/Поглед.инфо/ Преди 55 години, на 17 август 1965-та, американците започват първата голяма сухопътна операция във Виетнам. Тогава те все още не знаят, че влизат в продължителна и неприятна война, която ще разклати самата Америка. САЩ губят тази война абсолютно, въпреки че парадоксално, изглежда все едно не са загубили нито една важна битка. Как става това?

Страна на големите неприятности

Виетнам не е бил лесен орех за чупене, изглежда. Да, той е бил сравнително изостанала, аграрна азиатска страна. Да, той е бил колония довчера. Но много, много бойна. Виетнамците се сражават с японците, французите и американците, и след като бият последните, се сражават срещу китайците и съюзните им кхмери.

При това воюват с невероятно упорство и последователност. Например, в ключовата битка срещу французите при Диен Биен Фу, която прилича на окопните сражения от Първата световна война, в цялата им жестокост и безкомпромисност.

Постепенно виетнамците превземат с щурм френските укрепления, и не с масивни фронтални нападения, но с точността и ефективните тактики на щурмовите групи. Те построяват макети на вражеските укрепления и отработват по тях всичко до последното си движения, и само тогава нападат. Срещу тях е сериозен враг - френските парашутисти - елитът на армията, както и бивши членове на нацисткия SS, които се сражават в колониалните войни на Франция. И двете групи се сражават мъжествено и устояват до самия край, но най-сетне виетнамците се оказват по-хитри и силни.

Най-силната им страна е, че се възстановяват бързо и от най-тежките загуби. Във войните с французите и американците, виетнамците най-редовно губят битки. Твърде често подценяват новите технологически достижения. Така например, французите ги изненандват с парашутните десанти, а американците с употребата на хеликоптери. Но нито една от тактическите им победи не води до стратегическо надмощие. Изгаряйки се болезнено, виетнамците веднага правят нужните промени и методично продължават действията си.

Не само врагът е труден, но и ландшафтът. Джунглата е една от най-негостоприемните екосистеми на планетата, но няма по-добро място за партизанска война. Крий се, нападай, изчезвай. Направи цели бази в джунглата и никой няма да ги види от небето. А където е невъзможно да се криеш в храсталаците, можеш да се заровиш под земята. Виетнамците са много опитни в създаването на разклонени тунели, пълни с хитроумни капани. Изисквало се е много повече смелост да вървиш из тези тунели, отколкото да нападнеш с пехота картечници.

Американците разбира се, измислят методи за ответ. Напалм и нови тактики за бомбардировки. Чудовищни конвойни охрани са, когато един брониран камион носи повече оръжия, отколкото няколко БТР-а. Всичко с цел да се оцелее при обстрела в джунглата и да се покоси всичко, което стреля отнякъде. Американските спецчасти например създават нещо като изрязано РПД - оръжие, което навсякъде другаде би се считало за перверзия, но е идеално за близък обстрел във Виетнам. Но всичко това се оказват полу-мерки, които не компенсират трудните условия.

Игра на свръхдържави

Сред някои съграждани битува мнението, че "партизаните по принцип не могат да бъдат бити", което значи, че причината за загубата във Виетнам е точно неподчинението на населението. Има обаче зрънце истина в това - естествено, че ако няма неподчинение, няма да има и съпротива и война. Но подобна воля не е достатъчно условие за победа. Същите тези американци имат добър опит в контра-партизанските действия. Например във Филипините, в началото на 20-ти век или срещу съгражданите си през гражданската война. Тъй че ключът не е само в партизаните.

Главният проблем на тази война е, че Виетнам не се е намирал във вакуум. Реално американците се опитват просто да съхранят съюзния си режим в Южен Виетнам. На това се противопоставят не само партизаните, но и комунистите от Северен Виетнам, който сам по себе си е резултат от победата в дългата война срещу французите през 40-те и 50-те години. Да се превземе Северен Виетнам не е било възможно, защото би могло да изостри студената война и тя да прерастне в гореща. Цената не е само Виетнам, но и цяла Югоизточна Азия. Следователно американците не пресичат невидимата линия. Вярно е, че с удоволоствие бомбардират "цитаделата на комунизма". И дори нахлуват в съседните Лаос и Камбоджа. Но тези действия са в рамките на ограничената война - те не решават основния проблем. Новите попълнения, оръжията и амунициите продължават да се стичат на Юг.

Като се добави и това, че южновиетнамците са ненадеждни и корумпирани и всеки от тях може да е агент на врага или предател, който иска да спечели. Почти веднага става ясно, че земята под ботуша на янкито е твърде нестабилна и няма лесно решение на проблема.

Проклятието на хипитата

Единственият начин за победа при подобни условия е да се отблъсне Северен Виетнам и виетконгите (партизаните), с надеждата, че населението ще спре да поддържа врага и накрая ще се успокои. Но има и нещо, което не е толкова просто. Работата е там, че след Втората световна война и Корейската война, Западният свят (за да сме честни и СССР) навлизат в "пост-геройческата" епоха. Сравнително задоволителният живот прави обществата много чувствителни към загубите. Особено ако не става въпрос за голяма война с друга велика сила, а за колониален конфликт на другия край на света.

Сами по себе си, загубите по стандартите на световните войни и дори на Американската гражданска война, не са големи. Във Втората световна война американците губят много повече хора за много по-кратък период от време. Но това е безкомпромисна война срещу фашистите от всички части на света. А "червената заплаха" в САЩ вече не се е приемала толкова еднозначно. Въпреки погромите на Маккарти, левичарите и ултра-левичарите са все още силни в Америка, особено в университетите. И техният дневен ред е използвал умело недоволството от войната и наборната служба, както и хилядите трупове и сакати.

Резултатът от това са протестите на хипитата, които понякога наводняват цели градове, както и огромните движения за права на чернокожите. Бог знае още какво е можело да изкочи на светлина, ако американците не намерят по-бързо военно решение. Подобно, предвид трудната ситуация във Виетнам не е намерено и американското ръководство решава, че е по-добре да се насочи към излизане от конфликта, преди да стане по-лошо.

Наполовина по инцидент, натискайки по тази болезнена точка по тялото на много по-силен враг, виетнамците успяват да спечелят войната и да защитят независимостта си.