/Поглед.инфо/ На 31 октомври 1956 г. започва операция "Мускетар" - британски и френски войски атакуват Египет. В случая бяха замесени все още младият и крехък Израел, Суецкият канал и арабският национализъм. Те не взеха предвид само едно „малко нещо“ - единствените тогава суперсили на планетата.

Суецкият канал, построен през 19 век, свързва Средиземно и Червено море. Той рязко скъсява морския път от Европа до Азия, премахвайки необходимостта корабите да обикалят африканския континент. Това съкращаване на маршрута означаваше големи логистични спестявания – време и пари. Следователно всеки, който контролира канала, може да окаже политически натиск върху други участници в световната търговия и да направи сериозни пари.

По време на ерата на световните войни Египет, през чиято територия минава каналът, е бил британска колония, докато самата структура е била под англо-френски контрол. Вярно е, че през 1936 г. Кайро постига независимост за себе си, но британските войски все още са разположени на територията му.

Договорът, подписан през 1936 г., позволява на Великобритания да има пълен контрол върху зоната на канала поне още 20 години. Египетското правителство непрекъснато се опитваше да намали този период със задна дата, но британците, естествено, не демонстрираха много разбиране по този въпрос.

В същото време темата за получаване на суверенитет над канала в египетското общество беше много гореща и предизвикваше вълнения. През 1951 г., на фона на масови демонстрации, египтяните най-накрая прекратиха договора едностранно.

Вярно е, че британските войски все още оставаха в зоната на канала. Но британците, сякаш с едно махване на ръката, загубиха електричеството, кабелните комуникации и водоснабдяването. Изчезнаха египетските работници, обслужващи интересите на британската армия.

Но вместо тях се появиха въоръжени араби с неизвестна принадлежност и започнаха да стрелят по британците от засада, да взривяват инфраструктура и изобщо да се опитват да причиняват щети по всички възможни / налични начини.

Британците отговарят на това, като стрелят по всеки, който им се стори подозрителен. В зоната на канала бяха изпратени подкрепления, включително парашутисти и танкове. До януари 1952 г. в района на канала вече се водят пълноценни битки с картечен огън и изстрели от танкови оръдия.

Арабските националисти обаче отговориха с погроми на всичко британско в Кайро. След което Лондон най-накрая намери начин да окаже сериозен натиск върху кралското правителство, което възстанови електричеството и овладя атаките на партизаните.

Но в отговор гневната улица получи само революция - през юли 1952 г. кралската власт беше пометена и Египет получи нов ръководител - полковникът Гамал Абдел Насър. Партизанската кампания продължи и до 1954 г. британците най-накрая приключиха - те започнаха да изтеглят войските си, което приключи през лятото на 1956 г.

Почти веднага Насър обявява национализацията на канала, въпреки че концесията за него официално изтичаше едва през 1968 г.

Удар под сурдинка

Британците и французите, които притежаваха голям дял от Суецкия канал, започнаха да се замислят дълбоко. 50-те години на миналия век бяха поразително различни от 30-те – разкъсани от Втората световна война, някогашните големи европейски империи се разпадаха по шевовете. Вече нямаше сили за военен натиск върху местните жители. Но след като не успяха да се справят сами, британците можеха да заложат на някой друг. И тук имаше добър вариант.

Такъв се оказа още съвсем младият Израел. Еврейската държава победи арабите във войната от 40-те години на миналия век, но през 50-те години същият Египет закупи най-модерното военно оборудване от СССР в огромни количества. За еврейската държава беше трудно да се справи сама с това. Но ако се потърси помощта на две мощни сили...

След като получи канала на свое разположение, Египет беше готов да пусне всеки през него - в крайна сметка парите нямаше как да се спечелят сами. Но имаше едно изключение - израелските кораби и съдове. Така Израел, Франция и Великобритания имаха мотиви да започнат война срещу Египет – кой, за да си върне контрола над Суецкия канал, кой - за да отщипе парче територия от опасния си съсед.

Израел атакува Египет на 29 октомври, като започва успешно да превзема Синайския полуостров, а на 31-ви към него се присъединяват англо-френските войски, насочвайки се към Суецкия канал. Основната ударна сила на тяхната военноморска група бяха самолетоносачите - седем от тях бяха събрани на едно място. Останалите са ескортни кораби, включително един боен кораб от Втората световна война. Десантните кораби също изиграха важна роля. Общо флотът на нашествието се състоеше от повече от 130 кораба и плавателни съдове.

Египтяните незабавно блокираха канала, потопиха там десетки спомагателни кораби и събраха войски, за да го защитават. Това не ги спаси - на 5 ноември британците и французите извършиха въздушни десанти в Порт Саид, на входа на Суецкия канал, поемайки контрол над ключови обекти - например летището.

На следващия ден имаше десант от морето. Последваха градски битки - египтяните се биеха отчаяно, но врагът се придвижваше все по-дълбоко в страната. Изглежда, че подкрепата на морската артилерия, авиацията и превъзходството на англо-френските войски ще свършат своята работа.

Но на следващия ден бяха много изненадани.

Горският, който изгони всички

Целият план е инициатива на Англия и Франция. Предполага се, че запазването на контрола над Суецкия канал е твърде важно и операцията ще бъде посрещната с разбиране от всички съюзници.

Но не беше така. Айзенхауер беше бесен, че никой дори не си направи труда да го информира. И беше готов да играе срещу Франция и Англия.

Дали каналът е в ръцете на Лондон, Париж или Кайро не го притесняваше особено - той вярваше, че инструментите на ООН ще бъдат достатъчни, за да може каналът да работи както трябва. Той настоя египтяните да позволят преминаването на всички кораби, включително израелските. Египет, който току-що беше загубил Синайския полуостров от атаките на ЦАХАЛ и почти загуби Суецкия канал, сега не възрази.

Хрушчов също беше извън себе си. Той изигра козовете си, като заплаши Англия и Франция с ядрена война.

Париж и Лондон, и още повече израелската страна, не можаха да издържат на такъв неочакван натиск от две страни едновременно. Скоро миротворците бяха въведени в зоната на канала и британските и френските войски трябваше да напуснат. Заплахите от санкции принудиха Израел да напусне и окупирания Синайски полуостров.

Тази криза много ясно показа, че когато суперсилите се съгласят, че някой на планетата се държи неправилно, проблемът се решава изключително бързо. Регионалните играчи могат да предложат само малко съпротива. Ала когато има разногласия (или на суперсилите не им пука/не ги е грижа), войните продължават години, може би дори десетилетия. Най-ярките примери за това са Виетнам и Афганистан.

През 1991 г. страната ни претърпя най-големия си крах и престана да бъде суперсила. В света е останала само една такава сила – САЩ. И ако за Вашингтон нечия дейност беше принципно неприемлива, то за такъв актьор всичко завършваше изключително тъжно - всички си спомнят незавидната съдба, например на сърбите.

Но днес нещо се пропука в този световен ред. Регионалните сили вече не са готови да застават мирно при първия крясък на хегемона. Днешните битки също са за способността да се решават проблемите без оглед на мнението на Щатите - и в такъв свят ситуацията, която се разигра през октомври 1956 г., щеше да завърши по съвсем различен начин.

Превод: ЕС

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.