Интервю на Георги Асьов, вестник „Минаха години”

- Как оценявате дейността на прокуратурата напоследък?

- Най-напред искам да кажа, че след като вече 25 години страната ни върви все по на зле и непрекъснато е на последно място сред нормалните европейски държави, то причините за това не могат да бъдат свързани само с характерологиите и характеропатиите на нейните политици. Не е възможно всички политици да са негодни или негодници. Очевидно за това има и много по-дълбоки и системни, структурни, стратегически причини. И една съществена част от тези причини са закодирани в конституцията. Подобна много съществена причина за неволите и несполуките на България е начинът, по който е конституирана и конструирана съдебната система и най-вече – Прокуратурата. Не е възможно над прокуратурата да е само Господ. Не е възможно прокуратурата да не е отговорна пред обществото и данъкоплатците за резултатите от своята дейност.

В този аспект каквато и да е личността на главния прокурор, той в края на краищата ще постигне резултат, близък до нулата.
От друга страна, ние като общество сме жадни за институции и политици, които да си вършат работата. Не да си играят на политика, не да си прехвърлят топката, не с помощта на блудкав и повърхностен ПиАр да заблуждават, че си вършат, а наистина да си я вършат.
В този смисъл импонира на всички активността на главния прокурор, не малка част от обществото дори го героизира, възхищава му се, издига го в култ.

Аз обаче съм умерен реалист и критично съмняващ се човек. Непрекъснато живея с усещането, че някой „подпали фитилите” на главния прокурор и го пусна по една политическа писта точно в самото навечерие на изборите.

А когато в действията на прокуратурата има политически елемент – волно или неволно допуснат – аз не мога да бъда щастлив, дори тези действия в личен план да са ми изгодни...

Аз не искам в изборните резултати да се намесва с дейността си главния прокурор – ролята на съдебната система е друга.
Затова във Фейсбук се пошегувах, че ние се сдобихме с Горна камара на парламента – ППП – Политическа партия „Прокуратура”.
Винаги ще стискам палци на главния прокурор, но не когато става част от политическия пейзаж, а когато бръкне дълбоко в раната – в организираната престъпност, в корупцията, в беззаконието, в злоупотребата с власт, в паразитирането върху държавни поръчки, в присвояването на еврофондове. Засега нищо такова от главния прокурор не съм видял. Затова съм скептичен и критичен.

- Смятате ли, че ще бъде съставено правителство, при това дееспособно в добрия смисъл на думата?

- Не виждам много основания за надежди в тази посока. Патовата ситуация в парламента е богата на изкушения за задкулисни сделки и безпринципни компромиси. Това, което много силно ме смущава е, че БСП взе много малък процент на изборите – примерно 25%, една четвърт от гласувалите, а това е една осма от всички избиратели. И в същото време с неподозирана страст за власт и постове взема всички ключови позиции в държавата. Тя не е получила мандат за еднопартийно правителство от висши червени функционери. Нали щеше да управлява с таланта на целия български народ?! Ако продължава да заграбва постове сякаш има не обикновено, а квалифицирано мнозинство в парламента, БСП ще се държи като откраднала изборите и подменила вота на избирателите. А това е път за негативни обществени реакции и оттук до новите протести е само една ръка разстояние.

- Политическата класа в момента е като глухар в любовен период – не вижда и не чува нищо. Продължава да се занимава със своите далавери на едро и суета на дребно, докато народът очаква обуздаване на монополите и ред други жизненоспасяващи “операции”. Какви са най-наболелите болежки на редовия българин?

- Да, точно така е, прав сте – между елита и обществото има все по-дълбока и все по-широка пропаст. Елитът и обществото гледат от две различни страни през един и същи бинокъл. Едните виждат големите неща малки, а другите обръщат бинокъла от другата страна и виждат малките неща големи. Затова става дума за два паралелни свята, за две различни ценностни системи.

Елитът живее в затворени за обществото нравствени пространства и в затворени квартали. Той има толкова много и огромни възможности, перспективи, стандарт, власт, финанси, че ако някой попадне в него случайно (като депутат, министър, кмет), то веднага оставя националните и общинските приоритети и интереси на заден план и прави само едно – да се задържи в елита. Готов е да бъде машинка за гласуване, безгласна буква, политическа магистрална труженичка, само и само да е от страната на елита.

Главните проблеми на българина са 4:

(1) тотална несигурност и висок риск – в социалната, икономическата, свързаната със заетостта, финансовата, материалната сфери;
(2) пълната липса на перспективи и изтезаващата го безпътица, нарастващото убеждение, че разпадът е необратим, че провалът на България е непоправим, че нещата ще стават все по-зле и по-зле;
(3) влошаването на всички национални показатели, с което става дума за ескалираща национална катастрофа - демографски колапс, пълен разпад на производството и въобще – на произвеждането, опростачване и лумпенизиране на огромни прослойки от хората, падане на социалното и психологическото дъно на нови и нови социопати, социални маргинали, болни психически хора;
(4) трагичното усещане, че сме се прецакали, самоизмамили, самоопропастили – след като сме се имали една стойнстна държава, работеща икономика, нормален жизнен стандарт, европейско образование и порядъчно население, ние сме допуснали сами, като народ, като общество, да си саморазкатаем фамилията на държавата, да си унищожим Българията, да се сринем за 25 години Преход в социална и ценностна мизерия и да изглеждаме най-големите глупаци, наивници, будали, профани и безхаберници в Европа!

- Възможно ли е в най-скоро време да стигнем до т.нар. революционна ситуация – политиците не могат да управляват повече така, а народът не ще да го управляват както досега?

- Аз смятам, че ние вече сме в революционна ситуация. Ние сме на ръба на пропастта, в ситуация на ръба, когато малко въздействие може да има катастрофални последици, когато малка неправилна стъпка може да ни срине в бездната и да преминем в друго агрегатно състояние. Изконната миролюбивост и апатичност на българина, критичната маса демократична култура у него, изхабяването на обществената енергия през 1989-1900 и 1996-1997 г., както и европейските сдържащи механизми ни карат да търсим все още като общество решенията в рамките на демократичните процедури.

Но научно казано ние сме в точка на бифуркация, на решителен избор, на възможни различни траектории:

  • едната от тези траектории е тотален срив в дълбокото на окончателната държавна и обществена деградиция;
  • другата от тези траектории е на продължаващата все в този дух безперкспективна, опустошаваща душите, изпепеляваща шансовете ни като страна агония;
  • третата от този траектории е на мъчително, бавно себепревъзмогване, дъъълго лекуване на недъзите, мятане като риба на сухо докато се гмурнем след време във водите на европейското, модерното, демократичното и проспериращо пространство;
  • има и четвърта траектория, тя за мен е най-малко вероятна – да се вземем в ръце като народ, да намерим в себе си национална енергия, която синът на великата руска поетеса Анна Ахматова Лев Гумильов нарича пасионарност – взрив от амбиции, воля, патриотизъм, смелост, характер и непримиримост, чрез които да се издърпаме от блатото на апатията, аномията, анемията и се върнем за броени години по пътя на възраждането и възхода...

- Напоследък доста политици се придвижват с рояци служебни бодигардове – общо взето за това, че някой ги бил напсувал по телефона. В същото време десетки хиляди българи треперят всяка секунда от денонощието да не би да ги ограбят, насилят, убият върлуващите из селата банди. Като експерт в областта на националната сигурност – що за национална сигурност е това, нашето, толкова много хора да нямат никаква сигурност за своя имот, чест и живот?

- Има една „теорема” в науката за сигурността – че демокрацията е най-ефективния производител на сигурност за държавата, обществото и гражданите, защото тя – в сравнение с всички други политически системи – няма съществени разходи по едно ключово перо – разходите за сигурността на политическия режим, за сигурността на управляващите. Всички други недемократични режими заделят огромни средства по това перо – политически полиции, преториански гвардии, тайни служби, ескадрони на смъртта... Докато при демокрацията подобни репресивни структури за съхраняване на властимащите на власт не са необходими – там кой да бъде на власт не се определя с насилие, а на избори.

Ето защо въпросната „теорема” казва – ако в разходите, които една демокрация прави за сигурност, перото „средства, заделяни за сигурността на политическия режим, за сигурността на властимащите” става голямо и съизмеримо с другите пера (армия, полиция, спецслужби, отбранителна индустрия, противодействие в извънредни ситуации), то това е индикация, че демокрацията започва да боледува, да става не-демокрация и анти-демокрация.

Точно това виждаме в пълна сила у нас. Никога досега не е имало такъв разгул на охраняването на политически телеса. Знайни и незнайни персони са обгрижвани и обслужвани от държавата и НСО, която все повече – и то при бедността на нейните служители – охранители и шофьори – започва да придобива уродливия архивид на ново УБО. Това е безнравствено, защото елитът иска да бъде охраняван от любовта на избирателите и отказва де споделя трудностите на прехода. Има и жестоко безумни примери – охраняват се като малки деца най-големите синекурници в държавата – 12 конституционни съдии, които работят средно на месец по 35 минути и гледат на година средно по 1.45 дела... Няма такава държава, която да пилее стотици милиони, за да ходи по гайдите на новите изборни аристократи – депутати, министри, магистрати. Ситуацията е безпринципна, безсрамна, безнравствена и безнадеждна...

- Защо така ревниво се крие от обществеността действителния брой на ромското население?

- Според мен не се крие, има сравнително точна представа у всички национални институции и експерти. Само че картината обективно се затъмнява, защото, освен ако не се подхожда малко расово, с подразбиране, че ромът не е пълноценен човек, не е възможно точно да се установи истината. А такъв подход за мен е неморален. Все пак всеки човек има право сам да се определи какъв е. Освен ако не искаме като по време на ОФ, да питаме съседите какви според тях са техните съседи – българи или цигани...

Проблемът не е в това колко са ромите, а в това, че ние нямаме национална политика по отношение на ромите. Защото от една страна, пълното безхаберие спрямо този етнос и от друга страна - оощряването на някои негови асоциални практики крие опасност за България. Ние можем да се окажем след 15 години лице в лице с близо 1 000 000 мургави български граждани, които имат асоциални нагласи, чиито ценности са коренно различни от ценностите на българските българи, българските турци, българските арменци и българските евреи. За да се минизимират рисковете от възникването на подобна трагична ситуация не е достатъчно да си заравяме главата в пяска или да приемаме неработещи палиативи. Трябват стратегии за догонващо и изпреварващо развитие на ромите, да се създаде ценностна и законова среда, при които ромските родители и ромските деца да знаят, че си струва да се трудиш, да се учиш, да се стремиш да станеш нормален гражданин и модерен човек. Само че елитът заиграва с ромските тартори, съешава се користно и политически с Дон Киро, Дон Цеци и с това дава катастрофален пример на обикновените роми – че не е нужно да си честен и почтен, че не стига да си просто бандит и крадец, а трябва да си много голям бандит и крадец и тогава властовите институции ще отворят за теб широко вратите, ще ти постелят червени килими и например – президентът ща „насили” вицепрезидента да те помилва, напук на здравата юридическа логика! И всичкото това – за вяколко хиляди цигански гласа повече! Цинизъм. Жесток и брутален цинизъм и съсипващо безхаберие спрямо България.

А България не може без своите граждани – тя не може без своите българи, без своите турци, без своите роми, без своите арменци. Ние или заедно ще изплуваме на спасителния бряг на модерността, или заедно ще потънем на дъното на старокаменната епоха...

- Все повече българи твърдят, че е въпрос на живот и смърт за нацията да се отърве от сегашния “елит”. Какво е вашето мнение?

- Проблемът на нашето общество е, че то вече е прозряло негодността на елита и неговата импотентност, продажност и негодност. Само че обществото спазва обществения договор – промените да стават по процедурите на демокрацията. Само че това означавна – промените да стават на политическото поле, а политиците на това поле са изключително „печени”, ловки, опитни, без ценности, без скрупули, без задръжки. То е все едно обществото да иска да се състезава на дисциплината висок скок, но дали това да стане, да трябва да се реши на състезание на дълъг скок. Ясно е, че скачачите на дълъг скок ще побеждават и няма да позволят скокът да стане висок. Те ще принуждават до безкрай обществото да скача на дълъг скок и то неизменно ще бъде побеждавано от тях.

Когато по сегашните процедури на демокрацията се решава дали да има повече демокрация, ще побеждават тези, които искат по-малко демокрация и народът ще има единствено „правото” да възпроизвежда сегашните политици и да избира на принципа на най-малкото зло...

Пътищата са няколко – единият от тях е революция – една „хубава”, яростна, попиляваща елита революция, която обществото да спретне за секунда, настъпвайки на гърлото на собствената си песен и на принципа "Кой кого?".

Друг път е политическата класа да разбере, че трябва да позволи – чрез закони, чрез отказ от себефаворизиране, чрез мисъл за България – да се промени политическия пейзаж. Тя сега позволява само едно – вътрешни размествания в себе си, но без достъп на нови идеи, нови лица, нови партии.

Ако политическата класа е на нивото на предизвикателствата, тя ще разбере, че е част от проблема и не може да бъде цялото решение на този проблем, а трябва да се опита да бъде част от решението на проблема. Това говорих преди месеци за десните партии, но те убиваха самата идея за дясно представителство на различни от тях десни и като резултат – сега в парламента десните избиратели не са представени.

Е, има и други пътища – на агония, на действия по метода пробра-грешка, на управляем хаос – но това са само пилеене на обществена енергия и тъпчене на едно място, ако не и даване за заден ход...

- Казвате, че Първанов бе избранник на олигарсите престъпници. Защо мислите така?

- За Първанов като политик – или хубаво, или нещо, а аз нищо хубаво вече не мога да кажа, затова предпочитам да не казвам нищо...
Но все пак – това, което говоря, на базата на всичко видяно с очите и почувствано с оголените нерви е, че Първанов трябваше да направи избор – на коя България да е президент – на нормалната или на олигархичната. Той обаче страшно силно поиска не България да живее добре, по европейски, а неговите синове да живеят в лукс и царски... Понеже Първанов смяташе, че има невероятна интуиция и можеше да продаде всеки, който се е опитвал да го купи, той направи гениален ход – да бъде избраник на нормална България, но да бъде избор на олигархична България. Ходът е гениален – да те избират бедните хора, а ти да си пиеш уискито с богатите... с това уточнение, че от този гениален ход спечели лично Първанов, но загуби България. Първанов ще бъде запомнен като политически олигарх, който се свързва с пропилени шансове на България. Неговата партия разбра това най-добре и няма по-убедителен пример за политическата агония на този олигарх от отхвърлянето му като чуждо тяло от тази партия.

Така че наистина нека следваме принципа – за бъдещото присъствие на Първанов в политиката или хубаво, или нищо.

- Бихте ли характеризирали накратко неговите предшественици?

- Ще се върна назад само до д-р Желев – направи много за промените, докато наберат ход, но не можа да се задържи като тяхно лице, като техен двигател и вдъхновител, те го оставиха далеч на брега, развиха се без него и въпреки него. Той е първия български политик с голяма буква „П” на прехода, засега е единствения български президент, който ще остане запомнен в историята с принос, а за двата му смъртни гряха, Боянските ливади и Правителството на Беров, сега не ми се говори, може би защото винаги съм изпитвал чисто човешка симпатия към него.

Петър Стоянов – да, имаше такъв президент, вече е в небитието, останал ситен и дребен в сянката на Иван Костов, за мен той е доказателство, че в бурните времена на прехода и малки хорица могат да стигнат до високи постове... беше незврачен като заместник-министър, после имаше звезден час на вълната на Приватизационното време – време, заредено с обществена тръпка за разделяне на огромното национално богатство и заради това бликащо от енергия, от стихии и амбиции; но после отново се спихна до невзрачен политик, който е сгушен анонимно в слабата памет на обществото ни...

- А каква е оценката ви за сегашния държавен глава?

- За жалост, нямам оценка. Той не е направил абсолютно нищо, с което да бъде запомнен. Ще ми се да ме опровергае, все пак е български държавен глава. Фабрика за производство на дрънчащи на кухо, па макар и купешки думи. Трябва да осъзнае президентстването си като мисия, като висш политически дълг към България, като свърхотговорна задача да поеме поста в точка А на Времето и да напусне поста в точка Б на времето, но така че в точка Б България да не е по-зле, а ако може – да е по-добре, отколкото в точка А.

Настоящият президент допусна елементарно, с известна безхарактерност, друг да му формира екипа в сигурността, с което много се изложи в очите на експертите и учените по национална сигурност. Сега по една или друга причина президентството се поосвободи от борисовите опекуни на президента и аз стискам палци на Плевнелиев да покаже ново лице. Моят жизнен опит ме е убедил – човек може да е със средни възможности, с ограничен капацитет, с недостатъчен потенциал, но мисията, каузата, чувството за дълг пред страната и родолюбието могат да го направят много по-значим и полезен, отколкото обективните му качества биха позволили. В този план гледам на Плевнелиев – дребничък е за високия пост, но не е обречен – има време да пречупи тенденцията на безизразност, безхарактерност, безидейност и безполезност, с която се оглежда в моите очи. Но е в състояние да го направи само при условие, че в дейността, делата, поведението и държането му се появят Мисия, Кауза, Чувство за дълг пред страната и Родолюбие.

- Ако трябва да посочите най-вредния политик за 23-те години на прехода, кого бихте избрали – Симеон Дянков, Николай Младенов или някого друг?

- Оооо, кандидатите за този приз, според личните ми оценки и пристрастия, са много. Несъмнено, например, Симеон Дянков е безпрецедентно вредна за България личност.

И все пак за мен личността, без да я оправдавам, е само следствие от господстващата политика, която тя провежда. А тази политика е следствие от болестно състояние на обществото, което я допуска. В този смисъл вредният политик е като цирей върху пъпчивото, изприщено, покрито с лишеи и язви лице и е само подробност от грозния изглед на това лице. Много по-грозно от цирея е лицето. А отблъскваща грозота на лицето е резултат от болестни процеси в самия организъм. Затова аз предпочитам да се взирам не в цирея, да се отвращавам не от лицето, а да диря дълбоките, коренните причини за това, което виждам. И тези причини са в болестта, разяждаща социалната тъкан на нашето общество, те са вътре в обществото. Ние можем да покрием с фон дьо тен цирея на лицето, можем да направим на това лице изобщо пластична операция, но с това само ще скрием синдромите и симптомите на болестта. Ако искаме обаче да победим самата болест, то тогава ще трябва или мъчителна и дълга химиотерапия, или радикално хирургическо лечение.

Т.е. с две думи – Дянков да е основният демон – тогава нищо страшно няма! Но Дянков бе част от една безнравствена, антисоциална, хищническа политика на пълно безсърдечие към бедните, болните, старите, безработните, нещастните, хората с увреждания, която провеждаше „ГЕРБ”. Дянков, образно казано, бе циреят върху лицето на „ГЕРБ”, но в социален план лицето на „ГЕРБ” бе толкова уродливо, защото нашето общество е болно и толерираше една организирана група от мутри, ченгета, недостатъчно образовани и зле възпитани хора, клептомани и социални безсърдечници да управляват България.

А, както казах, когато обществото е толкова патологично болно, то се нуждае или от мъчителна и дълга химиотерапия, или от радикално хирургическо лечение...

 

http://nslatinski.org