/Поглед.инфо/ Дъщерята на Тодор Павлов спасява живота на хиляди червеноармейци и граждани
Победата на съветските народи във Втората световна война е и наша, българска победа. Много българи, преди всичко политически емигранти, без оглед на "пол и занятие", обличат червеноармейската униформа и воюват, и побеждават, и загиват, и оцеляват като безподобни храбреци. Всички те са наградени за стореното от тях с най-високите съветските отличия - от "обикновен" медал за храброст до орден "Ленин" и Герой на Съветския съюз. Ако решим да изброим само имената им, ще са ни нужни поне няколко вестникарски страници - дори само за "червеноармееца" от тихия фронт в България, героя на Съветския съюз генерал Владимир Заимов колко може да се разкаже!
Днес, в навечерието на 75-годишнината от Победата, ви предлагаме със съкращения три спомена - на героя на Съветския съюз генерал-полковник Захари Захариев, първия чужденец, удостоен с това звание за подвизите му на "Испанския фронт" през 1936 г., обучил десетки хиляди летци в навечерието и по време на Втората световна война. На доброволката в Червената армия професор д-р Вера Павлова - Давидова по мъж (за любознателните - дъщеря е на акад. Тодор Павлов), спасила в тила на немската армия със скалпела си живота на хиляди партизани червеноармейци и хора без пагон в Украйна, при полеви условия, под открито небе и на свещи. А по-късно и на много московчани, които я наричат "д-р Вера". Изгражда блестяща кариера на учен в медицината, автор на над 250 научни труда, студии и статии, получила международно признание като специалист по история на медицината, заемала ред научни и обществени длъжности. На офицера от войските на НКВД, на СМЕРШ, Атанас Премянов, за чиито невероятни житейски изпитания вече писахме. Неговият разказ за епопеята на Ростов на Дон, в която оцеляват малцина, е покъртителен.
За съжаление, няма възможност на една вестникарска страница дори да напомним за подвизите на още много герои на България и Русия от времето на Втората световна война, но те са в сърцето на българския народ. И на руския. Колкото и да се опитват днес българските неофашисти - няма да успеят да ги изтръгнат от там.
Генерал-полковник Захари Симеонов Захариев (1904-1987):
Щедра съдба
... Без колебание написахме писмо до Георги Димитров с молба да ни разреши да заминем доброволци в Испания с първата група съветски летци, каквито предполагахме, че Съветския съюз ще изпрати. Само след три дена получихме телеграма да се явим незабавно при него.
... Направих опит да се свържа с испанеца-водач по радиото, но той не отговори. Навярно бе сметнал, че е изпълнил предателската си роля и сега ликуваше, че моят самолет гори. Но аз не мислех да умирам, макар че смъртта беше все по-близо. Погледнах към Проскуров. Какво повече можеше да направи той? Навярно и неговите очи бяха налети със злоба към фашистите, които стръвно налитаха. И неговите картечници отбиваха атака след атака. Чак когато видя, че двата ми мотора горят, разбра, че няма с какво да ми помогне, той започна да се отдалечава...
След две минути приземих машината. Снехме картечниците, изнесохме и тежко ранения Десницки и какво да видя? От двете страни на самолета към нас тичат с натъкнати ножове и се хвърлят в бой войници с различна униформа. Разбрах, че съм кацнал на ничия земя, между нашите и вражеските окопи. Открихме огън, докато пристигнат нашитеЕ В този бой бях ранен на три места...
Бойната дейност на тримата български авиатора, участвали в Испания, беше оценена високо от съветското правителство. Другарите Ватов и Кирилов бяха наградени с орден "Бойно червено знаме", аз с указ на Върховния съвет на СССР от 31 декември 1936 г. бях удостоен със званието "Герой на Съветския съюз".
Не мина много време и всички съветски доброволци, участвали в борбата на република Испания и първи завърнали се в СССР, бяха поканени в Кремъл на среща с Политбюро на ЦК на партията. Казаха ни, че Сталин иска лично да ни види и побеседва с нас... Аз се вълнувах може би повече от всички. Бяха ме предупредили, че и на мен ще дадат думата за изказване.
Влязоха Сталин, Молотов, Калинин, Жданов, Ворошилов, Каганович и Микоян. След сърдечното ръкуване Сталин седна сред нас. През време на разговора той често задаваше въпроси за материалната част, за методите на водене на боя, за тактиката на врага, за моралния дух на бойците и др. Бяхме изненадани от обширните му знания.
Още в началото на моето изказване Сталин ме запита нещо, което аз от вълнение не можах да чуя и разбера. Тогава маршал Ворошилов му поясни, че съм от хората на Димитров - българин. Сталин се усмихна... Накрая той ми зададе няколко въпроса по бита на испанския народ...
Сталин явно беше доволен от срещата. На излизане той се ръкува с всички и каза на Жданов: "Молодци ребята. Поработали хорошо!"
Когато излязохме от Кремъл, останахме учудени - седем часа бяхме седели на едно място, без да почувстваме умора.
Една сутрин телефонът ми упорито зазвъня. Вдигнах слушалката и не повярвах. Обаждаше се известният съветски летец Валери Павлович Чкалов (1904 - 1938, през 1937 г. извършва първия полет без кацане през Северния полюс от Москва до Ванкувър - б.а.) Той предлагаше бързо да се облека и да го посетя в дома му. Канеше ме на гости. Имал желание да се фотографира с герой от Испанската гражданска война.
- За мен е голяма чест, Валерий Павлович - отвърнах аз, - но нали знаете, че на нас е забранено да се снимаме. Нашето участие в Испания се държи в тайна.
- За Чкалов няма тайни и никой не може да ми забрани да се фотографирам с един нов герой на Съветския съюз. И за мен това е чест. И като по-старши ти заповядвам да дойдеш...
Посрещна ме много радушно...
Непосредствено след завръщането ми от Испания, още твърде млад, бях издигнат на длъжността началник на Тамбовското авиационно училище... След три години станах началник по бойна подготовка и началник на учебните заведения на съветския граждански флот.
Голяма положителна роля в моя живот изигра избирането ми за депутат във Върховния съвет на Съветския съюз...
Беше средата на май 1940 година. Облаците над Съветската страна започнаха да се сгъстяват. Чувстваше се, че Хитлер скоро ще нападне. Извикаха ме в ЦК на партията, където се готвеше решение... за подготовката на летателни кадри. Генералът, който ме прие, бе кратък:
- Само за една година трябва да подготвите във вашата система десет хиляди летци, които могат да летят денем и нощем и в закрита кабина на самолет "По-2". Ще предадете и своя боен опит, получен в небето на Испания.
Незабавно пристъпих към изпълнение на задачата. Създадохме петдесет нови учебни ескадрили с по двеста курсанта, които почнаха да летят на петдесет летища. Няма да говоря колко трудно беше това. Не ми достигаха 350 летци-инструктори. Нямаше откъде да ги взема, всичко беше впрегнато в подготовка за война. Тогава си спомних, че в авиационните училища всяка година се обучаваха съветски девойки за авиаторки..., но на тях не се осигуряваше летателна работа. Наредих да се издирят и мобилизират всички тези жени за учебните ескадрили. Намериха се над 400 авиаторки... Всички те се справиха блестящо и в много отношения превъзхождаха колегите си мъже - инструктори. Бяха подготвени не 10 000, а 12 000 летци...
Помня много добре деня 22 юни 1941 година... Поставих въпроса за заминаването ми на фронта пред началника на Главното управление на Гражданския въздушен флот, героя на Съветския съюз Василий Сергеевич Молоков. Той ме похвали, но каза:
-... Избий от главата си желанието да заминеш на фронта. И аз имах такова желание, но и на мен отказаха.
Нямаше какво да се прави. запретнах ръкави и вложих всичко, каквото можех да дам... Освен 50-те учебни ескадрили в подчинение на управлението имах още 14 учебно-тренировъчни отряда, един курс за висша летателна подготовка, летателен център, два института за подготовка на инженерни кадри..., две авиоучилища и едно училище за свързочници... Всички тези учебни заведения получиха нови задачи и всички те блестящо се справиха... Нямаше нито един случай, нито един момент, в който в бойните части да се почувствува недостиг от добре подготвени авиоспециалисти.
Проф. д-р Вера Тодорова Павлова (1912-2003):
В отряда на Медведев
... Нашата задача беше да водим смели разузнавателни действия, да не даваме мира на фашистите, да наказваме палачите на съветските хора, да станем страшилище за поробителите. И действително нашите действия станаха всеизвестни, а отрядът - легенда. Фактът, че той действаше в непосредствена близост до Главната квартира на хитлеристите в Украйна, даваше основание на Главния щаб на партизанското движение на Съветския съюз да му възложи специални, трудни и рисковани задачи за изпълнение. Това бе отряд със специални, разузнавателни задачи, а не толкова за диверсионни действия.
Налагаше се често да участвам в боевете и след тях да оперирам при полеви условия, на газена лампа или свещи. Хирургическите инструменти не достигаха. Оскъдни бяха медикаментите и превързочните средства. Често при лечението на болните и ранените прибягвах до употребата на билки, които приготовлявах нощем - когато останалите бойци почиваха...
Едва съм приключила с обработката на ранените и пламва нов бой и отново с автомат съм в боя. Още по-трудно ми беше, когато в качеството си на хирург нямах елементарни условия за работа. Оперирах под открито небе в гората, или в най-добрия случай в някоя селска къща...
Сега, когато се връщам към незабравимото, в ръцете ми е статията на проф. Н.Г. Максимович - бивш радист на отряда. Той пише: "... На нейното добро сърце и златни ръце дължат живота си десетки и стотици партизани. "... За мен съветските хора направиха документален филм "Да живееш наравно с подвига". Но за това по-добре говорят документите. В характеристиката от 10 юли 1944 г., подписана от командира на партизанския отряд "Богдан Хмелницки" Киевский, е казано:
"За времето, в което беше в отряда, др. Давидова се изяви като добър лекар - специалист, докрай предан на родината в борбата за освобождението на съветската земя от немско-фашистките завоеватели.
При най-сложни бойни условия в отряда др. Давидова оказваше медицинска помощ и извършваше сложни хирургически операции непосредствено в зоната на боя и само благодарение на смелостта и умението си тя спаси живота на много партизани.
Когато отрядът преминаваше Карпатите и хората изнемогваха под тежестта на товарите, Давидова носеше медикаментите и хирургическите инструменти и никога не се оплакваше от трудностите на похода. Благодарение на това личният състав на отряда избягна инфекциозните и други заболявания..."
В изпълнение на опасни задачи, от попадането ни на засади, отрядът често понасяше загуби. Бързо се топяха редиците ни. ... Зад мен бяха останали 33 боя, в които бях пряк участник, и 800 сложни хирургически операции, спасили живота на моите другари.
... Съветското правителство ме удостои с висока правителствена награда - орден "Червена звезда".
Из спомените на полковия политкомисар Атанас Михайлов Премянов (1902-1973):
Продължих да служа по границата до момента, в който избухна войната. През юли хиляда деветстотин четиридесет и първа година се намерих в района на Таганрог и Ростов на Дон. Нашият граничен полк заедно с още шест такива полка образуваше 9-а мотострелкова дивизия. Тази славна дивизия беше придадена към 56-а армия, която действаше на Южния фронт...
Нашата армия също отстъпваше, водейки кръвопролитни боеве за изтощаване на противника. На 9-а дивизия бе заповядано от заетите позиции да прикрива отстъплението на армията, да води боеве до последния човек, до последната граната. През тези боеве бях заместник-командир на трети батальон от 19-и краснознаменен полк. Дивизията беше се вкопчила в земята пред Ростов на Дон. Основните шосейни и железопътни магистрали на изток минаваха през този град. Беше се получила заповед да браним града, ако ще и цялата дивизия да загине, за да дадем възможност на армията да заеме предварително подготвените позиции на Волга.
Батальонът беше разположен отначало в предградията на града. Битката започна точно в 18 часа на 20 юли. Срещу нас се изсипваше ураган от снаряди. Врагът атакуваше с танкове, пехота и авиация. Непрекъснато виеха зловещите юнкерси, които пикираха и хвърляха бомби върху нашите позиции. Целият град потъна в черен барутен дим. Изригваха пламъци, като черни купести облаци се издигаха над града и след това леко лягаха върху него. Сградите една след друга със силен трясък рухваха. Под тях оставаха бранителите на града. На човек му се струваше, че в този ад жива душа няма да остане. Но когато фашистите тръгваха в атака, развалините оживяваха, посрещахме ги с огън, отхвърляхме ги назад, пречупвахме настъпателната им воля. Сражението за града продължи шест дни. Останахме към двадесет хиляди души войници и офицери, а към двадесети и пети юли имаше живи не повече от две хиляди. Останалите загинаха геройски по улиците на града, сред развалините на къщите, в горещите схватки с хитлеристите. Поставената задача беше изпълнена - шест дена немците тъпкаха на едно място, дадоха за Ростов на Дон близо три пъти повече жертви и бойна техника.
Градът бе почти изцяло разрушен. През него хитлеристите не можаха да минат...
Войната продължаваше, ние трябваше да спрем противника. Последният рубеж за отстъпление съгласно заповедите на Върховното главно командване беше р. Волга. Боевете и тук продължиха с неотслабващо ожесточение. Докато дойде оня съдбоносен час на нашето контранастъпление. Да, аз изживях този миг - когато ние настъпихме на запад...
По-късно бях извикан в Москва на разположение на командването на НКВД. Получих нови задачи, които бяха близки до тези на фронта. Трябваше да се очисти съветската земя от противниковите диверсионни и разузнавателни групи, които се срещаха в тила в дните на войната. Това беше и моята специалност и аз с чест се справих и с най-трудните задачи.
"Рамо до рамо, сърце до сърце", сб. със спомени на българи-бойци и командири от Червената армия, Партиздат, 1981 г.
