"Категорично съм против административни и съдебни забрани на тази партийка! Това означава отново и отново някой друг да свърши работата на обществото ни, вместо самото то да прояви политическа отговорност и да изпълни ролята си на стожер на демокрацията. Българското общество трябва само да осъзнае какъв цирей е излязъл върху лицето му – гноен, отблъскващ, уродлив. И да бъде така добро да потърси сили и смелост да изстиска или да изреже дори този противен цирей. Или поне да го накаже с презрение. А българският премиер да си направи добре сметката дали иска да влезе в историята като безпринципен политически въжеиграч, опрял се на нискочели политически клакьори, които инструментализират омразата към Другия, към Различния, и я превръщат в обект на примитивна размяна на гласове срещу тлъсти банкови сметки и прочие материални облаги..." Това казва в интервю за ГЛАСОВЕ военният експерт Николай Слатински.
- Какво мислите за случилото се на 20 май пред джамията „Баня Башъ” в центъра на София?
- За мен това си беше политическа провокация, описана в учебниците за политическа патология. Диагнозата е вече не очевидна, тя е очевадна. Един психически неуравновесен фашизоид се мъчи да експлоатира националното чувство на етническите българи и иска първосигнално да ги насъска срещу други етноси и религии в страната ни. Жалкото за мен е, че малката му партийка от лумпен-патриотари фактически крепи правителството на България. Съзнавам, че думите ми са остри, но фашизоидното и психопатологичното, когато се стремят да играят сериозна роля в обществения живот, трябва да бъдат наричани с истинските им имена. Раковото образувание няма да стане по-малко патологично, ако му дадем някакво по-малко откровено име.
В същото време съм категорично против административни и съдебни забрани на тази партийка! Това означава отново и отново някой друг да свърши работата на обществото ни, вместо самото то да прояви политическа отговорност и да изпълни ролята си на стожер на демокрацията. Българското общество трябва само да осъзнае какъв цирей е излязъл върху лицето му – гноен, отблъскващ, уродлив. И да бъде така добро да потърси сили и смелост да изстиска или да изреже дори този противен цирей. Или поне да го накаже с презрение. А българският премиер да си направи добре сметката дали иска да влезе в историята като безпринципен политически въжеиграч, опрял се на нискочели политически клакьори, които инструментализират омразата към Другия, към Различния, и я превръщат в обект на примитивна размяна на гласове срещу тлъсти банкови сметки и прочие материални облаги...
Това са отгласи на нарастваща у мислещите българи безнадеждност – че пропадаме като държава и общество, че това пропадане няма край. Станалото пред джамията е нов белег на нашето общобългарско пропадане...
Напоследък задълбавам в отчаяни опити да намеря някакъв отговор на ставащото. Да, пропадането е безкрайно, ако обществото остава затворено в себе си. Нещо като политическа проекция на знаменитата теорема на Гьодел, която, профанизирана от мен, може да прозвучи така – нито една затворена система не може да обясни себе си напълно и непротиворечиво, оперирайки само с присъщите на нея понятия и принципи. За да може да бъде обяснена, трябва да се качим поне едно ниво нагоре по организираност и сложност. А ние вървим в обратната посока. Вървене, което е безкрайно – винаги има още по-дълбоко, защото единствената неизчерпаемост е простотата (и простотията)...
- А последвалите реакции на политическите институции по този повод уместни ли бяха?
- Повечето реакции бяха лицемерни и насочени към симптомите и синдромите, а не към истинската причина за болестта. И това не е странно – фашизоидността в политическия живот е пряк резултат от начина, по който нашият политически елит употребява политиката за свои лични, частни, корпоративни и корупционни цели. Нашият елит не е стратегически, не е визионерски, не е държавнически – той паразитира върху разрушаващата се ценностна система, върху ниските и низките страсти у хората и обществото, насърчава разпада на общото, възпява успеха на всяка цена и с цената на всичко, превръща политиката в поле на лъжи и измами, на давани щедро и сетне безпринципно загърбвани обещания. Това изтощава морала, етиката, солидарността и сплотеността на обществото, превръща държавата в коридорна територия, населявана от спасяващи се поединично индивиди.
Когато няма големи цели и големи каузи, няма и какво да организира, да сплотява обществото, да му помага да се чувства като единен организъм с общи цели, ценности и идеали. Така автоматично се плодят маргинали, падащи към общественото дъно социопати, арогантни дегенерати, типове, които мразят по принцип и ненавиждат по презумпция. Тоест създава се гнила, но спомагаща растежа на фашизоиди почва.
Ще посоча изрично обаче, че не приемам политическите коментари, че видите ли, „Атака” и ДПС били скачени съдове.
Не е въпросът, че който има малка представа от скачени съдове ще знае, че в тях съдържанието е константа и нивото не се покачва едновременно – напротив – те се „подяждат” антагонистично един друг (ако в лявата тръба налягането нарасне, то в нея съдържанието се спуска надолу и съответно то се покачва в дясната). По-важното е, че механизмите за сплотяване в двата електората са много и много различни.
Достатъчно е да се видят социологическите проучвания, за да си дадем сметка, че „Атака” мобилизира утайката на обществото – това са най-изпадналите и пропаднали българи, защото само те толкова елементарно търсят вината за социалната си безнадеждност у другия етнос, у другата религия.
Нормалните, някак справящи се или едва-едва свързващи двата края българи са намерили други посоки на „изтласкване” на своите тревоги и страхове от утрешния ден – те си дават сметка, че причината не е в турците и мюсюлманите, дори не е и в циганите (колосален проблем пред страната ни), а в социал-дарвинизма на прехода, в пълната липса на справедливост, в отказа на съдебната система да раздава правосъдие, в незаконността на практически всяко огромно богатство у нас, в марионетството и корумпираността на политиците...
От друга страна, корупционерстващата шайка по върховете на ДПС разчита не на низкото и ниското у социалните маргинали и социопати (както правят фашизоидите), а за жалост – на нормалността и порядъчността у българските турци и отчасти у българските мюсюлмани. Тези висши ДПС корупционери успяват да „напипат” някакви дълбоки страхове и комплекси у трудолюбивия си електорат и да му внушават, че ако той не подкрепя ДПС, значи изменя на нещо много дълбоко, свързано с идентичността, с вярата, морала. Аз не вярвам, че има нормален турчин в България, който да се плаши от „Атака” и заради събитията в центъра на столицата изведнъж да е направил рязък завой и спешно да се е върнал обратно в обятията на алчния корупционер хидролог!
Много неща бяха изпуснати, много традиции – съсипани, извинете за глупавата тавтология – много отношения с нашите турци бяха потурчени... Възродителният процес беше гнусна грешка, после ДС пусна духа „ДПС” от бутилката, БСП го легитимира и превърна в политическо чудовище, а ние от СДС извършихме първороден грях, влизайки в перверзна връзка с него. Както казва един мой приятел – турчин: „Бате Ники, изпусната работа е това – преди 10 години Кърджали още викаше за „Левски”, сега вече вика за „Бешикташ”!”.
България стана адски неприветливо и трудно за живеене място за всички българи, младите се спасяват с бягство от нея. Замисляме ли се колко ни е трудно на нас вече да я обичаме, та какво остава за българските турци... По отношение на сцеплението между отделните етноси преходът придоби измерения на национално предателство. Казвам го с огромна болка.
- Използвате остри квалификации, заради които сигурно търпите критики. Но си мисля в този контекст дали не ни пречи всъщност именно „политическата коректност” да се справяме с проповядването на етническа омраза и изобщо с нетърпимостта към различните? Струва ми се, че именно неназоваването на нещата с истинските им имена (т.е. политически коректното поведение) у нас създава повече проблеми, отколкото разрешава...
- Да, абсолютно сте права. Данък „политическа коректност” плащат всички, това изкривява действителността, жертва съдържанието заради фòрмата. Ние не смеем да погледнем истините в очите. Когато има проблеми, комуникацията не трябва да спира, а напротив – да се засилва. Политическата коректност е начин чрез фалшива, имитационна, симулационна комуникация всъщност да се прекъсне комуникацията като такава.
В моите книги за престоя ми в президентството съм отбелязвал, че едно от първите неща, които ме отблъснаха у Първанов, бе наложеният от него език на политическата коректност, на кухите, изпразнени от съдържание, но правилно звучащи фрази. И докато правилността, политическата коректност, а всъщност перманентната конюнктурност на Първанов като партиен лидер бе проблем на неговите съпартийци и на червения електорат – как да преглътнат единствения му принцип – да няма принципи, то вече като държавник неговата политическа коректност се превърна в новоговор на един откъснат от реалните проблеми на обществото, народа и националната сигурност, но говорещ правилни и жадувани в Брюксел и Вашингтон тези! Втрисаше ме от уникалната способност да се говори едно пред Вашингтон и антагонистично друго – пред ловната дружинка, например...
- За да продължим темата за политическата коректност – бяхте неотдавна на конференция, посветена на любопитна тема – междуцивилизационния диалог в борбата срещу тероризма, на още по-любопитно място – в Иран. Споменавате в блога си, че едва ли е било „политически коректно” да участвате в „подобна конференция в такава държава”... Не трябва ли в този вече много променен свят да се променят и изискванията на политическата коректност?
- Западната демокрация е болна от политическа коректност. Думите губят смисъл винаги когато искат да назоват обтекаемо някой реален проблем, политическото говорене се обвива в пелена от лицемерие, пустословие, правилност и паркетна галантност. Една част от българския елит, не без помощта на т.нар. „експерти на Прехода”, обезсуши българския политически език, кастрира го, превърна го в разплут и мазно звучащ евнух, в средство за извличане на правилни, но кухи фрази.
Аз реших да пътувам в Иран поради няколко причини. И последната от тях бе, че организаторите ме поканиха като „известен български учен в сигурността”, като експерт със собствено мнение, и не ми поставиха абсолютно никакви условия какво да говоря и какво да правя по време на конференцията.
Водещият ми мотив бе, че даже в името на демокрацията в България аз не бива да се превръщам в заложник на гнилата политическа коректност. Не бива да позволявам да се слага – при демокрацията! – обратен знак на нравите и обичаите от тоталитарното общество, когато преди не ни даваха да пътуваме на Запад, а сега – да не трябва да се осмеляваме да пътуваме на Изток!
Съзнавах и съзнавам, че самият факт на моето участие в конференция в Иран е вече Осми смъртен грях за някогашните громители на американския империализъм и днешни апологети на западните ценности и вечната и нерушима северноатлантическа дружба от векове и за векове.
Но бях и съм убеден, че за да разбереш Другия, трябва да го чуеш, да научиш какво той мисли и как той разсъждава, затова се отправих на това пътуване, без да съм си и въобразил, че съм специалист по региона, по исляма и по Иран.
- Как попаднахте сред участниците на конференцията в Иран?
- Поканата дойде от Иранското посолство. Запознах се с целите на конференцията, прекарах няколко дни в съмнения (все заради промитите мозъци на нашите политици и политически коментатори), изчаках да видя дали организаторите няма да ми се поставят някакви неприемливи условия и като се убедих, че решението ми да пътувам е правилно, дадох съгласие.
- Разкажете за конференцията.
- Най-напред почувствах, че огромна част от отзовалите се на поканата участници са добре познати на организаторите, очевидно са установени трайни връзки. Единици бяха такива като мен, попаднали заради своето CV, при това християни и без комплексите, които съпътстват отношението на Запада към исляма.
Главна причина за този асиметричен състав на участниците е именно вече споменатата от вас политическа коректност – не са много тези специалисти на Запад в сферата на сигурността, които биха рискували своята кариера и научен авторитет, съгласявайки се да пътуват за Иран. Макар и демокрация, западната демокрация не е особено толерантна към смелостта да имаш собствено мнение и собствени позиции, камо ли пък да се решиш да пътуваш в заклеймена от САЩ и политическата върхушка на Запада държава като Иран.
Когато едно обществено мнение не знае цялата истина, когато е неинформирано, то много по-лесно може да бъде манипулирано и насърчавано да мисли в правилната посока, в политически коректната посока...
Несъмнено, повечето от участниците заемаха остри антиамерикански и антизападни позиции. За съжаление обаче обективният слушател не можеше да не сложи ръка на сърцето си и да си даде сметка, че като махнем радикалния патос, като отчетем и политическата коректност на Другата страна, ще трябва в не малка степен да признаем, че ораторите имат своите основания за упреците към Запада. Защото Ние, Западът, т.нар. евро-атлантическа цивилизация, даваме много поводи нашите опоненти формално да са прави.
Нашите критици упрекват САЩ, Запада, НАТО за двойни стандарти в поведението. А нима можем да отречем, че в политиката на нашите атлантически и европейски партньори няма двойни стандарти? На мен от няколко години ми е все по-трудно да посоча що-годе убедителен пример за обратното – за последователна, честна и принципна политика на нашите партньори. Все по-крещящо очевидно става, че Западът губи стратегическа ориентация, подменя принципите си с корист, правото си – със сила, ценностите си – с двойни стандарти. Да вземем Ирак или Афганистан, Египет или Бахрейн, Либия или Иран...
Нашите критици говорят за материалните интереси (нефт, газ, търговия с оръжие) на Запада, опаковани в демократични принципи. Ами нека се замислим. Нима грубите материални интереси не изкривиха фокуса по отношение на цялата експанзия срещу Ирак на главореза Саддам и нима не ни бяха прочетени само за няколко години две коренно противоположни лекции за материалния егоизъм на Запада спрямо Либия на мракобеса Кадафи?
Нашите критици ни сочат изобличаващо в очите подкрепата, която Западът оказва на редица ретроградни, жестоки режими, които предават интересите на народите си в негова услуга. А да не би да не е така със Саудитска Арабия, или пак доскоро с Либия, с Пакистан и с Египет...
Нашите критици осъждат Запада за системно поругаване на интересите, човешките права и свободите на палестинците в явна полза на Израел. А кой би могъл аргументирано да оспори правотата на тези обвинения, и то особено през последните 3–4 месеца?
Така че аз поне съм си дал за себе си сметка, че дори и криво, огледалото, което ни поднасят лидерите на Иран и на някои арабски страни, на редица развиващи се държави все пак е огледало. Ако образът, който ние виждаме в това огледало, не ни харесва, то причината не е толкова в самото огледало. Причината е основно в нас – в САЩ, в Запада, в НАТО.
Въпреки тази тежка за човек от държава, членка на НАТО и ЕС, конференция, аз исках да осмисля своето участие там и да бъда полезен на конструктивно настроените участници. С общи усилия ние, неколцината мислещи алтернативно, направихме опит идеите ни да бъдат чути. Съдейки по реакциите, които получавам от участници и ангажирани с конференцията, повечето послания са чути и вероятно все пак са допринесли за много по-конструктивния финал на конференцията.
- Какви бяха накратко тези послания?
Конференцията има за цел да търси общи решения за общите проблеми, пред които е изправен нашият свят. А тези проблеми, някои от които много остри – климатичните промени, задълбочаването на пропастта между богатите и бедните държави, изчерпването на стратегическите ресурси (нефт, газ, дървесина, питейна вода), претоварването на света с оръжия и технологии, които могат да доведат до масови човешки жертви и огромни разрушения – наистина изискват общи подходи, обединяващи хората от различните етноси, култури, религии, политически режими. Намирането на общи подходи не може да стане, когато Другият се заклеймява, осъжда и обижда. Не бива да се използва езикът на омразата, на враждата. Ако в много от изказванията тук заменим „религия” с „идеология”, то ще се върнем 25–30 години назад. Тогава социалистическите страни твърдяха, че Ние сме добрите, а Те са лошите; че Нашата идеология е вярната, а Тяхната – грешната; че Нашата борба е справедлива, а Тяхната война е империалистическа; че Ние ще се сражаваме до пълната победа, а Те са обречени да слязат от историческата сцена. Трябва да строим не барикади, а мостове. Барикадите разделят и сеят разрушения, защото над тях винаги започва стрелба. А мостовете свързват, по тях хората вървят едни към други и изграждат отношения. Преди да търсим греховете на другите, нека се опитваме да видим собствените грешки.
Иска ми се да обърна внимание на нещо, което сигурно ще бъде полезно като тема за размисъл и за българските политолози и експерти в сферата на сигурността. А именно, направи ми силно впечатление акцентът, който се съдържаше в повечето изказвания върху словосъчетанието „справедлив мир”. Самото название на конференцията бе „Глобален алианс срещу тероризма за справедлив мир”. Не просто за мир, а за справедлив мир. Ние говорим за мира като за жизненоважна, водеща ценност. Приписваме му всички възможни позитивни достойнства. Но наличието на мир не води автоматично до реализиране на всички тези позитивни достойнства. Мирът не е край на процеса, а негово начало. Мирът е предпоставка, необходимо, но не и достатъчно условие за по-добър, по-сигурен, по-стабилен живот. Богатият, силният, развитият, успешният се стреми към мира, за да може да реализира своите предимства, да пожъне резултатите от тези предимства. В същото време бедният, слабият, развиващият се (неразвитият), неуспешният не може да се радва на мира, ако този мир „консервира” неговите недостатъци и дефицити и не му носи добруване. Ако за Запада мирът е количествена величина, т.е. колкото се може повече мир – по-добре, то за Изтока, за Третия свят мирът има стойност главно като качествена величина, която се измерва със справедливост. Всеки мир, особено мирът, обричащ на бавно или никакво развитие и на отсъстващи или трудно постижими перспективи, за Третия свят не е особена ценност, защото се разглежда като продължение на старата политика (колониална, ограбваща, експлоатираща, присвояваща, употребяваща), но вече с нови средства.
Впечатленията ви от Махмуд Ахмадинеджад? Има ли разлика между неговия популизъм и популизма на Бойко Борисов например?
Много сте права да акцентирате върху популизма като изключително сериозен и според мен опасен за демокрацията феномен. Това е тема за отделен разговор, защото в своята развихряща се форма, като основно средство в репертоара на политиците, популизмът се превръща в отрова за самата същност на демокрацията. Демокрацията е ефективна само когато решенията се вземат от максимален брой хора максимално информирано. Популизмът отблъсква разумните хора и стеснява базата на тези, които пряко влияят на решенията, и в същото време унищожава информираността, изваждайки на преден план елементарни нагласи и прищевки. И накрая, демокрацията се нуждае от лидери, това означава водачи. Докато популистите политици не водят, те подтичват сред хората и не формират креативно обществено мнение, а обслужват първичното, гротескното, първосигналното. В този смисъл популизмът, който днес ни навира пред очите като стил на управление – понякога нетактично, понякога безсрамно – най-добрият футболист сред политиците и най-добър политик сред футболистите, е възможно най-ниската мислима преди 20 години точка, до която може да се спусне в плъзгането си надолу българската демокрация!
Но сега за Ахмадинеджад. Не крия, че мое лично мнение е, че един горд и интелигентен народ като иранския заслужава качествено друг тип лидер. Но западният политически фундаментализъм и радикализъм спрямо Иран не може да не получи в отговор радикализация на най-високите управленски нива във властта на Иран. Ахмадинеджад е това, което САЩ и нашите партньори в най-голяма степен заслужават. Каквото повикало, такова се обадило. Като махнем кой за какво говори и кой как се бори, аз не видях особена разлика в излъчването и ограничения брой думи, използвани от президента Буш и президента Ахмадинеджад – те са като от един политически калъп.
Не съм специалист по Иран и трябва внимателно да правя своите преценки. Не искам да засегна симпатичните и високообразовани иранци, нито прекрасната им държава като цяло. Освен това ми беше ясно, че президентът Ахмадинеджад се обръщаше към аудиторията от участници в конференцията, т.е. речта му бе за вътрешна употреба. Вероятно затова Ахмадинеджад не ме впечатли особено като оратор – той сякаш искаше да подчертае, че се приравнява със слушателите; че не се смята за по-важен от тях; че придава повече значение на съдържанието на речта, отколкото на фóрмата. Присъстващите трябваше да приемат казаното като чиста монета и толкоз! Той имал надеждни източници на информация, които съобщили, че човекът, убит неотдавна в Пакистан (не назова нито веднъж името на Осама бин Ладен), всъщност бил заловен много по-рано, но било заявено, че е убит сега само заради пиар, свързан с предстоящите избори в САЩ. Още: Израел бил използвал Холокоста като претекст да се разправя жестоко и брутално с палестинския народ. И още: единствената суперсила необратимо и завинаги слиза от световната сцена.
Не мога да не споделя още едно свое впечатление – президентът Ахмадинеджад бе облечен семпло – в работен, често носен костюм. По никакъв начин не може да се сравни с десетките суперскъпи костюми на нашия президент. Въобще направи ми впечатление, че иранските религиозни лидери и политици се носят умерено, без шик и блясък, направо скромно, а така изглеждат и главните държавни сгради. Не видях разгула на висшия демократичен лукс и писък у нас, парвенющината на елита ни, влизаща в разрез с жизнения стандарт на нашия народ.
Може някой да каже, че и това е популизъм. Значи какво тогава ще излезе – за да не сме популисти, да теглим една на народа си, нека той няма пари за дрехи и зъболечение, за почивка и операции, обаче ние, неговите политици и държавници, ще тънем в безобразен, хищен, алчен, безпардонен лукс!
Като че ли премиерът ни не може да бъде по-скромен и по-умерен и да не харчи огромни средства за самолети и хеликоптери – за да гледа някой и друг мач в Мадрид или за да прелита от единия край на България до другия за рязане на ленти и плискане на менчета при откриване на обекти, за които почти няма никаква заслуга... Като че ли президентът ни не може да бъде по-скромен и по-умерен и да има със 30-ина луксозни вратовръзки по-малко и с 30-ина хиляди лева по-евтини ловни пушки от сегашните...
- Каква страна е Иран? Едва ли медийните представи за нея съвпадат с видяното...
- Това беше първото ми посещение в Иран и се убедих, че ние не познаваме тази държава, зачеркнали сме я от външната политика и по отношение на нея сме седнали пред най-влиятелните ни западни партньори точно както моето куче сяда пред мен – с протегната лапа и благоговейно...
Бях много смутен, като се замислих, че даже на мен, уж човек с критично мислене, ми е било толкова силно повлияно, че да се запитам дали не е рисковано за моята професия пътуването до Иран. Запитах се – нима е възможно, при моята уж отвореност към света, при стотиците прочетени книги, да съм се оказал толкова индоктриниран от тенденциозното деформиране, на което са ме подложили медиите, пропагандата на западния политически и информационен истаблишмънт и геополитическата кокоша слепота на българската външна политика – че да допускам, та макар и подсъзнателно мисълта, че Иран е едва ли не бандитска, опасна, вредна, вражеска държава! Какво остава тогава за недостатъчно информираните и достатъчно дезинформирани хора! Направо ми стана страшно...
Всъщност за трите дни в Иран изживях не малко приятни и поучителни моменти. Иран като държава ми стана особено симпатична. Иранците ме впечатлиха с човещината, с гордостта си, с тънката самоирония. Те се смятат за наследник на велика страна с велика история. Освен това, независимо от политиката на шаха, те са „близнати” от модерността.
Разбира се, нямам и най-малка представа как образованите и съвременни иранци, как обикновените хора възприемат налаганите „отгоре” религиозни норми и догми. Но в нормалния живот най-вероятно те са приспособили, абсорбирали исляма като база за ценностната си система. Ние виждаме как у нас е разбита тотално именно ценностната (имунната) система на обществото, особено е фатално това за най-младото поколение, което няма устойчива представа за отличията между морално и неморално, справедливо и несправедливо, красиво и грозно, честно и нечестно, вярно и лъжливо, почтено и непочтено... Докато иранците впечатляват с добре осмислени – проникнали у тях и втъкани в техните души и дела – ценности, които им служат като ориентир и опора.
Преди седмица бях в Истанбул и имам сходни впечатления за градивната, а не ограничителната роля на религията и в живота на турците. Сякаш религиозните догми не им пречат да бъдат модерни и в буквалния смисъл. Млади момичета със забрадки и поли до глезените, често дънкови, но с джиесеми в ръцете и слушалки в ушите...
По отношение на забулените глави: абсолютно всички жени и момичета над 9-годишна възраст са с кърпи на главите си. Признавам, че понякога това ме смущаваше – особено когато срещах „монахини” – в черно от главата до петите. Но да уточня веднага – лицата на иранките са винаги открити. На конференцията видях изцяло забулена жена – виждаха се само очите й, но тя се оказа от Пакистан.
Можах да се убедя, че повечето ирански девойки носят цветни кърпи, много често преметнати небрежно-артистично, дори закачливо над косите им, а надолу дънки и маратонки. Един руски представител, главен мюфтия на мюсюлманите от Нижний Новгород, пророни: „За съжаление младите искат да приличат не на своите предци, а на своето време...”. Влюбените вървят хванати за ръце, но по-особени волности са изключени. Максималното е бърза целувка по бузата и притискане рамо в рамо.
В големия парк в центъра на Техеран по тревите бяха налягали хора, семейства, двойки, компании. Отново не видях никакви волности. А наоколо беше невероятна чистота.
Въобще Техеран ми направи ярко впечатление на чист, подреден, забързан град.
За транспорта какво да кажа – от шофьорите се изискват смелост и ловкост. Не бе съвсем рядка картина да кормува жена. Иранките явно са храбри зад волана, за да се справят в трудно управляемия транспортен хаос в столицата.
И нещо безспорно – иранските жени са изключително красиви. Даже ми се струва, че известната скритост (забуленост) им придава допълнително очарование, защото кара мъжката фантазия да дообрисува формите под бурката. Често се улавях, че ми се иска да фотографирам прекрасното женско лице насреща, но се въздържах – за да не разядосам някой ревнив и строг съпруг.
Вървейки по улиците на Техеран, ми минаваше и тревожна мисъл: нима и Иран – тази симпатична, добронамерена, дружелюбна, подредена и чистичка държава, ще бъде един ден бомбардирана от САЩ? Нима тези красиви сгради, тези оживени улици, тези китни паркове ще бъдат разрушавани от бомбите на нашия Алианс, на нашата „най-демократична” евро-атлантическа общност? Нима и из Техеран наши, български войници ще патрулират...
Впрочем при разходките си из Техеран, видях и нещо друго – макар и старателно поддържани, сградите, тротоарите, булевардите, алеите, градините се нуждаят от реновиране. Все едно да видиш човек, който е чист, изгладен, опрятен, но костюмът и ризата му са остарели, захабени от дългото носене поради липса на други. Да, така е, с невъоръжено око може да се почувства, че санкциите на САЩ и Запада спрямо Иран все повече и повече тежат. Иран е голяма страна, нуждае се от огромни ресурси, за да може да развива индустрията си, да подобрява инфраструктурата, да издига жизненото равнище, но натискът на САЩ и Запада върху страната и върху държавите, които биха поддържали икономически, индустриални и финансови отношения с нея явно си казва думата.
- А къде е България в междуцивилизационния диалог в борбата срещу тероризма?
- Тук моето мнение е различно от политически коректното мислене в рамките на НАТО. Според мен тероризмът е не причина за сегашната влошаваща се управляемост на света, а следствие от сериозни системни и структурни, ценностни и икономически проблеми, от задълбочаващи се симетрични и асиметрични предизвикателства и рискове. В този смисъл трябва да се атакуват най-напред същностните причини за ескалиращата криза в глобален и регионален план, а не да се води откъсната от реалните проблеми и сама по себе си глобална война с тероризма. Още повече не приляга на България да се изпъчва като едва ли не един от най-активните пропоненти и идеолози на тази борба. Външната ни политика е сведена до лозунги, имитация и бъхтане в гърдите „Булгар! Булгар!”, тя е откъсната от политиката за национална сигурност, тича по някаква своя, неразбирана и прахосваща ресурси писта, може би защото не е външна политика на България, а само на нейния елит, и решава негови си, на този елит, преходни политически коректни цели.
Ние трябва да балансираме много тънко и умело – между натиска на големите държави да ни въвличат в обречени и безперспективни каузи (като тази в Афганистан) и между съхраняването на уважението към нас като партньор в НАТО. За да стане това, се иска да започнем най-сетне да имаме външна политика (а не само външен министър и външно министерство) и освен това да изтъкваме нашия реален принос към НАТО, а такъв безспорно имаме! Като оставим на други държави членки, които нямат принос, съизмерим с нашия, да наблегнат повече на участието в мисии.
Що се отнася до междуцивилизационния диалог, България може да играе поне някаква роля, да отстоява своето име и интереси, защото ние познаваме Другия, неговата религия, манталитет, страхове и комплекси, ние можем да бъдем, както вече казах – строители на мостове, а не на барикади. Но за това се иска, пак ще кажа – да имаме външна политика. А за да имаме външна политика, се иска да имаме Държава, да имаме Държавници. Нещо, което е съизмеримо по възможност в наши дни само с чудесата в приказките, с които ни дари чрез една велика книга именно Иран, т.е. Персия – „1001 нощ”...
С Николай СЛАТИНСКИ разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА
