/Поглед.инфо/ На матурата се падна стихотворението "Кино" от Никола Вапцаров. И още докато в изпитните зали зрелостниците се стремяха да овладеят темата, във форумите някои я посрещнаха с учудване и дори с пренебрежение. С учудване, защото уж познавали творчеството на поета, пък това заглавие им било неизвестно. И с пренебрежение, тъй като чудатостите на прехода са направили възможен скока им от трамвайната кабина до салоните на обществото, имащо себе си за висше. Което им дава самочувствие, без да са написали поне "Ватманоинтелигентска", да гледат отвисоко автора на "Огняроинтелигентска". Стихотворението звучало не като поезия, а като римуван репортаж от кинопосещение. И било по-слабо от дипломната работа по литература на Радо Прашката. А самите рими били елементарни, сякаш думите са редени от влюбена седмокласничка.
"Кино" може да не е най-значимата творба на Вапцаров, нито пък най-изящната. Но тя не е грозното пате, което разваля красивата гледка, а се вписва изцяло и равностойно в настръхналия от решимост за промяна на действителността поетичен свят на автора. Той сам признава в "История", че стиховете му "парфюмен аромат не дишат,/ а са навъсени и къси." Това не пречи Вапцаров и до днес да е най-превежданият по света български поет. Този факт сигурно дразни светските хроникьори, чийто захаросан патос стига до силикона на златките и транссексуалността на кончитите. И до бицепсите на риалити къртиците, които, по сполучливия израз на Любен Дилов-син, знаят по 97 думи, но печелят по 97 хиляди. Гневното Вапцарово отрицание се отнася и за тях, което естествено не само няма как да им хареса, но и ги настройва да представят собствените си упражнения по будалкане на публиката като най-пълноценен отклик на онова, което я вълнува.
Ето как стихотворението "Кино" не само е актуално и днес, но и по забележителен начин е изпреварило времето. Голямата тема за пошлостта в изкуството и в живота и манипулациите на общественото мнение е поставена много преди да се появят ленти като "Телевизионна мрежа" и "Да разлаем кучетата". Преди "Сладък живот" и "Великата красота". Много преди телевизията да ни парализира пред малкия екран и да подмени свободата в мисленето и действията ни с "копи-пейст" поведение. Тъкмо затова темата не е ретро, както се внушава. Ама споменатата от поета компания "Метро Голдуин Майер" още от 30-те години на миналия век действала не като творческа студия, а като индустрия. Ама още тогава киното на САЩ било продукт, а не изкуство. Интелигентен и чувствителен човек като Вапцаров трябвало да разбира това и да не се тръшка. То и днес голяма част от сериалите са не филми, а телевизионни формати, но това не означава, че зрителят не бива да се тръшка. Особено ако е интелигентен и чувствителен. И отговорен.
В "Кино" Вапцаров въстава срещу това, че показаното на екрана няма нищо общо с картината на действителността. Заявената в афиша претенция за "една човешка драма" всъщност е клише на романтично стилизирания, но недостъпен за зрителя, свят, в който любовта пламва, когато се сблъскат не две сърца, а две лимузини. "Един размазан Джон/ целува страстно Грета./ По устните му - / сладострастна лига.../ С т и г а !" Онова, което е наистина драма на милиони хора, отсъства. Лампите светват, красивата илюзия угасва и публиката излиза от салона с усещането за непринадлежност към този разкрасен свят.
Днес нещата са още по-зле. Подмяната е прераснала във възхвала на грозното и уродливото в живота. От сутрин до вечер ни показват битието на мутрите и мутресите, на крадците и мошениците. Тази тенденция се задълбочава, колкото и обществото да има нужда от нещо тъкмо в обратната посока. Вместо да ни се предложи противоотрова, се правят сериали, посветени на преуспяващите по нечестен начин. Тези опуси може да курдисат пред екрана много зрители, да привлекат сериозни рекламни приходи. Може и да получат награда от някой международен фестивал. Но ако след излъчването на сериите отрицателните герои са ни станали по-симпатични, дали като общество сме си свършили добре работата? Особено пък ако подобни проекти са реализирани с държавна субсидия?
Когато се инвестира в изкуство, не е редно да се търси само търговският ефект, нито пък броят зрители да е най-меродавният критерий. Продуцентът не може да не държи сметка какви модели за подражание налага, какви вкусове формира или деформира, какви ценности възпитава. Трудно можем да забележим такъв стремеж в нашата телевизионна и кинодействителност. Ето защо трябва да си припомняме стихотворения като "Кино", па макар и чрез матурите. А ако по вапцаровски отстояваме Вапцаровото: "Стига!", сигурно не просто ще изпълним дълга си, но и реално ще намалим обема на подмяната.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
Дума
