Ева Тепавичарова от “Столичани в повече”: Йовка е спонтанна като мен

Пронизващи сини очи, водопад от червени коси и пищен бюст - рядка, нетрадиционна, запомняща се красота. Ева Тепавичарова обаче е толкова сериозна и вглъбена, говори с толкова страст за професията си, че разбива представите, че е получила ролята на Йовка в сериала “Столичани в повече” само заради пищните си форми...

Ева Тепавичарова е родена на 12 април 1979 г. в София. Учи българска филология в СУ и кукловодство в НАТФИЗ в класа на проф. Жени Пашова. През 2005 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян. От 2006 до 2009 г. е актьор във Врачанския театър. Преподавател е в детски актьорски школи МОНТФИЗ от 2008 г. до 2012 г. Вече има около 20 роли на сцените на НАТФИЗ, Народния, Врачанския, Хасковския театър, “СФУМАТО” и “Червената къща”. Стана широко известна в сериала наbTV“Столичани в повече”, където играе Йовка Лютова, съпругата на Спас.

-Ева, какво прави една “столичанка в повече” през август?

-Това лято имах малко по-дълга почивка и я използвах максимално, като ходих на море, без да си давам ограничения кога ще замина, колко ще стоя, кога ще се върна… Предишните две години имах доста плътна лятна програма и сега си заслужих да почивам по-дълго.

-Ще има ли нов сезон на “Столичаните”?

-Очакванията на всички са да продължим да снимаме. Разбира се, това е в проект, който все още не се е задвижил, но вярвам, че ще се случи. Струва ми се, че хората очакват сериала, харесват го, така че няма причина да не продължим.

-Ти направи една толкова органична Йовка, че хората сигурно още дълго ще те наричат така. Това дразни ли те?

-Истината е, че някои започнаха да се обръщат към мен и с моето име. Имаше в началото един такъв пик, в който сякаш името ми беше подменено и това ме дразнеше. Синът ми Борил беше мъничък тогава и се стъписваше защо хората се обръщат с друго име към майка му. Знам, че моята героиня е говорител на много жени. Много се припознават в едно или друго в Йовка и в този смисъл явно е станала емблематична фигура.

-Ти самата какво общо намираш между двете ви?

-Спонтанността и бързата реакция, необмислените постъпки.

-Имаш незабравими сцени в сериала, особено раждането. Ти вече си го преживяла наживо със сина си…

-Когато четох в сценария как е написана сцената, си дадох сметка, че това е много голяма отговорност, защото се гледа от малки момичета, които гадаят като как точно се случва това. Всяка жена е преживяла като дете такъв страшен епизод на екрана. Беше голямо предизвикателство, много дълго мислих как трябва да се изиграе така, че да не е свръх натуралистично. А на снимките беше много смешно, защото аз толкова много дадох от себе си в напъните, че в един момент режисьорът Станислав Тодоров - Роги дойде при мен и каза: “Ева, как си? Може ли да направим още няколко дубъла?”. Казвам: “Ама разбира се, няма проблем, сцената е много кратка, имам силата да направим още няколко дубъла”. А той се смее: “Защото скриптърката ми каза: “Моля ви се, спрете я, ще й стане лошо!” (Следва бурен смях.) Руслан беше отстрани, чакаше да снима следващата сцена и гледаше с ококорени очи. Той също много се забавляваше.

-Извинявай за клюкарския въпрос, но вярно ли е, че Руслан толкова се е заплесвал по пищната ти хубост, че си забравял репликите?

-Руси е изключителен професионалист. Руслан Мъйнов никога не си забравя репликите, каквото и да има пред себе си (Смях). И това наистина е така, не го казвам като майтап, но ако има човек, на когото напълно съм можела да се доверя и да очаквам подкрепа в началото на снимките, това беше Руслан Мъйнов. Стабилен във всяко отношение Ако някой е забравял реплики, това съм била аз, а не той.

-Къде играеш от есента?

-В две представления на Народния театър на сцената “Сълза и смях”. Едното, най-новото, което започва тази есен, е в стила на черната комедия, казва се “Обир” и е с режисьор Михаил Петров. Там си партнирам с Жоро Мамалев, Мишо Петров, Христо Терзиев и Виктор Танев. Това е първата голяма роля. Другото представление се казва “Пет жени в еднакви рокли”, вече е доста известно. Вярно, никой не може да замени Чочо Попйорданов, но колегата Калин Яворов, който пое ролята, изгради много различен образ и е много добър. Режисьор е Боил Банов, партнирам си с Койна Русева, Параскева Джукелова, Симона Халачева и София Бобчева. Продължавам и с “Откачена фамилия” наХасковския театър с режисьор Валентин Танев. С него обикаляме цялата страна и веднъж месечно играем в Сатиричния театър. Там си партнирам с Мария Сапунджиева, Вальо Танев, Мариус Донкин, Ани Симова и Явор Костов. Една чудна, чудна комедия! Много динамична и е такъв смях, че не може въздух да си поемеш.

-Интересен академичен избор в биографията ти: две години българска филология, една кукловодство и се дипломираш по актьорско майсторство за драма. Защо?

-Исках да стана журналист, макар мечтата ми винаги да е била насочена към актьорлъка. Приеха ме филология и започнах да уча, после влязох да уча кукли и накрая завърших с това, което най-много исках.

-Много актьори са споделяли, че кукловодството им е дало много като полифункционалност. Ето, ти например пееш добре…

-Да, пея, дори в момента умуваме нещо около пеенето…

-Така ли? Имаме новина, както би казал един колега…

-Да, но все още е в проект и ще видя как ще тръгнат нещата… А колкото до кукловодството – няма такава школа като нашата в България! Моята учителка, куклената актриса проф. Жени Пашова, е изумителен творец. Ако има някой, от когото за пръв път чух за хигиената в театъра, за изключителната точност и прецизност, това е тя.

-Каква беше, преди да я срещнеш?

-Крайно недисциплинирана бях, едно същество, което закъсняваше безобразно за срещи, за изпити дори. Тази жена съумя в рамките на една година хубаво да ме “подреди” и да ми даде да разбера, че ако искам да се занимавам с актьорско майсторство, трябва да съм бетон в точността. Научи ме и на изключителна всеотдайност. Сега като си спомня, ние сме стоели да репетираме до 10-11 часа през нощта, на сутринта часът ни започваше в 8, трябваше да сме там в 7.30, за да си приготвим реквизита, куклите, нещата… Кога сме се прибирали въобще да вечеряме и да спим, не си спомням.

-Има някакво диво непокорство и интелигентна лудост във всички момичета на Коко Азарян, дали защото такива е избирал, или защото така ви е оформил?

-В неговия клас бяхме 6 жени – 5 българки и една македонка. Един ден Коко ни каза: “Погледнете се една друга, вижте се как изглеждате. Нито една не може да бъде конкуренция на другата. Вие сте толкова различни!” В същото време все пак ние сме били едни млади момичета, които подлежат на омесване, всеки от нас не знаеше още какво има. И той забъркваше цялото това странно тесто със силната ръка на учителя. Извайва те като творец и оставя своя почерк. Аз също имам усещането за нещо общо между всички негови ученици. Има моменти, в които, когато разговарям с колеги от класовете на Азарян, се чувствам като сред роднини… Много е особено… Като сред хора точно от едно тесто. Коко е забъркал някаква комбинация, някаква рецепта има, в която той нещо е белязал, нещо е направил. Нещо невидимо, необяснимо, за което той много дълго време ни е говорил, и което не може да се назове с думи.

-Какво промени Коко лично в теб като характер и поведение?

-Той по-скоро се водеше от това, какви сме и някак си изваждаше от всеки от нас най-силната му черта, която да го води напред. Не харесваше в мен това, че съм прибързана, че не обмислям по-дълго решенията си. А пък аз съм малко като кибрит, веднага подпалвам огън. Имало е случаи на сцената, на кандидатстудентския изпит, когато той даде задачата да направя един монолог и ми каза: “Само че чакай, Ева, чакай, мойто момиче, каза той, не бързай, чуй ме какво ти казвам”. Струва ми се, че това много не му допадаше у мен. Това е една детска наивност, лудост, когато ти казват: “Сега си стол!” и ти ставаш и почваш да бъдеш стол. Или: “Сега си домат, играй домат!” Коко много обичаше да споделя, че така ни избирал.

-Как ви е избирал?

-От Тодор Колев съм го чувала, вечна им памет и на двамата, много се смееха и ми казваха (тук Ева имитира Тодор Колев): “Как мислиш, че ние ви избираме? Какво си мислят тука, майна, че гледаме това или онова? Гледаме го тоя сега на сцената и си викаме: “Тоя ще може ли да изиграе домат, или няма да може?” И Тодор гледа и казва: “Този, майна, ще изиграе домат”. И така приемат човека. Явно аз съм могла да играя домат (Смях).

-Това, че си момиче на Азарян, беше ли трамплин към твоите ангажименти в театъра?

-Не зная. За мен лично беше трамплин, защото в моментите, в които съм била на ръба на огорчението до степен да се откажа, аз си спомнях неговите думи и си казвах: “Не забравяй какво ти е казал Учителя”. Той така ни казваше: “Каквото и да ви се случи – да нямате работа или много тежко да ви се движи цялата кариера, винаги помнете, че носите маршалски жезъл в раницата си”. Коко умееше да говори и да те накара да вярваш в себе си. И все още умее. Толкова години минаха, откакто го няма, но нещата, които ни е казал, ни влияят. Просто умее да те държи стабилен… Аз много се вълнувам винаги, когато говоря за него…

-Другият ти голям шанс е бил докосването до Тодор Колев. А от него какво взе?

-Научи ме да правя едни сметки. Тодор винаги казваше: “Вижте сега, деца, Азарян ви говори за живота, любовта, театъра и за всичко останало, аз ще ви говоря за занаята актьорлък”. А ние седяхме в първи курс с опулени очи, не можехме да разберем какво ни говори той. Но Тодор наистина ни научи на занаят и да правим сметки, и аз го казвам в най-милия смисъл на думата. Всяка работа върху ролята иска и едно прецизно пресмятане. Така е. То е като една къща. Представи си, че имаш една пиеса и виждаш в нея думите на твоя герой, виждаш какво другите говорят за твоя герой и почваш да го търсиш, и се налага ти да го построиш, изградиш, да го случиш. Тодор ни учеше на това: “Виж откъде тръгваш в началото, какво иска героят ти в началото, виж какво е постигнал на финала на пиесата, проследи през какво е минал и как се е променил. Това е една архитектура на образа и изисква доста сериозно пресмятане”.

-В началото на кариерата ти се е налагало да пътуваш непрекъснато от София до Враца с бебе на ръце. Как се справяше?

-Борил точно се беше родил. Сега си давам сметка, че не е било никак лесно, но тогава нищо не ми тежеше. Вземах бебето във Враца, защото не можех да го оставя, и майка ми ходеше да го гледа, докато съм на репетиции… Най-голямата ми закрила и спокойствие в този момент беше режисьорът Борислав Чакринов. Той като видя, че пристига актрисата кърмачка, родила преди 2 месеца и заедно с детето, ми каза: “Ева, аз когато съм се родил, моите родители са ме завели в театъра и съм отгледан по същия начин, така че няма да се притесняваш”.

-Този пищен бюст притеснявал ли те е някога?

-Във втори клас, когато бях с доста по-пищни форми от съученичките си, ме е притеснявал. След това много бързо разбрах, че това е само плюс за мен. Пък и ние, актьорите, нали сме продавачи на мечти? (Бурен смях)

-Ако надникнем зад завесата на детството ти, имаше ли друга мечта, освен да си на сцената?

-Това беше. Първата ми роля беше в “Дядовата ръкавичка”, в детската градина спечелих ролята на Вълка, защото нямаше нито едно момче, което можеше да изреве толкова силно, колкото аз. Но съм имала и други мечти, разбира се. Аз толкова много неща захващах и толкова много неща оставях, исках всичко да пробвам. Започвах рисуване, после плуване, исках да пробвам балет, музика. Но в един момент, може би във втори клас, с моята безупречна детска логика си казах: “Няма да ми стигне времето да направя и това, и това” и много се обезпокоих как ще съчетавам всички тези занимания. Тогава ми светна една лампа и си казах: “Ако съм актриса, мога всичките тези неща да бъда. Ще играя и певица, и балерина, и спортистка, и художничка, всичко”, и се успокоих.

-Какво обичаш да правиш, когато си почиваш?

-Нормалните женски неща. Както виждаш, навсякъде у нас има цветя, обичам да се занимавам с тях. Наскоро си засадих саксия с алое. Много ми е приятно да готвя. Зимата, ако имам време, много обичам да плета. Много голямо спокойствие ми дава плетивото, създава ми чувство за хармония.

-Има ли нова любов в живота ти?

-Има, но не е нова, върви си с мен от доста време и съм безкрайно щастлива, че е така, че се срещнахме. Живеем тук заедно с моя приятел. Мъжът до мен се казва Жоро Петров.

-Как се задържа един мъж, когато си артист при такъв динамичен график?

-Не стои такъв въпрос пред нас. Животът е динамичен, но не само на актьорите, а на всички хора, които случват нещата и си изкарват хляба. Жоро също е с много напрегната програма и много ангажименти и контакти. Най-прекрасното е, когато свърши денят и представлението е минало, и той също е приключил, и детето си е вкъщи, и седнем на масата и си почиваме… Най-най-най-хубавото нещо на света.

Преса