/Поглед.инфо/ Годината е 1998 г. В едно от най-авторитетните предавания на СиБиЕс – „60 минути”, дългогодишният водещ Стийв Крофт остава сащисан от декларираното от Сорос отношение към нацистката окупация на Унгария и неговия живот по това време. По онова време той е на 14 години и рожденото му име е Дьорд Шварц. Неговите родители са богати, образовани нерелигиозни евреи. Пред надвисналата опасност от депортация, баща му Тивадар Сорос подкупва важен чиновник от службата по еврейските въпроси, за да осинови Дьорд като свой християнски кръщелник. Въпросният чиновник е отговарял за описването и изземването на имуществото на евреите, преди да бъдат изпратени за унищожение в лагерите на смъртта. Младият Сорос е обикалял с него и често му помагал в извършването на описите. В интервюто за СиБиЕс обаче Сорос изразява ледено безразличие към тази историческа трагедия и своя досег с Холокоста. Даже нарича нацистката окупация „най-щастливия период от живота ми”. По-късно, през 2007 г., едно от авторитетните американски издания – „Ню Рипаблик”, припомни това скандално интервю в обширен коментар под заглавие „Тиран-о-Сорос”, предизвикан от фрапантните оценки на Сорос, че след Джордж Буш САЩ се нуждаели от „денацификация”. Ето и откъс от самото интервю:
“Стийв Крофт: За да разберете сложността и противоречивостта на неговата личност, трябва да се върнете към миналото: в Будапеща, където преди 68 години е роден Джордж Сорос в семейство на богати и образовани евреи. Нацистката окупация на Будапеща през 1944 заварва бащата на Джордж Сорос като успешен адвокат, който живее на остров в Дунав. Очаквайки обаче проблемите, които надвисват над еврейското население, той решава да раздели семейството си. Купува фалшиви документи за самоличност на 14-годишния си син Дьорд (Джордж) и чрез подкуп успява да накара влиятелен чиновник привидно да осинови Сорос, и да го представя като негов кръщелник от християнско потекло. Но оцеляването има тежка цена. Докато стотици хиляди унгарски евреи са транспортирани към лагерите на смъртта, Джордж Сорос придружава своя фалшив кръстник в акциите за конфискация на еврейското имущество.
(архивни кадри от депортацията на евреите от Будапеща)
Стийв Крофт: Това са документални кадри от 1944 г. и това, което се случва на приятелите и съседите на Джордж Сорос. Вие сте унгарски евреин…
Сорос: Мдаа.
Крофт: … който оцелява през Холокоста…
Сорос: Мдаа.
Крофт: Като се представяте за християнин.
Сорос: Точно така.
Крофт: Виждал сте много хора да бъдат качвани на влаковете за лагерите на смъртта.
Сорос: Точно така. Бях на 14 години. И бих казал, че по това време се формира моят характер.
Крофт: Как?
Сорос: Че трябва да се мисли напред, да разбираш и да предвиждаш събитията, когато си под заплаха. Беше огромна заплаха от злото. Имам предвид, че беше много лично изживяване на злото.
Крофт: Доколкото зная вие сте придружавали вашия покровител, който е положил клетва, че сте негов осиновен кръщелник.
Сорос: Да, да.
Крофт: Придружавал сте го и фактически сте му помагал при конфискацията на имуществото на евреите.
Сорос: Да. Точно така. Да.
Крофт: Това е преживяване, което би накарало много хора да търсят психиатрична помощ дълго време. Трудно ли беше?
Сорос: Не, въобще не беше трудно. Може би като дете не виждаш връзката. Но не беше проблем и не ми е създавало проблем.
Крофт: Никакво чувство за вина?
Сорос: Не.
Крофт: Например нещо от типа: „Аз съм евреин и тук виждам да отвеждат тези хора. Можех да бъда на тяхно място. Трябва да съм на тяхна страна”. Нещо такова не чувствахте ли?
Сорос: Разбира се, че аз можех да съм от другата страна, да бъда сред тези, на които отнемаха всичко. Но нямах никакво усещане, че трябва да съм с тях, защото това беше – в действителност по един забавен начин, както е на пазарите – ако аз не бях там, друг щеше да върши същото. И независимо от това дали бях там, или не – аз все пак бях само един наблюдател – собствеността им щеше да бъде отнета. Нямах никаква роля в конфискацията на собствеността. Затова нямам и чувство за вина.”
Към това саморазобличение на Сорос, бих прибавил, че не може да се търси вина у един 14-годишен тийнейджър, че е вършил това, което баща му е разпоредил, за да оцелее. Вярно е, че по същото време и при същите обстоятелства момчета на неговата възраст участват из цяла Европа в антифашистката съпротива. Но всеки прави своя житейски избор, и всеки има право на своето покаяние и прошка. В случая с Джордж Сорос обаче смразяващо е дълбокото морално безразличие, което той демонстрира към трагедията, разиграла се пред очите му. Когато историческите турболенции са принудили един човек да съучаства по един относително безобиден начин на един човеконенавистен режим, поне от разстояние на времето и житейската мъдрост е нормално да покаже някакво покаяние, нотка терзание или поне сянка от тъга. В името на онези хиляди свои сънародници, чието имущество старателно е описал, преди нацистите да ги изпратят към газовите камери. Вместо това, Сорос е категоричен – няма вина, няма терзания...
Този морален релативизъм днес ни се представя от милиардера и неговата "империя на злото от НПО-та" (както я определят американски медии) за "ценности". Безалтерантивни и единствено правилни. Време е обаче да изпратим тези "ценности" и техните глашатаи на бунището на историята.
