/Поглед.инфо/ На предстоящите избори в Турция основен противник на Ердоган ще бъде Кемал Ататюрк.

Един късен следобед в края на 1990 г., когато бях на работа в българското посолство в Мадрид, ми се обади Фернандо Родригес, испански съсед и приятел. Той е една от основните фигури в известната испанска фондация „Ортега и Гасет”, която издава Revista de Occidente, интересно и експертно списание, търсено от политици, дипломати и университетски преподаватели в испаноговорящия свят. Фернандо бе лаконичен по телефона: „Ела тази вечер във фондацията. Няма да съжаляваш. Ще присъстват много от твоите колеги дипломати”. Около Фернандо винаги гравитираше рояк от интересни хора, не липсваха и множество дипломати, работещи в испанската столица. Отидох в седем вечерта на улица „Фортони” в Мадрид. Залата бе претъпкана с хора. В уречения час на президиума се появи една невисока, леко закръглена, симпатична и усмихната жена. Тя бе руса с големи красиви очи. Бях изненадан, когато Фернандо обяви пред микрофона: „Уважаеми господа, за мен е удоволствие да ви представя госпожа Тансу Чилер”. Тансу Пенбе Чилер е първата и единствена жена, заемала поста министър-председател на Турция. Тя е от аджарски произход. Нейният баща Неджмети Хюсеин Чилер е бивш губернатор на турската провинция Биледжик. Тансу завършва американски колеж в Истанбул, получава докторска степен в Кънектикът и специализира в Йейл. Когато я видях в Мадрид, тя наскоро се бе присъединила към консервативната Партия на верния път. На 13 юли 1993 г. я оглави. Малко по-късно стана и министър-председател. По време на управлението на Тансу Чилер влиза в сила митническият съюз между ЕС и Турция. А турската армия става една от най-силните в света. Обичайното обвинение срещу Тансу Чилер е, че тя е една от причините през 2002 г. ислямистите в Турция да вземат властта и на турската политическа сцена да изгрее звездата на Реджеп Ердоган. В края на 1990 г. присъстващите в зала „Фортони” се интересуваха от бъдещото развитие на Турция. И от това как Чилер оценява отношенията между Анкара и ЕС. Според нея работещите експерти в Брюксел не долавят дълбоките промени, които протичат в турското общество. Чилер считаше, че липсата на интерес към Турция от страна на Брюксел е в резултат на неразбиране и прекомерен европоцентризъм. Тансу обърна внимание, че в края на 80-те и началото на 90-те се забелязва методично настъпление на ислямистите в Турция. За този процес според нея голяма вина носи и Западът. Тъй като намаляването на квотите за турски студенти и докторанти в западните университети води до необратими последици за турското общество. Към 1990 г. повечето провинциални младежи в Турция вече получават своето висше образование в турски университети. Те идват от малките градчета и села, където ислямът е ключов фактор в бита на хората. И нямат възможност да усвоят западната ценностна система и западния бит. С годините техният брой нараства в държавните институции и силовите структури. Елитът на Турция става все повече made in Turkey. А диалогът между брюкселската и турската администрация се влошава. Тансу Чилер завърши своята лекция с прогноза. Ако негативната тенденция се запази, то няма да е далеч денят, когато ислямистите ще вземат властта в Турция. Точно 12 години по-късно прогнозата на Тансу Чилер се сбъдна. През 2002 г. турските умерени ислямисти взеха властта. Тансу Чилер бе последната преграда пред новата политическа вълна на неоислямистите, върху която днес „сърфира” звездата на Реджеп Ердоган. Необходимо е да се подчертае, че Тансу Чилер е американски възпитаник. Турската външна политика до 2002 г. съвестно изпълняваше ролята на регионален подизпълнител при геополитическото преформатиране на региона в полза на концепцията Pax Americana. Когато човек види за първи път на живо сегашния турски президент, няма как да не се впечатли. Висок, със спортна походка и поглед, който подсказва един изключително властен човек. Реджеп Ердоган е роден на 26 февруари 1954 година в Истанбул. Баща му е обикновен работник от бреговата охрана в Ризе, където семейството живее, докато Реджеп е малък. Парадоксално е, че и той като Тансу Чилер има аджарски корени. Паносманистът произхожда от семейство на аджарски лази, които принадлежат към групата на ислямизираните грузинци. Те живеят в Турция по Черноморското крайбрежие и повечето от тях са мюсюлмани сунити, но има и такива, които са запазили своето православно вероизповедание. Фамилията на Реджеп идва от района около грузинския град Батуми. Семейството му е бедно. Още като ученик Реджеп започва да се труди сам за своето парче хляб. Продава лимонада и кифлички в крайните квартали на Истанбул. И става лидер на улицата. Той завършва Икономическия факултет на Мармарския университет в Турция. Обожава футбола. Играе винаги централен защитник и капитан на отбора. По това време получава прякора „имам Бекенбауер”. Ценностната система на Реджеп е изградена в истанбулското медресе „Имам Хатип”, което завършва на 19 години. Поради неговата религиозност в училище го наричат „ходжа”. Тази религиозност се отразява по-късно и на политическата му дейност. Докато е кмет на Истанбул, той ограничава употребата на алкохол. И като ортодоксален мюсюлманин днес Ердоган никога не сяда на една маса с човек, употребил алкохол. Едва двадесетгодишен, влиза в Националната асоциация на студентите. Три години по-късно оглавява районната младежка организация на ислямистката Партия на националното спасение, а след това и цялата истанбулска организация. Военният преврат през 1980 г. го лишава от партията, както и от неговата работа. След три години политическите партии отново са разрешени. Партията на националното спасение е сменена от новата умерена ислямистка Партия на благоденствието („Рефах”). Тя е основана от турския идеолог на политическия ислям Неджметин Ербакан. На 30 години Реджеп тръгва отново нагоре по стълбицата. Изминава за пет години пътя от истанбулския квартал с лазовското наименование „Бейоглу” (княжески синове) до съратник на Ербакан в ръководството на партията. На 40 години Реджеп е кмет на Истанбул. Като градоначалник той успява да разреши проблемите с водоснабдяването, уличното замърсяване и градския транспорт. През 1996 г. Неджметин Ербакан е премиер на Турция. Но година по-късно военен преврат отново срутва живота на Реджеп Ердоган. Партията „Рефах” е забранена, а Ердоган е осъден на няколко месеца затвор за „стихотворения с ислямистко съдържание”. През 1999 г. Реджеп е на свобода. Но неговият път към правителството и парламента е затворен. На 45 години Ердоган отново тръгва в политиката от нулата. „Рефах” е заменена от Партията на добродетелта („Фазилет”). Реджеп Ердоган оглавява в новата партия реформаторското крило. През 1999 г. „Фазилет” е третата партия в турския парламент. Две години по-късно Конституционният съд в Турция забранява ислямистката Партия на добродетелта заради несъвместимост със светския характер на държавата. Тогава Реджеп Ердоган е принуден да обедини своите млади съмишленици в своя собствена партия – Партията на справедливостта и развитието (ПСР). Сред неговите съратници е Абдуллах Гюл, който през 2002 г. оглавява турското правителство, а през 2007 г. заема поста президент на страната. С желязна воля и отлична памет Реджеп Ердоган е избран за депутат именно от тази провинция, където той е чел злополучното стихотворение и заради което е осъден да лежи в затвора. На 11 март 2003 г. Реджеп Тайип Ердоган заема поста министър-председател на Турция. В историята на Турция на тази дата се открива нова страница. Реджеп Ердоган носи в себе си „искрица” от Османската империя. Турските ислямисти изградиха един оригинален модел, в който демокрация, морален консерватизъм и пазарна икономика взаимно се уравновесяват. Неоислямистите в Турция най-после осъзнаха, че само ЕС и кортежът на неговата правна хармонизация са способни да изтласкат армията обратно в казармите от сцената на властта. В противен случай превратите ще продължават. Партията на Ердоган приобщи към себе си редица либерални интелектуалци и прозападни индустриалци. Това й спечели уважение на международната сцена. През 2011 г. за трети път ПСР е управляваща. Печели 50% от вота на турския електорат. Опекунството на военните е премахнато напълно. Ислямистите контролират изцяло властта и не я делят с никого. Доктрината на ПСР не е някакъв вид „политически” ислям. Тя просто отговаря на изискванията на едно общество, което се сблъсква с разюзданата и невъобразима модерност на Запада. Турците търсят сигурност. И гаранции за турската автентичност, които могат да бъдат дадени само от ръководител, чийто профил заприличва все повече на Реджеп Ердоган. На 28 август 2014 г. малкото момче от аджарски произход, което преди години е продавало лимонада и кифлички в предградията на Истанбул, заема поста президент на Република Турция. Още като кмет на Истанбул Реджеп разбира за огромния потенциал, който крие старата имперска столица, разположена на кръстопътя на множество разнопосочни глобализационни оси. В Истанбул живеят около 16 милиона жители, които се увеличават главоломно след механизирането на селското стопанство и кюрдския конфликт. В един от своите романи турският писател Зюлфю Ливанели описва по впечатляващ начин как хората от провинцията се настаняват в предградията: „Всички избори съвпадат с амнистия в бидонвилите (жилища на бедняци) и има възможност да бъде закупена земята, която е обитавана. След 2-3 години теренът се прехвърля на строителен предприемач, от което пък се става собственик на 3 до 5 апартамента в построената сграда. Така пришълецът се превръща в добре уреден собственик, който дори отдава под наем. След това вече като жител на Истанбул той си отваря дюнерджийница или си купува такси. Веднъж като реши въпроса с жилището, останалото е лесно”. Рано и навреме, ислямоконсерваторите в Турцияразбраха, че е безполезно да се противопоставят на истанбулската хипертрофия. Напротив, те се възползваха от големите мутации, предизвикани от глобализацията – отваряне на границите, интеграция в обширни зони за свободна търговия, прогресивна урбанизация. Големите градове концентрират икономическо, политическо и културно управление и висши функции. Освен това са много привлекателни. Поради тези причини турското правителство престана да субсидира селскостопанските райони в криза. С риск да бъдат създадени спекулативни балони, турските управляващи заложиха повече на финансиализацията, отколкото на производството. Истанбул е кръстопът на пътищата изток–запад, между Европа и Азия, между север и юг, между Евразия и Африка. Турция е интерфейсът между бързо развиващите се страни от Далечния изток и потъващия в пълен маразъм Запад. За да се развива успешно Истанбул, трябва да се изпълнят две предварителни условия. Първо, строеж на инфраструктура, способна бързо да абсорбира нарастващия брой жители. Второ, постоянно увеличаване на работните места, което да задоволи привлечените от светлините на града мигранти. Затова правителството на ПСР лансира „Проектът Истанбул 2023”. Символичното приключване на проекта през 2023 година е свързано със стогодишнината от основаването на републиката. Така управляващите неоислямисти имат за цел да лишат своята опозиция от всякакви конкурентни проекти. Защото реализирането на този проект планира радикално преподреждане на истанбулското пространство. Предвижда се прокопаване на канал, дълъг 50 км и дълбок 25 метра, с широчина 150 метра, който да свързва Черно море с Мраморно море. Планирано е трето огромно карго летище, което да бъде по-голямо от това в Щутгарт.

Целият текст в сп. А-specto, бр. 19

http://a-specto.bg