Мислейки си за това, как съвестта на нацията се е свела до няколко шепи протестиращи хора (защо се сърдим – в края на краищата, каквато нацията, такава е и нейната съвест), а всички останали преспокойно гледаме сеира и словесно издевателстваме над хората по площадите, постоянно нещо много познато ми се въртеше в главата.
Досетих се тази нощ.
Ами да, като млад, преди 35-40 години, когато без претенции за високо художествено майсторство и аз се опитвах да пиша стихове (качил съм си ги на този сайт в рубриката „Ескизи от младостта”), имах едно стихотворение, разбира се наречено „Изповедно”, а как иначе ! :) , в което казвах:
И скрити зад маски подсмърчат безброй каубои,
със фусти и вино сподавили доблест и страх.
Какво да се прави – изглежда такъв ни е соят –
да сме сеирджии, а всъщност самите за смях.
Това сме били и си оставаме ние – сеирджии, защото изглежда такъв ни е соят...
До днес, а включително и днес ние сме ярки и яростни – но не като говорим за проблемите и за техните решения, а като осмиваме тези, които протестират, като окарикатуряваме това къде, как и колко протестират.
Ние използваме образоваността и грамотността си, получени при социализма, „опаковаме” ги с безхаберието и апатията, придобити при „прехода към демокрация” и свирепстваме с убийствен сарказъм над всичко живо по площадите – и над формата на протеста, и над съдържанието на протеста.
Ние не сме нито “smart mob” (умна тълпа), нито “flash mob” (мигновена тълпа), описани от водещи автори за „хоризонталното” общество на 21 век с неговите високотехнологични и модерни информационни комуникации и социални мрежи.
Ние сме просто “mob” – тълпа по Густав Льо Бон.
Така е, така е - непротестиращите са тълпа, тълпата сме ние, коментиращите вкъщи, наведени над компютрите и взрени в телевизорите!
Погледнете социалните мрежи – в тях всеки изпразва страховете на душата и комплексите на тялото си, защото някак социалната мрежа му позволява хем да е активен, хем да е анонимен. Хем да показва, че нещо прави, хем да го казва някак ей така безопасно, от разстояние.
Всеки от нас се прави на нет-ситизън („net-citizen”, гражданин на/от мрежата, „мрежови“ гражданин), но това „нет”, не означава мрежа, „net”, а си е руското „нет” – отрицанието на всичко и всеки.
Ето защо всеки от нас е един ньет-ситизън („нет-citizen”, „отричащият” гражданин).
В нормалните държави социалните мрежи пораждат процесите и ги вдъхновяват, у нас и това не е като при хората – социалните мрежи „гасят” процесите и ги охулват.
В нормалните държави хората се организират чрез мрежите, а протестират на площадите, у нас хората използват мрежите за да се изокат и да дезорганизират протестиращите на площадите.
Както се вижда тези дни в България и както изучаващите мрежовото общество философи добре знаят, въпросът не е в технологиите – ето, сега технологиите дават уникални възможности за правене на политика, за функциониране на демокрацията (тя става все повече пряка) - това го подсказаха още Алвин и Хайди Тофлър в „Трусове във властта”, в „Шок от бъдещето” и в „Третата вълна”.
У нас обаче остроумните „пичове” издевателстват - 30-40 години по-късно! - над прогнозираното още от Тофлърови, като си правят „ташак” с българските протести, говорейки за джамахирии, за площадна лумпенизация, за спонтанно панаирджийство...
Не, ние, мрънкащите, мърморещите не обичаме да сме граждани, кютаме си в 20 век, чоплим си като семки оригиналните мисли и плюем – плюем люспите от тези семки в социалните мрежи.
Намерихме още една форма на нищо-не-правене, на не-съпротива или полу-съпротива – социалната мрежа.
Затова казвам, че въпросът не е в технологиите, а в културата – културата на гражданство, защото за да си „net-citizen”, ти трябва да си първо „citizen”, т.е. гражданин.
Знам, някой ще каже, че съм краен.
Да, краен съм, а как иначе.
Готов съм да преглътна и тази ни социално-мрежеста радичкова суматоха - в края на краищата няма да е за първи път, когато ще се окаже, че в България всяко чудо е до три дни – то нито социализмът, нито преходът ни бяха като хората, та да искам чак пък толкова много – да се роди съвременно, „мрежово” гражданско общество. И то в страната на чалгата – на пионерестата чалга и социалномрежестата чалга...
Но все пак ми е много тъжно, че каквото и да се случва в този свят, каквито и революционни промени да настъпват, каквито и нови технологии и комуникации да умножават силата на гражданите, в каквото и ново модерно рисково общество, общество на риска с неговата мрежовизираща се структура да навлизаме, ние българското племе изобщо не се опитваме да се променим в най-главното и най-важното, а продължаваме
„да сме сеирджии, а всъщност самите за смях.”
