/Поглед.инфо/ На среща с лидерите на водещите световни информационни агенции Владимир Путин заяви, че трябва да изхожда от съществуващите реалности, когато се оценяват заплахите и опасностите за света - и цитира като пример Уинстън Чърчил. Какво има предвид президентът на Русия и какво иска да покаже на Запада, припомняйки променливото отношение на английския политик към СССР?
На икономическия форум в Санкт Петербург основният за Владимир Путин ден беше петък, когато той, заедно със Си Цзинпин и другите чуждестранни лидери, отговаряха на въпроси. Но в четвъртък той се срещна с ръководителите на новинарски агенции от цял свят и говори по различни актуални въпроси. Нещо повече, отговаряйки на първия въпрос: защо светът преминава през най-опасния период на конфронтация, какво трябва да направят световните сили, за да направят света по-безопасен, Путин даде пример, който той е използвал преди само веднъж:
„За съжаление, това винаги е било така - историята на човечеството е пълна с конфликтни истории. Вярно е, че мирът винаги идва след всички конфликти. И би било по-добре да не предизвикваме конфликти.
След изобретяването и създаването на ядрените оръжия, човечеството се намира в състояние на относителен мир, относителен, разбира се, с изключение на регионалните конфликти, в състояние на относително спокойствие в продължение на почти 75 години.
Нека си припомним Чърчил, който първо мразеше Съветския съюз, после нарече Сталин голям революционер, когато се наложи да се бори с нацизма, а след като американците получиха ядрени оръжия, той призова за незабавно физическо унищожение на Съветския съюз. Не забравяйте, че речта му във Фултън е началото на Студената война.
Но щом Съветският съюз придоби оръжия, Чърчил инициира съвместното съществуване на двете системи. И не защото, мисля, той е бил такъв опортюнист, а защото е изхождал от реалността. От реалността е изхождал. Един мъдър човек и практичен политик. От този момент малко се е променило“.
Тогава Путин разказа подробно за различните глобални заплахи, от разрушаването на системата за неразпространение на ядрено оръжие до тази на ограничаването до разполагането на ядрени оръжия в космоса. Но интересен е примерът, който Путин цитира, когато говори за необходимостта от реалистичност. Пример с отношението на Уинстън Чърчил към СССР.
Нещо повече, Путин и преди е припомнял изменчивостта на Чърчил, макар и в съвсем различен контекст. Преди две години, отговаряйки на въпрос за това как се отнася към Сталин, Путин каза, че той не трябва да бъде избелван или демонизиран и посочи като пример как се е променило отношението на Чърчил към Сталин. В същото време Путин добави, че се съмнява, че личното отношение на Чърчил към Сталин всъщност се е променяло – всичко е прагматичен подход.
Наистина, сър Уинстън, херцогът на Марлборо, през цялата си политическа кариера - и тяе много дълга - променя няколко пъти отношението си към страната и към Сталин. Веднага след революцията, в годините на Гражданската война, той е един от инициаторите на външната намеса и враг на съветската власт (и остава опонент на подобряването на отношенията със СССР и по-късно, когато управляващите лейбъристи се решават да признаят болшевиките). А по време на Втората световна война, когато той е на власт, а Хитлер напада СССР, той се застъпва за обединение на Великобритания и Русия. В речта си на 22 юни 1941 г. той заявява:
"Нацисткият режим е неразличим от най-лошите черти на комунизма ... През последните 25 години никой не е бил по-постоянен противник на комунизма, отколкото аз ... Всеки човек или държава, която се бори срещу нацизма, ще получи нашата помощ ... Атаката срещу Русия е само прелюдия за завладяване на Британските острови ... Затова опасността, която заплашва Русия, е заплахата, която заплашва нас и Съединените щати, точно както каузата на всеки руснак, който се бори за своя дом, е каузата на свободните хора и свободните народи от всички краища на света“.
Това не му пречи още в началото на пролетта на 1945 година, когато съюзните войски вече се насочват към Берлин, да даде заповед да се изготви план за възможността след победата на Германия да се нападне Съветският съюз. „Немислимо“, планът за англо-американски удар по СССР, при това с използването на германски части, не е осъществен. Но още през 1956 година Чърчил, загубил тогава властта, сондира американците да нанесат ядрен удар по СССР. И това не се случва, но именно Чърчил, преди това делял Европа със Сталин, внася решаващ идеологически принос за началото на студената война.
Но веднага след като през 1949 година Съветският съюз се снабдява със своя ядрена бомба, за нито едно нападение Чърчил вече не си и помисля. Той се връща на власт през 1951 година. При него Великобритания се снабдява с водородна бомба, но Чърчил е готов не само на съвместно мирно съществуване, но и към диалог с Москва. Сталин не е готов. Но лятото на 1955 година в Женера се провежда първата за 10 години среща на високо равнище между СССР и страните от Запада (САЩ, Великобритания и Франция) и Чърчил напълно е щял да си поговори със стария познат Молотов, ако последният не бе излязъл в оставка три месеца преди това.
За какво ни говори примера с Чърчил? За това, че заради интересите на собствената страна, както ги разбира политикът, трябва да имаш предвид реалността. Чърчил е враг на Русия, дори не на комунизма, не на Съветския съюз, както казва той, а на Русия като такава.
Нищо лично. Просто Русия след Наполеоновите войни се разглежда от английския елит като основния противник по пътя към световното господство и тя трябва да бъде сдържана и отслабвана. При възможност, а при останалите случаи да се използва за лични интереси. Така Великобритания всъщност изправя Германия срещу Русия по време на Първата световна война, където се прави на съюзник на Русия, разчитайки при това едновременно да се отърве от Германия, отправила предизвикателство към Лондон, а също така да не допусне засилването на Русия.
Недоволството на Чърчил от победата на болшевиките в Русия е предизвикано не толкова от идеологически причини (макар и те, разбира се, да присъстват – комунистическият интернационал, разпространението на идеологията на световното братство на работниците заплашва и самата страна, и нейната колониална империя), колкото геополитическите. Излизането на Русия от войната отслабва Антантата и засилва Германия, а това заплашва Великобритания в най-тежките дни на войната.
Ако съюзниците имаха сили за пълномащабна намеса срещу болшевиките, те щяха да я осъществят.
Но те всъщност нямат сили, дори след поражението на Германия, плановете по „научаването” на Русия си остават планове. Залагането от Чърчил на изолацията на Русия е естествена. Болшевишката, антиимпериалистичната идеята наистина заплашва колониалните интереси на Великобритания в Азия.
Но веднъж, след като ситуацията в Европа отива към глобално противопоставяне с Германия, след като Великобритания, влязла във войната, губи Франция, започва да разчита да остане единствено на подаянията на САЩ. Които нямат против да участват в любимата на самите англичани игра, само че не зад Ламаша, а зад океана : да се погледа как европейските държави се обезсилват взаимно, за да може след това да се оберат всички лаври. И макар съдбата (или британците) да успяват да насочат Хитлер от Великобритания към СССР, Чърчил разбира прекрасно, че при поражението на руснаците, островът няма да устои на германската инвазия. И протяга ръка на Сталин, който я приема.
Така Русия и Англия се оказват за втори път съюзници – без ни най-малка сантименталност или илюзии по отношение една на друга. Впрочем коварството на Чърчил се оказва наистина „немислимо”. Сталин дори не си е представял да нападне съюзниците си, а английският премиер се спира единствено заради това, че разбира, че силите на армиите на Великобритания и САЩ не ще успеят да разгромят Червената армия.
Чърчил не успява да тласне Труман към ядрен удар срещу СССР през 1946 година, макар и искрено да смята, че СССР, е толкова опасен за Запада, че ще е по-добре да се унищожи. Защо? Защото смята Сталин за себеподобен. Тоест, той мисли, че крои планове за нападение срещу Западна Европа.
Но, пускайки насред Европа „Желязната завеса” (която той приема като заградителен кордон срещу руснаците) и успокоил се по темата за нападението на Съюза, виждайки в ръцете на Сталин атомна бомба, Чърчил застива и наистина допуска, макар и принудително и временно, но все пак мирно и все пак съвместно съществуване.
Тоест Чърчил, винаги бивайки абсолютния империалист и привърженик на идеята за глобалното господство на англосаксонците, е едновременно и реалист. Агресивен в момента, когато смята (друг е въпросът дали основателно или не), че са се наложили благоприятни условия и способен на разбирателство, когато Великобритания се нуждае отчаяно от съюзници или е просто слаба.
Какво иска да каже Путин с този пример на съвременния Запад, по-точно на днешните антланти-англосаксонци в САЩ и във Великобритания? Да бъдат реалисти. Те нямат сили дори за политика на сдържане на Русия, какво да говорим за стремежа да удържат глобалното си доминиране. Атлантическият проект на глобализацията е несъстоятелен. Западът губи единството дори вътре в себе си. Запазването на водещите позиции не е възможно дори и при краткосрочна перспектива – трябва да се мисли за това как да не си счупиш черепа при падане. Да бъдат реалисти – нека се премине от конфронтация да се премине към нови правила на играта в глобален мащаб. Иначе кризите и войните (то дори и една търговско-финансова) ще удари по всички. Но най-много ще пострада Запада по центъра на управление на настоящата, вече негодна, система.
Проблемът е там, че за разбиране на тези проблеми е нужен Чърчил. А тук дори и на Тръмп (който е с глава над средностатистическия англосаксонски политик) няма да му дадат да се приближи и с крачка към преговорите.
Превод: В.Сергеев