Орлин Горанов: Светът е за амазонките

Той е рицар от Ордена на тамплиерите, но и в живота се държи точно като рицар, а общуването с него е като духовно просветление. Макар да се товари с куп неща, Орлин Горанов остава винаги топъл и сърдечен, спокоен и сдържан, деликатен, любезен и състрадателен. Заради силната харизма и благородното излъчване го наричат аристократа на българския поп. На 55 си остава един от секссимволите на няколко поколения българки. Парадоксалното е, че е любимец не само на жените, и че от три десетилетия поддържа безупречен имидж. “Ако съдиш хората, няма да имаш време да ги обичаш”, е неговото кредо. “Последните години ние само плюем по някого, само съдим. Но никой не си задава въпроса, аз къде съм в цялата история…”

Орлин Горанове роден на 8 август 1957 г. вБерковица. Като малък пее вхор „Бодра смяна“, а после и вансамбъла на ГУСВ.През 80-те и ставаособено популяренс дуета си сКристина Димитрова.Изпълнителят на емблематичния хит “Светът е за двама"е носител на “Златният Орфей” и на много други престижни награди. Има присъдена титла академик от Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ).През 1990 г. завършва оперно пеене и до днесучаства в оперни постановки.През 2010г. се снима във филма“Мисия Лондон” в ролята наПрезидента. Участва и в две театрални постановки – “Апокалипсис кога” (Сливен) и “Операцията” (Сатиричен театър).

През 2009 г. става член на Ордена на рицарите-тамплиери.

-Орлине, как успя да опазиш чисто името си толкова години?

-В тоя свят на амазонки… Малко останаха мъжете (Смях). В световен мащаб е така. Виж колко много дами са на топ позиции, като се започне от президенти, премиер-министри, банкери. Така че съдбата на нормалния мъж става все по-тежка (Смее се).

-Това явление не е ли като скачени съдове – колкото по-слаби стават мъжете, толкова по-силни – жените, защото нямат друг избор?

-Може да се погледне и от тая страна. За мен е нормална човешка еволюция.

-Спомена, че идваш от репетиции?

-Работя върху няколко проекта. С екипа на Кюстендилския театър направихме “Апокалипсис, кога?”. Сценаристи са трима млади гении от сценарния екип на Слави. Написана е за интелигентни хора и третира важните за целия свят проблеми, свързани с апокалипсиса. Последния проект, по който сега работим, е в Сатиричния театър – “Операцията”, една уникална черна комедия, по пиесата на Иво Сиромахов. Става страхотен купон на репетициите. Това е още един начин човек да каже нещо на хората.

-Естрада, опера, а сега и театър… Защо го правиш?

-Честно да ти кажа, не изпитвам някакво угризение (Смее се)… Та аз над 20 години работя в оперен театър, и дали ще говоря, или ще пея на сцената, няма голяма разлика… Направих един опит за летене…

-За теб не се е чула лоша дума, хората те обичат.

-Може би защото съм се старал винаги да бъда искрен в това, което чувствам и което на мен доставя удоволствие. Един актьор няма как да лъже много на сцената, защото тя е една голяма лупа – всичко се вижда и усеща. Така че трябва да се раздаваш, както казват спортистите, “на сто процента” (Смее се). Всеки спектакъл остава във времето като един изживян и неповторим момент.

-Ти си и желан дуетен партньор. Освен с Кристина Димитрова, пееш и с Тони Димитрова, и с Мариана Попова. Напоследък с нея направи емблематично парче – “Чуй ме”, записахте и други неща… Какво подготвяш в момента?

-С Кристина направихме едно лятно парче, което и така се казва – “Лято”, включено е в състезателната програма на хестивала “Бургас и морето”. Имаме го и в английско заглавие, което е “Хелоу”, но без гуд бай” (Смее се), да може и туристите да разбират. Освен това с Митко Гидишки – един прекрасен музикант и композитор, правим парчета на испански за офталмологичната клиника “Визион”, която е с испанско участие.

-Не мрънкаш, че нямаш ангажименти в кризата, а се впускаш смело в нови проекти?

-Оплакването не е креативно. Аз съм от старата школа и знам, че ако човек сам не си помогне, няма кой да го направи. Трябва да излезем от рамките на нашата народопсихология, крайно време е да спрем да чакаме неволята да ни оправи нещата. Трябва да си запретнем ръкавките и сами да си окопаем градинката, да си оправим оградката и да заживеем като едни нормални хора. Защото не зачитаме изобщо най-скъпото нещо в тоя живот – времето… Но при нас върви 24 години преход… докога? И лошото е, че все търсим причините в другите, а никой не си задава елементарния въпрос, като се погледне в огледалото, “аджеба, аз лично какво направих”.

-Но не личи да си в паника за бъдещето на България?

-Паника за какво? А какво да кажат германците и чехите, като ги заля водата тази година и останаха без къщи и без ток? Но никой не мрънка, хората се хванаха за ръце и си помогнаха.

-Значи борба и много работа?

-Ама разбира се. Трябваше да стигнем дъното, за да се огледаме и да се запитаме, а сега накъде. Няма начин. Иначе какво да правя в кризата – вкъщи да се заключа, да седя, да плача? Ама, казват, носиш три дини под една мишница! Не, аз нося една по-голяма диня! Аз ходя и в операта, и в театъра, и с Кристина, и с Мариана, и с Тони Димитрова… Участвам в много проекти и нещата се случват. Много от колегите може би не са свикнали на тая динамика и ги е страх да излязат на пазара. Няма нищо по-хубаво от това човек да пробва различни неща. В крайна сметка всеки ден ни е подарен. Аз не знам още колко време ще имам да работя тази работа, колко ще ме слуша славейчето (гласа – бел.ред.), но опитвам. Но това ме крепи. Това ме държи жив. Аз съм един от противниците на пенсионирането от гледна точка на това, че ако си активен в живота си, би могъл да бъдеш полезен, докато дишаш. Когато спра да пея, ще мога да преподавам.

-Ти си и рицар-тамплиер. Не всеки може да се посвети на това, нали?

-Да, така е, човек трябва да даде. Човек трябва да живее така, че да остави нещо след себе си. Иначе се превръщаме в едни машини за фекалии, просто е обидно да се живее така… Личната ми кауза винаги е била хората да се обичат. А нашата скромна цел в ордена е икуменическото право - обединението на всички религии, защото Бог е един, но с различни имена. Човек трябва да вярва в себе си и в нещо малко по-съвършено от нас - в любовта, както е вярвал Христос. Вярващите гледат по съвсем друг начин на живота си, на нещата около себе си. Те имат очи за хубавите неща, а те са около нас! Както казва Конфуций, ако успееш да постигнеш някакъв паритет между бялото и черното, между доброто и лошото, значи си постигнал пълната хармония.

-Снима се като комичен президент във филма “Мисия Лондон”. И екранът ли те влече както сцената?

-Това ми е втори филм. Преди 24 години направих един опит за летене с Анри Кулев в “Бащата на яйцето”. Там понеже пеех някои песни от саундтрака, той ми предложи и да се снимам, играех една каменна статуя. Последните години доста активно се снимам и в телевизионни предавания. Миналата година участвах само в една серия на “Столичани в повече”. Чакам да ми се обади Робърт де Ниро, да правим нещо заедно (Тук той имитира сполучливо де Ниро). Да, знам, че някои намират у мен прилика с него, има нещо такова, приличаме си по дясната вежда (Смее се). В “Мисия Лондон” се забавлявах много, лошото е, че след това доста често чувах репликата: “Кога ще се кандидатираш за президент?”. Не смятам, че България има нужда точно от такъв президент – под чехъл…

-Е, кога ще се кандидатираш за президент или депутат?

-Канили са ме само в партията на остров Тамбукту (Смее се). Мисля, че изкуството има много повече лостове, изказни средства за въздействие върху хората. Още повече, че в моята професия сам си определям мандата.

-Започваш и да преподаваш наесен?

-Да, имам покана от Югозападния университет в Благоевград да отворя клас. Няма да го титуловам по “поп и джаз”, а изобщо по пеене. Но ако не се съберат достатъчно силни гласове на прослушването, ще пишем тази година за нулева.

-Ти всъщност вече си академик от Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ). Кое е по-ценно – да имаш академична титла от БАНИ, или да пълниш Зала 1 на НДК?

-Нито едното от двете. Като изляза на сцената, изобщо не ме интересува дали пея пред 5000 или 15 000 души. За мен е важно тези хора да се почувстват малко по-специални, малко по-особени и накрая да си тръгнат… чисти.

-Далече си от грандоманията май?

-Кому е нужно? Звездната болест е зверски тежък вирус. Добре, какво съм направил за тия 30 години? Взех “Златния Орфей” – окей, имам и други награди, вкъщи е пълно със статуетки и всякакви грамоти. Но за мен всяко участие е на олимпийския принцип – заради самото участие.

-Сега може ли да те видим в някой оперен спектакъл?

-Аз съм свободен артист – където ме поканят, но съм на щатна работа в представителния ансамбъл на Националната гвардейска част, заедно с Марги Хранова, Сунай Чалъков и други колеги. Не е това, което беше преди, защотоармията не е същата ине ходим да повдигаме с песни бойния дух. Сега сме на големитепразници. Пеем различни неща, всеки си изпълнява личния репертоар, имаме и патриотични песни. Има чудесен квартет “Армейска песен”, в който се запяват и някои стари войнишки песни, които знаят всички, минали през казармата. Имаме и много хубави песни за България. Защо у нас така се изкривиха нещата, не мога да разбера – ако някой изпее нещо за родината, го определят като поръчков певец… А виж как е в САЩ – всяка тяхна песен на празник е патриотична.

-Ти си остана секс символ за много жени, а в същото време за теб не се е чуло нищо компрометиращо…

-Аууу… Мисля, че няма нищо срамно в това, човек да остане верен на съпругата си, да си я обича… Ето, и при Стинг е така.

-Как се поддържа такова здраво семейство?

-Първо, трябва да си приятел с човека, с когото живееш и да не се опитвате да се доказвате един на друг, а да се приемате такива, каквито сте, и да гледате в една посока. Аз сигурно имам много трески за дялане…

-Съпругата ти не е артист, как се справяхте с ревността през годините?

-Ревността за мен е чувство на безпомощност. Нямаш право да имаш чувство за собственост към когото и да било. Какво значи да ревнуваш?

-А пееш, че “светът е за двама”…

-В това парче има съвсем друга поанта – че никой човек не е самотен остров, всеки има нужда от някого до себе си.

-Как така, та това е една от най-обичаните любовни песни…

-Да, но в нея няма ограничение само за любовта между мъж и жена. Там се пее “даже мен да ме няма на белия свят /потърси любовта ми в стръкче пролетен цвят/ потърси ме…” Авторът Димитър Точев не казва дали това е любовта към любимата, към детето или към някой друг. Всичко е много относително в нашия живот. Затова човек трябва да има очи да вижда хубавите неща, да не ги пропуска.

-Имаш едно дете - Жаклин…

-Толкова донесе щъркелът (Смее се). Тя е на 25 години. Още от малка е много самостоятелно дете. Отиде да учи гимназия във Виена и се справи детето чудесно, завърши си, взе си дипломата, влезе да следва във Виенския университет. Но след първата година реши да отскочи до Щатите при своя приятелка, хареса й много и в момента е в Тексас. Учи в колеж, ивент мениджмънт. Това е много хубава специалност – може да организираш всичко - от сватби до конгреси. Жаклин отдавна е космополит и въобще не я притеснява къде ще живее в бъдеще и дали да се върне тук или не. Затова съм най-щастлив, че успяхме да й дадем най-важното - свобода на избора.

-Роден си в Берковица?

-Да, но само съм роден там, лятото – мама отишла да види баба и аз, като сме минали покрай панаира, съм казал: “Ей сега ще изляза!” (Смее се). Но всяка ваканция ходех на Берковица. Беше разкошно местенце, зимата и лятото е чудесно там, чакам с нетърпение да започне строежът на един огромен хотелски проект на Ком, защото там е една много благодатна за скиори част от Стара планина. Долу под пистите има и минерална вода, така че това би развило района драстично.

-Къде тук в София премина детството ти?

-Играехме на “Арсеналска”, тогава още имаше един склад на “Топливо”, имаше пожарна на мястото на мола “Сити център”. Басейнът “Спартак” беше игрище и там тренираше отбор “Спартак”, който след години се сля с “Левски”. Беше весело. На 2-3 часа минаваше по една кола и си играехме направо на улицата. Беше пълно с тополи...

-Кой те откри за музиката?

-Майка ми казваше, че много съм обичал да пускам плочите на Робертино Лорети и да крещя с него. Някъде във втори-трети клас решихме група деца да отидем на конкурс в хор “Бодра смяна”. Приеха ме и започнахме да пътуваме насам-натам по лагери, турнета. Бях до 7-ми клас в хора, докато започнах да се окосмявам и да ми мутира гласът. После продължих и в хора на гимназията.

-Леко си отслабнал. От много тичане ли?

-Старая се земното привличане да не ми влияе толкова. Поддържам си същите килограми и същата форма.

-Лято е, как ще почиваш?

-В свободното си време обичам да се виждам с хора – гледам да обръщам повече внимание на приятелите и семейството. Ходя от време на време да ритаме топчица със стари колеги, футболче. Всяко лято ходя на морето да половя малко рибка, да покарам яхтичка – ей такива нормални неща.

Преса