/Поглед.инфо/ Апостоле мой,
Последната ми среща с Тебе беше преди почти четири месеца, в Деня на Будителите, в Голямата Задушница. Бях в Троянския Балкан, отидох и в Троянския манастир. Слязох на паркинга, на който един беден пчелар продаваше малки бурканчета с мед. Взех си три – акациев, липов и билков. Сутрин, когато си слагам в кафето мед на върха на лъжичката, си мисля за онази ръка, която ми ги подаде тогава. Отрудена, набраздена ръка, с черни пътечки по нея, не намерили широкия път. И си спомням очите, в които тогава видях как мъждука една последна искрица. Очите на моя Народ.
После тръгнах от паркинга към манастира. Видях Те изведнъж и сърцето ми подскочи, а после се сви като малко пиле в гнездото на своето Аз. Ти ме погледна от изкривена, ръждясала, залитнала на една страна спирка на автобус, а някой те беше нарисувал на нея. Видях те така, паднал на една страна заедно с поддалата ламарина. Не можех да Те изправя, не можех да измия лика ти, любимия Ти лик, безсмъртното Ти лице. Преглътнах Те в душата си, отроних сълзата си за Теб, а тя падна тежко зад очите ми и опари срама ми. Помолих Те тихичко да ми простиш, защото съм част от Твоя народ, който не можа да понесе нито свободата си, нито своя живот, нито Твоята смърт.
После пред мен изскочи входът на манастира. Сепнах се от внезапната гледка. Сводът беше окичен нелепо със сините знамена на ЕС – знаците на поредната империя, която владее земята ни. Двете знамена бяха забучени високо над манастирската порта и висяха като парцали на жълти звездички над иконата на Богородица, над арката в душата на Твоя народ. Попитах игумена – защо?! А той ми отговори – по заповед на Светия синод, и погледна надолу в земята. Поривът ми да се кача на чардака и да ги сваля оттам беше смешен и безсмислен, защото тези знамена вече се вееха над цялата ни страна. Те бяха наложената свръхценност, новата религия на Прекрасния безпаметен свят, в който Твоята саможертва остана далечен спомен, Апостоле.
И тогава усетих как Задушницата нахлу в душата ми. Видях я как властно се стеле навсякъде като гъста мъгла. Усетих я в гънките на същността си. Тя беше тук и навсякъде, задушаваща копнежа за живот на моя народ. Повличаща в себе си изгубените души...
Поех дълбоко въздух и запалих свещичка за Твоята душа. А после се качих по тесните дървени стълби към одаята, в която си намерил подслон, бродейки из тъмните друмища на своята изгубена България. Малката масичка, тесният одър, изходът нагоре към покрива... Какво си сънувал тук, какво си мечтал? Точно тук, в тази стаичка, приютила Твоята самота, осъзнах докрай, че Ти си искал своята Свобода, Апостоле мой. Не тази, за която Твоят народ и до днес не успя да стане готов. А Твоята Свобода, тази, която всъщност никой не е могъл да Ти вземе.
А после си увиснал с цялата си красота на онова грозно бесило. Затова малцина знаят датата на Твоето раждане, но всички помнят деня на Твоята смърт. Защото се роди Васил Иванов Кунчев, но на бесилото увисна като Левски. Първото име се дава, за второто се плаща със смърт. Вече знам, че трийсет и седем години е вървял Васил към Левски. Срещнал си ги в оня студен февруарски ден, някъде край София. А Ти знай, че тази среща беляза завинаги паметта на Твоя народ. Тя се превърна в таен знак за принадлежност, в мълчаливо съзаклятие, в олтар на духа. Тази среща не я заличиха нито пороите, нито пожарите, Апостоле мой. Твоята смърт остана свещено и дълбоко скрито познание за нашата обща съдба. Там е Надеждта, която още диша в мъглата, там е копнежът на Онзи, който ще открие Твоите дири в снеговете на дългата зима. Онзи, който ще има мъдростта и силата да изведе Задушницата от душата на Твоя народ. И да събуди мечтата му за Живот.
Толкова искам да се усмихнеш, Апостоле мой.
Твоят народ все още танцува танца на древните кукери.... Все още гони злите орисници... Гони големия Страх от душата си.... Сложил е страховитите маски, скрил се е в овчи кожуси, надянал е заплашителни остри рога... и дрънчат тежките чанове, за да изгонят Страха...
Ще видя ли края на танца, когато се свлича овчата кожа, когато пада страшната маска, ще видя ли как грейва под нея любимото, румено, здраво лице на моя изстрадал Народ.
И как Ти се усмихваш в очите му.
