Международна конференция „Неделимостта на сигурността в международните отношения”, 30 юни 2011 година.
Първото десетилетие на 21 век доказа категорично – Западът (САЩ и Западна Европа, Евроатлантическата общност) не успява да се справи с предизвикателството да бъде глобален лидер при навлизането на света в рисковото общество, в Третата вълнà на сигурността - Вълнàта на риска, във времето на ескалиращите 4 „Не” - неопределеност, нееднородност, неустойчивост и несигурност.
И този все по-явен неуспех е пряко свързан с кризата и при четирите доскоро сякаш неоспорими и смазващи конкурентни предимства на Запада: геополитическият статут, икономическият модел, универсалните ценности и стратегическите приоритети.
> Геополитическият статут на Запада само преди няколко години бе смятан за естествен и самоподдържащ се. След края на Студената война и разпадането на двуполюсната система възникна стратегическа неяснота - накъде ще поеме системата за международна сигурност. Светът преживя момент на надежди (или може би илюзии) за изграждане на многополюсен свят. Във вакуума на тази неяснота от Джордж Буш-баща бе издигната парадигмата за Новия световен ред, в който силата на правото ще замени правото на силата. Бързо след това обаче започна да се налага еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила - САЩ.
По своята същност това бе модел на глобално превъзходство на Запада – на САЩ и Западна Европа, които се ангажираха с цялата си политическа, икономическа, военна мощ и своите структури да носят отговорността за стабилизирането и ефективната управляемост на света.
Този статут на Запада се възприемаше от останалите държави с разбиране и примирение - като неизбежна реалност, като най-малкото зло и поради липса на реалистична алтернатива. Но постепенно стана ясно, че САЩ разбират уникалното си положение не като глобално лидерство, а като глобално господство.
Докато глобалното лидерство съчетава националните интереси на САЩ с техните международни отговорности, то глобалното господство поставя националните интереси на САЩ над международните им отговорности.
Връх на това деструктивно и произвеждащо несигурност поведение на САЩ беше безперспективната и безпардонна стратегия на неоконсервативната администрация на Джордж Буш-син. А западноевропейските страни, лишени от лидери-визионери и тънещи в самодоволство от ползите и изгодите, които им предлага този уникален геополитически статут - да бъдат част от глобалният управителен съвет, но без да плащат щетите и пасивите от носенето на отговорността за вземаните решения - загърбиха призванието си за цивилизационна мисия и дълга си на морален коректив.
Това в голяма, почти стигаща до необратимост степен ерозира доверието на другите държави към Запада - и то не само към САЩ, но и към Западна Европа, която започна да губи своя по-приемлив и по-социален облик. Високомерното доминиране на Запада започна да се възприема навсякъде като пагубно и водещо света към катастрофа.
> Икономическият модел на Запада (т.е. максимум частна собственост, частна инициатива и частни интереси, пазар, конкуренция, свобода, либерализация на икономиката и изтегляне на държавата от нея) триумфира в глобален план след провала на конкурентния социалистически икономически модел (т.е. максимум държавна собственост, командно-административна намеса на държавата във всяка обществена дейност, централизирана планова икономика, предимство на общите интереси над частните).
Така от модел, присъщ само на западните либерални и пазарни демокрации (където са налице поне четири важни условия – (1) закони, които регламентират неговото ефективно функциониране; (2) институции, които обезпечават спазването на тези закони; (3) жизнен стандарт, който минимизира радикалните несъгласия с модела и консолидира обществото за запазване на този модел; (4) обществена култура, която е формирала умения и способности за действие във високо конкурентна пазарна среда), той се наложи в глобален план - като свръхлиберален геоикономически модел и установи практически задължителни (за всички останали) норми, правила и стандарти на икономическа дейност.
Проблемът обаче е в това, че този свръхлиберален геоикономически модел има няколко компроментиращи го и de facto отричащи го и обричащи го дефекта:
- Най-напред, той „изяжда” невъзстановимите и бавно възстановимите ресурси на Земята (нефт, газ, дървесина, метали, вода, кислород) и поради това не може да бъде поддържан в дългосрочен план, а в обозримо бъдеще може дори стремително да колабира.
- След това, той разрушава необратимо околната среда и води до климатични промени, които изправят Планетата ни пред Хамлетовия въпрос: Да бъде или да не бъде.
- Сетне, той задълбочава сегашните структурни и системни противоречия между петте типа различни в материално (а и в морално) отношение държави: (1) свръхразвити; (2) развити; (3) развиващи се; (4) изоставащи в развитието; и (5) деградиращи.
- И накрая, той не е универсален (симетричен, включващ/inclusive, равноправен), а е елитарен (асиметричен, изключващ/exclusive, дискриминиращ). Защото от него се облагодетелстват „златният” 1 милиард хора - 15% от човечеството, които разполагат с 85 % от световния БВП. А от него са ощетявани другите 5 милиарда хора - 85% от човечеството, за които остават 15 % от световния БВП.
Тези недъзи на господстващия икономически модел създават в очите на народи от различни религии, култури, цивилизации образ на Запада като демон, като монстър, който иска да завлече всички в пропастта, която само той заслужава. С това светът съвсем логично прави крачка към сбъдване на пророчеството на Самюъл Хънтингтън за сриването си в острата конфронтация на полярното разделение „West” vs. „Rest”.
> Универсалните ценности на Запада десетилетия наред бяха удивителен стратегически ресурс, който като магнит привличаше големи общности от хора, жадуващи смело и вдъхновено свободата, демокрацията и човешките права.
За добро или лошо, практически всички принципи, схващания, юридически норми, възприемани днес като глобални, са базирани най-вече върху наследството на Европейската (а днес Западната, Евроатлантическата) цивилизация: Древногръцката философия, Римското право, Ренесансовият хуманизъм, Модерните идеи за демокрацията, човешките права и свободи. Като носител на тези ценности, Западът успя например през 90-те години на 20 век да мобилизира изключителна подкрепа сред народите на Централна и Източна Европа в порива им да сложат край на социалистическия тоталитаризъм. В не малко други страни млади хора изписваха на плакатите си и скандираха смели искания за установяването на редица западни ценности.
С течение на времето обаче, светът започна да се взира по-критично в онова, което Западът прави.
И ставаше безпощадно ясно, че западните ценности не са това, което бяха. Думите се оказваха лъскава опакова на нарушаване на международното право, на поети ангажименти, на зле прикриваща лицемерието политическа коректност, на двойни стандарти. Особено на двойни стандарти.
Критиците наистина отправят към Запада най-често упреци за двойни стандарти.
А нима в политиката на западните държави няма непрекъснато двойни стандарти?
По-трудно е да посочим примери за обратното: за последователна и принципна политика на Запада. Западът постоянно подменя своите принципи с корист, атрактивността си – с принуда, правото си - със сила, а ценностите си - с двойни стандарти.
Критиците обвиняват Запада за подкрепата, която той оказва на ретроградни репресивни режими, които предават и продават интересите на своите народи в негова, на Запада, услуга.
А нима Западът не прави това нерядко цинично и понякога откровено?
Критиците говорят за материалните интереси (нефт, газ, търговия с оръжие) на Запада, скривани умело зад демократични принципи.
А нима това не е по-скоро правило в политиката на Запада, отколкото изключение?
Критиците осъждат Запада за системно поругаване на интересите и правата на палестинския народ в полза на Израел.
А нима Израел не се отнася драстично към палестинците като към непълноценни хора, не унижава тяхната чест и достойнство и не се загражда от тях с 9-метрови стени?
Така че макар и криво, огледалото, което критиците на Запада поднасят пред лицето му, е преди всичко огледало. Ако образът, който вижда в това огледало никак не се нрави на Запада, то причината не е толкова в огледалото, колкото в самия Запад.
За жалост, вместо да отстоява привлекателността на ценностите си, вместо чрез тези ценности да изковава коалиции в подкрепа на своите цели, приоритети и идеали, Западът започва с нарастваща ожесточеност да прибягва да употребата на въоръжена сила, да използва военното си превъзходство като основно средство за постигане на интересите си, за доказване на правотата и налагане на волята си.
Виждаме как десетки дни вече Западът бомбардира Либия и буквално прави каквото си ще, вилнее, смазва, разрушава, убива - без оглед на последиците за мирното население и за авторитета на самия Запад.
Странно е как демократични държави, разсъждават като каубои, чиято поразяваща ръка е винаги на кобура, подчинена на принципа „Най-добре се смее този, който стреля пръв”. Така правото на силните се превръща в сила, а силата им - в право. И не се търсят никакви алтернативни подходи, средства, ценности за сплотяване на световната общност, за легитимиране на действията на Запада!
> Стратегическите приоритети на Запада – желаеха ли или не това другите - бяха векторът, определящ посоката на глобалното развитие. Целите на Запада моделираха световното стратегическо планиране, дискусиите на Запада даваха тон на световния дебат, креативността на Запада тласкаше световната иновативност, творчеството на Запада насочваше световните културни тенденции.
И така - докато САЩ - флагманът, фронтменът, форлойферът на Запада – в пристъп на геополитическа кокоша слепота не натрапиха на света абсолютно сбъркана стратегическа обсесия – борбата с тероризма или GWOT - Global War on Terror.
Човечеството бе принудено да съзерцава в ступор и потрес как се подменя актуалният дневен ред на нашата цивилизация, как се прахосват безценно време и колосални ресурси, вместо да се атакуват ключовите рискове, които, ако не им бъде даден адекватен, бърз и ефективен отговор, могат да тласнат света в хаос и анархия.
С това кредитът на доверие към Запада като към цивилизационен think-tank бе изчерпан. У редица държави (най-вече у квартета БРИК - Бразилия, Русия, Индия, Китай, но донякъде и у Германия, Япония и Канада) възникна подозрението, че в пилотската кабина на глобалния лайнер като че има недостатъчно отговорен и достатъчно неадекватен екипаж. А това налага не само смяна на курса на лайнера, не само промяна на начина, по който се управлява лайнерът, но и замяна на екипажа му.
* Тероризмът не трябва да бъде определян като най-големия, камо ли пък като единствения значим проблем на човечеството и не бива да бъде анализиран изолирано от другите предизвикателства, пред които днес е изправен светът.
* Тероризмът може да се разглежда в много по-малка степен като причина за влошаваща се управляемост на света и ескалиращия глобален хаос и в много по-голяма степен - като следствие от сериозни системни, структурни и ценностни проблеми, от задълбочаващи се симетрични и асиметрични предизвикателства.
Ето защо е необходимо да се атакуват най-напред същностните причини за кризата, насилието и разгневеността в глобален и регионален план, а не да се води сама по себе си, откъсната от реалните заплахи война срещу тероризма.
Атакуването на коренните причини, а не на породените от тях симптоми, ще ни позволи да променим фокуса на усилията и ресурсите от „война” към „мир”.
Т.е. вместо да водим война срещу тероризма, изключително спорно разбирана като Справедлива война СРЕЩУ тероризма, ние трябва да поставим на преден план постигането на Справедлив мир ЗА човечеството.
Тук става дума следователно не просто за мир, а за справедлив мир.
Нека поясня: Западът говори за мира като за абсолютна, жизнено важна, водеща ценност. И приписва на мира всички възможни позитивни достойнства.
Но наличието на мир не води автоматично до реализирането на всички тези позитивни достойнства. Мирът е относителна, а по-точно – съ-относителна ценност.
Мирът не е край на процеса, а негово начало. Мирът е предпоставка, необходимо, но не и достатъчно условие за по-добър, по-сигурен и по-стабилен живот.
Богатият, силният, развитият, успешният се стреми към мира, за да може именно в условията на мира (който често е едно изгодно нему статукво) да реализира своите предимства и да пожъне резултатите от тях.
В същото време бедният, слабият, неразвитият, неуспешният не може да се радва на мира, ако този мир запазва, ако „консервира” неговите недостатъци и дефицити и не му носи добруване, сигурност и стабилност.
Ако за Запада, за развития свят, мирът е количествена величина, т.е. колкото се може повече мир – толкова по-добре, то за Изтока, за неразвития свят мирът има стойност главно като качествена величина, която се измерва най-вече със справедливост.
Какъвто да е мир, особено мирът, обричащ на бавно или никакво развитие и на отсъстващи или трудно постижими перспективи – за неразвития свят не е ангажираща потребност, защото се разглежда като продължение на старата политика (колониална, експлоатираща, ограбваща, присвояваща, употребяваща, заробваща), но вече с нови средства.
В заключение, едва ли може да се оспори с убедителни аргументи разбирането, че проблемите, пред които е изправена планетата ни са общи и те изискват общи решения, базирани на общи подходи, които оединяват народите от различните култури, религии и региони, а не ги разделят и конфронтират едни срещу други.
Несъмнено е – ние трябва да строим мостове, които ни свързват и сближават, а не барикади, които ни разделят и конфронтират. И 100 монолога не са равни на 1 диалог.
При все това, поради исторически причини и заради неговата политическа, военна и икономическа мощ, Западът играе водеща роля на световната сцена като ключов геостратегически, геополитически, геоикономически и напоследък геоенергиен фактор.
Западът носи огромна, неотменима и несподелима мисия и отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на нашата Планета.
Това изисква от Запада дългосрочна мъдрост, визионерско мислене и стратегическо лидерство - само те могат да му позволят да осъществи плавна и управляема трансформация на сегашния еднополюсен геополитически и свръх-либерален геоикономически модел към многополюсен и плуралистичен геополитически и алтернативен социалнолиберален и повече щадящ околната среда, планетарните ресурси и човешкото достойнство геоикономически модел.
Нека не звучи пресилено това натоварване на Запада с мисия и отговорност. Да, така е - общите проблеми изискват общи подходи и общи решения, но Западът е този, който в най-голяма, в несъизмеримо по-голяма от приноса и възможностите на другите държави и общности от държави, степен, държи ключа към спирането на това свлачищно плъзгане на човечеството към пропастта.
Защото днешната геополитическа и геоикономическа конструкция на света е такава, че Голямата игра се води на полето и по правилата на Запада. А на това поле и при тези правила Западът не може да бъде победен. На полето на Запада и по правилата на Запада именно Западът е най-добрият играч. И той не просто играе по-добре от другите, но и нараства преимуществото си над тях.
Ето това определя уникалната мисия и историческата отговорност на Запада – лидерите на Западния свят трябва да намерят политическо мъжество да се изправят очи в очи със своите народи и да заявят пред тях, че Западът няма моралното право да управлява света само така, както му е изгодно и че Западът има моралния дълг да поведе света по трудни и трънливи пътища, които ще ни позволят да поставим под поне относителен контрол и да направим поне частично управляеми онези рискове, които неумолимо и непредотвратимо започват да се материализират.
Ако Западът не намери подобни лидери, ако западните политици продължат да водят Запада (и целия свят) по досегашния самоубийствен път, само защото са по-ниски и дребни от предизвикателствата и им липсват кураж и политическа воля, то бъдещето на нашата цивилизация изглежда твърде песимистично.
