надценява. Генералът е принуден да се оттегли в оставка от революцията, но не от революционерите. Техните барикади възникват на фона на острите социални противоречия в страната, но французите решават да преодолеят тази криза с Де Гол – парламентарните избори от същата година са спечелени от привържениците на генерала с огромно мнозинство.

Друго нещо е, че 78-годишният ветеран вече не е способен на друг исторически скок напред. След като губи първия референдум след спечелените избори, той предпочита да се оттегли. След година и половина неговият наследник ще изрече: "Франция осиротя."

Към момента на смъртта си генералът има много критици и противници. Има и такива, които са възмутени от обявяването на национален траур по повод смъртта му (между другото, това е направено втори път в историята. Първият подобен инцидент се случва при опустошителното наводнение през 1930 г.). Но само няколко години по-късно статутът на Де Гол като един от най-големите национални герои и олицетворен символ на Франция става непоклатим, докато имената на погромаджиите от 1968 г. се помнят само от специалистите.

Той се бие с Германия, когато това се смята за безсмислено. Спори със САЩ, когато изглежда самоубийство. Той се противопоставя на глобализма на англосаксонците, когато още не е модерно. Той създава нови французи и нова страна на мястото на старите, които спасява.

Не е негова вина, че наследниците му успяват да съсипят цялото му наследство.

Затова и трябва да се помни, че приписваната на Кайтел фраза за Франция е мит. А паметникът на Шарл де Гол в пълен ръст пред московския ресторант „Космос“ не е случайност.

Превод: В. Сергеев