(Или колко еднакви сме с хората от Средновековието)
При написването на последната си книга разглеждах връзката Несигурност-Страх.
Там се въвеждаше т.нар. Долен праг на Несигурност – под който системата (човек, общност, общество...) започва да изпитва структурни и психологически деформации, които могат да доведат дори до нейния разпад.
А Страхът бе анализиран като реакция на Несигурност, която индивидът не може да контролира и управлява.
Но не за това ми е думата. А за използваната тогава от мен прекрасна, излязла и на български език монография на Жан Делюмо „Страхът в Западния свят (XIV—XVIII век)”.
Напоследък постоянно ме преследва мисълта, че независимо от коренно различната геополитическа среда и материална култура, технологични и комуникационни достижения, жизнен стандарт и ресурси, постижения и перспективи, ние хората сме си същите – АБСОЛЮТНО ЕДНАКВИ с хората от Средните векове!
И винаги, когато Природата ни покаже колко беззащитни, уязвими и преходни сме, какви сме мънички, крехки и слаби животинки, ние изпадаме в пълна Несигурност и ставаме подвластни на Страха.
Ние се страхуваме по АБСОЛЮТНО СЪЩИЯ НАЧИН, както хората, живели 3-4-5-6-7 века преди нас! Душите ни страдат, сърцата ни болят, психиката ни изнемогва точно така, както при средновековните ни предци.
Само сме си мислили, че сме корено различни от тях, че плодовете на Прогреса са ни направили по-рационални, по-прагматични, по-цивилизовани и по-хладнокръвни.
Изобщо не е така. И, може би, слава Богу, защото да се страхуваш е едно от най-човешките чувства.
Ето един, само един цитат от моята последна книга за сигурността:
„Всъщност, човекът е същество, което постоянно изпитва страхове и това е неговата същност — да се страхуваш е човешко. Марк Оре¬зон (Marc Oraison, 1914—1979) казва, че човекът по дефиниция е „съществото, кое¬то се страхува”. Според Жан-Пол Сартр (Jean-Paul Sartre, 1905—1980) „всички хора се страхуват. Онзи, който не изпитва страх, не е нормален”. Ето защо с пълно право мога да твърдя, че човекът е страхуващо се същество, и да кажа, че той, Човекът е Homo timens [Homo timens — страхуващо се същество, боящо се същество (лат.)].”
В екстремни дни на непосилна тревожност като сегашните, започваме да осъзнаваме, че огромното мнозинство от нашите борби, битки и схватки, стремежи, ламтежи и кроежи са пропиляване на човешката ни същност и енергия за мимолетни и не чак толкова важни, съществени и нужни цели.
Въпросът, обаче е в това, че когато Несигурността и Страхът отминат, ние бързо забравяме направените под тяхното въздействие поуки и се връщаме към нашето естествено състояние – да живеем точно така, както съвсем малко преди това – под смазващото бреме на стреса и в молбите до Господа, Бога и Всевишния, до Съдбата, Ориста и Участта - сме си казвали, че не бива да живеем.
Че не бива да живеем по старому, завихрени от съмнителни амбиции и аспирации, пришпорвани от не знаещи насита страсти и сласти...
Докато не дойдат следващите Несигурност и Страх, когато отново ще си кажем, че трябва да бъдем по-добри и да станем по-смирени в своите щения и прищевки.
