/Поглед.инфо/ Постмодерните и неолиберални писатели сами си създадоха митология за себе си, за да се настанят в историята и да се покажат като безсмъртни и безспорни. Това бе техният начин да убедят обществената маса, която ги акламира и одобрява, че са прави за онова, което отричаха на българската литература до тях: йерархията на естетическите ценности, наречена от тях „канон“. Те облякоха себе си и своето „писане“ с категории и понятия, съчинени от самите тях, за да прикрият празнотата в себе си и немощите на своята порочна естетика. Всъщност това бяха най-обикновени и не добре премерени пози, кълчения, заклинания, отрицания на миналото, присъди над творци и творчества от втората половина на ХХ век. Времето им те нарекоха „соца“ и хем се опитаха да го изпразнят от съдържание, хем го натовариха с грехове и прегрешения, каквито им се искаше да притежава, за да могат с тях оправдават и налагат своите първи литературни опити и публицистични изяви. Зад гърбовете си те имаха държавата, неправителствените организации, съдействието на университетите, повечето медии, международните и местните конкурси с награди и издаване на книги в чужбина.
Те наложиха своите вкусове, претенции, амбиции; започнаха да ги показват по телевизията, да взимат интервюта, да ги назначават на важни служби в управлението на литературния живот. Дори ги обявиха за най-големите съвременни писатели. И не само се обявиха, но и започнаха да се държат като такива, както и да изискват да се отнасят с тях като върховни вождове и далай лами. Постоянно им организират срещи с радостни и благодарни читатели, с млади бъдещи писатели, изучаващи „творческото писане“ по техния опит и указания, с „жадни“ за контакти с тях привърженици на постмодернизма и неолиберализма.
Те подмениха обичайната за историята на литературата борба между поколенията с политически обвинения и дискредитиране, със заклеймявания, механично прилепвани оценки (както положителни, така и отрицателни). Отричането на „соца“ бе отрицание и на цялата половинвековна литература с всичките й големи и ярки писатели, творби, събития, явления. Новите герои обявиха, че такава литература няма, а през това време са работили неколцина автори и толкова. Това бе техният триумф на победители, дошли да събират плячката си и да показват на посрещачите си колко са силни, умни, способни и непобедими.
Това бе тежко за тези, които принадлежаха на отречената литература. Но бе фатално за появяващите се имена, защото ги лиши от предходници и традиции, от учители, чието дело да продължат. Те бяха алчни и ненаситни; искаха всичко.
А всъщност бяха никои.
Такива си и останаха! Защото от нищото никога не произлиза нещо – най-малкото писатели. Но те и този природен закон бяха отменили, защото противоречи на разбирането им за „канона“. Нали бяха обявили, че сега всичко е различно: дори и законите на литературното развитие са други и не съответстват на тези, които до сега са определяли реда в историята на литературния процес и литературния живот. Според тези неофити няма и литературен процес, защото нямало „канон“ и литературните факти и явление не могат да се затварят в някакви рамки. Няма дори национална литература.
Трябва да признаем: революционните призиви и действия промениха действително представите за литературата, нейната история и критериите за нейното възприемане, оценяване и създаване. Рязко се промени литературният живот; историята на литературата не се изучава (доколкото изобщо се изучава) като история на процеса, а предимно на имената и техните биографии. Но се навъдиха професори (те май вече са повече от студентите), редактори, рекламни литературни агенти, които от сутрин до вечер втълпяват кой кой е в днешната литература, прогласяват нов превод и издание в чужбина на този или онзи (макар това е все един и същ!), журират предложения за литературни награди, четат доклади, организират конференции. Почти като истинско е.
Литературата и изкуството обаче не са като отглеждането на растения в оранжерия, с поливане и торене или по някакви други нови технологии за увеличаване на добивите. Те са живи организми, живеят по свои правила и закони и не търпят да ги потискат и управляват безогледно. Защото ако търпят прекалено, могат и да загинат. Тогава ще настъпи трагедия, равна на угасването на слънцето.
Историята на българската литература, а и на изкуствата не познава толкова непосилни напрежения върху естествения й ход, както и върху нейната традиционна парадигма, каквито настъпиха в края на миналия век и продължават и досега. Защото не се е появявало подобно изпитание, каквото е постмодернизмът. Постмодернизмът не е модернизъм, а нормотворчество, което отменя досегашните закони и правила, за да и създава хаос. Хаосът е поносим и дори желан за новите автори, но той е непоносим за възпитаваните в други традиции и за училите се от големи писатели, които познават историята и знаят за нейните превратности. Те помнят, че извращенията не траят дълго и че идва моментът, когато трябва да се започне отначало и да се влезе отново в традицията, за да продължи логичният и обичаен ход на процеса.
Този момент вече е настъпил!
Все по-отчетливо се виждат безобразията на постмодернизма и неолиберализма, извращенията, незаслужените слави на техните избрани. Ще го кажа направо: вижда се тяхната посредственост, кълченията им, празнословието, елементарното им мислене, имитацията на слово и мисъл. Колкото и тези избраници да се стараят да говорят мъдро, красиво, парадоксално, оригинално, нищо не излиза. Защото от пустото произлиза празното. И настъпва краят.
Ерзац естетиката и нейните резултати трябва да бъдат безпощадно разобличавани, за да се види какво е наследство ни оставя постмодернизмът, какви „ценности“ трябва да се прочистват и колко отчайваща е посредствеността, която произвежда и стои зад всичко това. Истината трябва да се каже открито, без страх и увъртания, за да се сбогуваме колкото е възможно по-скоро с това уродливо явление в българската литература.
Няма как да се нормализира и литературният живот, ако не се отрече най-сетне диктатурата на тази посредственост. Нещата трябва да се наричат с истинските им имена и да бъдем безпощадни към бездарните и посредствените. В литературата съществува йерархия на ценностите!
Ще подкрепя разсъжденията си с един гръмко афиширан разговор между двама от най-титулованите и възвеличавани представители на българския и полския постмодернизъм и неолиберализъм в литературата Георги Господинов и Олга Ткачук, състоял се в Регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ - София. Разговорът между тях постави началото на първото издание на фестивала „Литературни срещи”. Разговорът е типичен за това как си служат с думите, категориите, представите за литературата тези автори, какво разбират под писане, литература, слово. Удивителна е претенцията, с която се проявяват като писатели. Тя няма и капка съмнение в себе си, не се подценяват и нито за миг не смятат, че грешат и се заблуждават, заблуждавайки при това толкова много хора около себе си.
Постмодернистите не говорят за изкуство, литература, творчество. За тях онова, с което се занимават, е писане. А продукта на писането им – текст. Тази неутралност им е необходима, защото работата им е подчинена и обусловена от механика, а не от вдъхновение, морал, духовност, любов към човека, стремеж да се открият неговите тайни и тайните на живота. Не това е писане и нищо повече. „Писане“ означава конструиране, гледна точка, предпоставена теза, възможност за „научно тълкуване“. За Господинов най-важното е представено така: „Има нещо антимонументално в общото ни писане и това вероятно идва от традицията, от която излизаме. Има нещо, в което вярваме, мисля, и двамата, и това е, че нетрайното, малкото, онова, което утре ще умре, е важно и то трябва да бъде съхранено, описано, вкарано в история. И двамата вярваме, може би наивно, че историите пазят и пренасят тези нетрайни неща“. А Токарчук допълва „фундаменталната мисъл“ на Господинов с изповед за реализма: „Имаме проблем с реализма – аз често подчертавам това, защото целият ми писателски живот е война срещу реализма – може би защото не се доверяваме на действителността, тази действителност много често ни е подвеждала. Трудно е за нас като Флобер да описваме в раздели и глави различните страни на живота, ние по-скоро се опитваме да избягаме от това“. Затова и създават своя реалност, която, понеже е твърде елементарна, зле конструирана и бедна на идеи, характери, живот, бива орнаментирана със словесни упражнения. Но словото не живее само за себе си. То произлиза от живота, принадлежи на живота и му служи. Когато този живот е богат, драматичен, изпълнен с проблеми, а хората в него отстояват идеи, права, начин на мислене, желание за справедливост, то се придобива съдържание и зазвучава, дори и когато е тихо или нежно, монументално, внушително, епически. Художникът му придава сили и енергия, за да изрази духа на времето, идеите на обществото. На този художник не му е нужно да враждува и се бори срещу реализма, а описва и пресъздава онова, което е истинско – дори и тогава, когато то не му харесва, ненавижда го или се страхува от него. Защото изпълнява не свои лични прищевки, а служи на времето и обществото.
Какво означава писателят да бяга от историите на живота, от неговите проблеми, преображения, трудности, превратности, исторически драми и трагедии? Той не бяга, а просто не познава живота. Той не желае да го описва и пресъздава, защото не му е чужд и дори не е погледнал какво представлява. Това нежелание е творческа немощ и безизходица. И търси аргументи, за да изглежда умен, сложен, неразбираем. А всъщност написаното от него е кухо и посредствено.
Войната с реализма е проявление на идейна безпътица и естетическа немощ, но и на човеконенавистна идеология. Защото същността на реализма е изобразяването и пресътворяването на човека. Но когато човекът вече не е важен; когато няма солидарност, любов към слабия и немощния; когато смисълът на съществуването са парите и успеха, когато те зоват да се забавляваш, а не да мислиш, не да се бориш със злото, тогава наистина реализмът е не само излишен, но той пречи на своеволията на тези, които се занимават с „писане на текстове“. И които смятат, че литературата е „игра“. Игра, но заради която получават пари, награди, командировки в чужбина. Награждават ги, за да видят всички останали писатели какво са длъжни да пишат, как да го пишат и представят. Важно е литературата да бъде изпразнена от обществената реалност, от живота и човека. Тогава ще се оправдае и идеологията на егоизма и егото, на успеха и удоволствията, на атеизма и неоезичеството.
Тук ще цитирам „гвоздея“ в говоренето на Г. Г. Този цитат показва колко несистемна е литературната му подготовка, но и начинът му на мислене, основан върху произволни тези, преднамерена метафоричност и желание да изглежда умен и красив. Ето цитатът. Ако беше прочел внимателно разказа на Хемингуей „Старецът и морето“, но и беше поразмишлявал адекватно върху него, вероятно щеше да си спести това пилеене на думи: „Всички знаете „Старецът и морето“, тази история за стария рибар, който хваща една риба, и как се бори с нея, колко всички сме горди, че накрая успява да оцелее и да извади на брега гръбнака ѝ… И си казвам, добре, а какво би било, ако тази история бъде разказана от рибата, просто да си помислим тази история, разказана от жертвата, не от рибаря, на когото съчувстваме. Това ми се струва важно и мисля, че то тръгва в литературата, има го като тенденция, тази смяна на гледната точка, да разкажеш другата история, да разкажеш историята на победения, историята на света през очите на губещия“. Интересно как би говорила и разказва нещастната риба, когато остане напълно оглозгана, „победена“ и „губеща“. Но това вече е постмодернистка фантастика, която е непостижима за бедни и реалистично настроени читатели.
Човекът живее по различен начин, защото хората са различни. Различието е богатството на човешкия свят. Задача на писателя е да го покаже, да вникне в него и от него да изведе типологията на единството, което доминира в определеното време. Писателят трябва да пресъздаде това време, като го определи в неговото основно съдържание и доминацията на един или друг тип личност. Никой друг не е в състояние да покаже времето, обществото и човек освен литературата и писателят. Затова тя не се поддава на нормативни указания и не слуша какво я поучават.
Каквито е гледни точки да избираш, когато пишеш; както и да ти изглежда светът, в който живееш и искаш да покажеш, като формулираш основните му характеристики; колкото и да се напъваш да обясняваш истинската литература, която великите писатели са създавали, за да я направиш подобна на себе си, нищо няма да постигнеш. Защото не обичаш човека, не го познаваш, чужд си на живота, който той живее; не обичаш и литературата, и словото. Колкото и да търсиш оправдания за всичко, което си изопачил с думите, които използваш; колкото и да се обясняваш и да придаваш някаква философска дълбочина на личния си творчески опит, нищо не се получава. Не се получава, защото е измислено, съчинено, а не живо и естествено. Затова е неистинско. И може днес да го възвеличават и представят за „европейско“, то пак си е доморасло, провинциално повърхностно и изпълнено с комплекси за малоценност и мании за величие.
И ако ги наречем претенции и пози на посредствеността и пошлостта, ще бъдем много близо до техния ненужен смисъл и творческа немощ.
Б.а. Олга Токарчук на всичко отгоре е носител на Нобелова награда, а Георги Господинов вече е претендент за нея. Това показва къде е проникнал постмодернизмът и какви позиции и власт има в литературата. Но много по-високо от тази награда е истината!
