/Поглед.инфо/ За разлика от левите, десните партии не се нуждаят от идеологии. Те измислиха деидеологизацията; за тях тя е най-удобна и полезна, защото обслужва капитала. Той е основният им идеолог и поддръжник, а те му се отблагодаряват, като внушават на обществото, че трябва да се запази системата и се осигурят условия за вечното му господство.

Но за партиите, определящи се като леви, идеологията е като кислорода за живите организми. Без идеология те веднага се превръщат в малки дребнобуржоазни и подкрепящи буржоазно-капиталистическата система с всичките нейни несправедливости и социално-икономически пороци. Пред очите ни е участта на българската левица, отказала се от своята идеология и от социализма.

След разпада на СССР и реставрацията на капитализма в социалистическите държави европейската левица прие деидеологизацията за удобно свое прикритие на политическата си леност и конформизъм, на реалния си отказ да се бори за промяна на социално-политическата и икономическата система, както и да защитава хората на наемния труд, слабите и бедните. Т. е. пролетариата. И се превърна в активен поддръжник на капитала и буржоазията. Това се случи и в България.

В България определящите се като леви партии – от крайната комунистическа до крайната социалдемократическа и социалистическа левица, най-голямата от които е БСП, не притежават идеология, нито политически програми, в която да представят близките и краткосрочните си политически цели и те да са насочени не просто за подобряване живота на бедните и онеправданите, а към премахване на капитализма. Цари невиждано преди идеологическо безхаберие. Затова и политическото им говорене е неразбираемо, празно и безжизнено. И все по-малко хора му вярват!

Идеологията е цялостна система от политически, социални, икономически, нравствени, естетически ценности; начин на мислене, поведение, принципи, върху които да се изгради обществото и да функционира икономиката. Тези ценности политическите субекти поддържат и превръщат в основа на своята политическа дейност. Изглежда просто и лесно за постигане. Но се иска умение, способност, политически морал и решителност да ги систематизираш и подредиш по важност и значение, да ги изразиш достъпно, като ги изчистиш от излишните подробности и многозначността, която всяка една от тях съдържа. И да докажеш, че са „всесилни, защото са верни“ (Ленин).

Левите идеолози, доколкото ги има, за разлика от десните, са по-малобройни и по-малко известни. Десните са подкрепяни от капитала и той е щедър към тях. И те неуморно съчиняват нови тези и учения, с които го разхваляват, подкрепят, облагородяват и утвърждават още по-здраво в съзнанието на обществото. А левите са обикновено безпризорни; те са идеалисти, наивници, мечтатели, защото мечтаят неща, от които сами няма да се облагодетелстват. За съжаление, и конформисти, опортюнисти, че дори и предатели! Затова пък съвестните измежду тях показват как обществото ще стане по-организирано, единно, свободно.

Лявата идеология винаги оспорва правота на капитала да бъде безконтролен и всесилен и да определя общественото устройство, начина на производство и разпределение на благата; да формира морала и нравствеността и начина на живот. Затова тя учи как веднъж завинаги да бъде отнета неговата и на от неговите собственици власт. А това означава друго обществено устройство, други икономически отношения, друга държава и друг живот.

Днешната левица се е отказала от автентичната си идеология, защото са й внушили, че идеологиите не са необходими и че дори са вредни и опасни, защото понеже разделяли хората и ги противопоставяли едни на други. Левица, която вярва на подобни лъжи, сама лъже своите привърженици и симпатизанти, които е призвана политически да изразява и защитава. Тази именно лъжа я уби и практически я ликвидира – колкото и да се мъчи да убеди хората, че е някакъв фактор в обществено-политическия живот.

Ала нейното възраждане е възможно и необходимо. То обаче не може да стане от само себе си и като продължение на досегашното й политическо битие. Левицата трябва да се отиде при своето начало, да го осмисли и осъвремени, да го направи своя съдба. На нея й е необходимо да се завърне към идеологията, която я роди и утвърди, и благодарение на която промени света. Нищо друго не би могло да я реабилитира и да й вдъхне нов живот.

Същността на лявата идеология е изразена от Маркс и Енгелс в техния знаменит труд от 1848 г., озаглавен „Комунистически манифест“! „Комунистически манифест“ е азбуката на социалистическата идеология, най-важната програма за установяването на ново обществено устройство, нова държава и икономика. Тук са събрани основополагащите принципи, които трябва да ръководят левицата, нейните главни цели и начините, с които те ще бъдат осъществени. Лъжа е, че тази програма се отнася до една друга действителност и не съответства на сегашните условия. Така твърдят либералите и социалдемократите. А им вярват тези, които не са го прочели! Враговете на левицата разчитат на неграмотността и слабата политическа култура на нейните водачи и идеолози.

Може би единственото нещо, което вече не отговаря на днешната реалност, е твърдението на великите мислители, че „един призрак броди из Европа – призракът на комунизма“. Или е по-точно да признаем, че днес сме се лишили от зрение и усещане, с които да установим този призрак. А и той не смее да заяви за себе си. Но капиталът и либералите знаят, че той съществува и наистина броди из Европа и ги предупреждава, че техният край наближава. Те го виждат и помнят какво са им казали Маркс и Енгелс през 1848 г.

В „Комунистически манифест“ Маркс и Енгелс изясняват фундаменталния проблем за неспиращото никога противоборство между двете основни и антагонистични класи в буржоазно-капиталистическото общество: буржоазията и пролетариата. „Историята на всички досегашни общества е история на класови борби“ – ето отправната точка, от която тръгва лявата идеология. Такава класова борба се води и днес, макар за нея днешните български социалисти не говорят, защото, опиянени от либералите, не я признават. Заболели от кокоша политическа слепота, те не приемат, че обществото е не просто разслоено имуществено, но и класово; че класите съществуват, а между двете основни – буржоазията и пролетариата, са се води най-важната, най-ожесточената и най-непримирима класова борба. Тя е, както отбелязват Маркс и Енгелс, „ту скрита, ту открита борба, борба, която винаги е завършвала с революционно преустройство на цялото общество и с обща гибел на борещите си класи“. И добавят, че буржоазната епоха, в която днес живеем, „опрости класовите противоречия. Цялото общество все повече и повече се разделя на два големи враждебни лагера, на две големи, изправени открито една срещу друга класи – буржоазия и пролетариат“.

Днешните либерално мислещи леви идеолози са убедени, че пролетариатът не съществува, защото, видите ли, ръцете му не били омаслени, а новите технологии облекчили неговия труд и го превърнали в интелектуалец с чиста риза и бяла якичка, управляващ сложни машини и устройства от клас „висока техника“. За тях това е железен аргумент, не подлежащ на съмнение и оспорване. Сякаш класовата принадлежност се определя по това дали ръцете ти са „омаслени“ или якичките на ризата ти са „бели“.

Но за буржоазията мълчат. В българската политология това понятие не се използва. Не се говори и за капитализъм и капиталисти, а само за бизнес и бизнесмени.

Буржоазията обаче и днес eжива, здрава, агресивна, всезнаеща и със самочувствие, което й се полага. Защото тя, както отбелязват Маркс и Енгелс, промени радикално света, след като извърши своята революция в целия свят. „Тя безмилостно разкъса пъстрите феодални връзки, които връзваха човека в неговите естествени повелители, и не остави никаква друга връзка между хората освен голия интерес, безсърдечното „плащане в брой“. /…/ Тя превърна личното достойнство в разменна стойност и на мястото на безбройните гарантирани и придобити свободи постави само една свобода – безсъвестната свобода на търговията.“ И още: „Буржоазията свали свещения ореол от всички видове дейност, смятани досега за почтени и гледани с благоговеен трепет. Тя превърна лекаря, юриста попа, поета, човека на науката в свои платени наемни работници. Буржоазията смъкна от семейните отношения трогателно-сантименталното було и ги сведе до чисто парични отношения.“

Защо днешната левица не си служи с тези характеристики, формулирани толкова точно от Маркс и Енгелс? Защото буржоазията е променила нрава си ли? Или като е сменила козината си, е станала друга, по-различна от тази, когато и пролетариатът е бил с „омаслени ръце“? Тази тема е табу за левите партии в цялата Европа и за нейните идеолози. Те предпочитат да си измислят теми, уж за да разширят обсега на „лявото“. Но тези теми са все извън класите, пролетариата и буржоазията, класовата борба и социализма. Т. е. обществото и живота на хората, извън историята дори.

Маркс и Енгелс обаче им напомнят, че пролетариатът е „класата на съвременните работници, които могат да съществуват само докато намират работа, а намират работа само докато техният труд увеличава капитала. Тези работници, които са принудени да се продават на парче, са стока като всеки друг артикул и затова са изложени на всички превратности на конкуренцията, на всички колебания на пазара.“ Положението им „на стока“, както се вижда, се определя не заради чистотата на ръцете и цвета на ризите им, а заради отношението им към собствеността на средствата за производство. Те са пролетариат защото не купуват, а защото се продават. „Работникът, продължават Маркс и Енгелс, става прост придатък на машината, от която искат само най-прости, най-еднообразни, най-лесно усвояващи се похвати.“ Кое в тези формулировки е остаряло и не е вярно?

Каквото и наименование да е избрала за себе си, истинската лява партия не може да бъде друга освен комунистическа по идеи, дух, същност и по поставена крайна цел за постигане. Затова и днес (особено днес!) нейната най-близка цел е „оформяне на пролетариата в класа, събаряне господството на буржоазията, завладяване на политическата власт от пролетариата“. Тези принципи, както подчертават Маркс и Енгелс, „съвсем не почиват върху идеи, върху принципи, измислени или открити от един или друг световен реформатор. Те са само общ израз на действителните отношения на водещата се класова борба, на извършващото се пред нашите очи историческо движение“.

И още нещо изключително важно, когато говорим за целите на левицата: „Отличителна черта на комунизма е не премахването на собствеността изобщо, а премахването на буржоазната собственост“. А тя е частна собственост върху средствата за производство и е „последният и най-пълен израз на производството и присвояването на продуктите, които почиват върху класови антагонизми, върху експлоатацията на едни хора от други“. Тази собственост левицата трябва да премахне, защото поражда капитала, неравенствата и експлоатацията на човешкия труд. И всичките останали злини на капитализма!

В „Комунистически манифест“ Маркс и Енгелс убедително, с прости и ясни думи показват характера на буржоазията и капитализма, тяхната безчовечност и служение на злото. Затова те призовават човеконенавистната система да бъде разрушена и на нейното място да бъде създадена и укрепена обществено-икономическа система на солидарност, свобода, равенство и братство.

Но за да се стигне до тази революционна промяна, е необходима упорита работа, за да се осъзнае пролетариатът като класа. Без такова съзнание той ще бъде мачкан и сурово експлоатиран. Тази работа трябва непременно да започне с усвояване постановките на Маркс и Енгелс за общественото устройство и ролята на пролетариата в историята, записани в „Комунистически манифест“ и в цялото творчество на двамата велики създатели на социалистическото учение.

Време левицата да направи своята важна и решителна крачка напред и да прочете Маркс и Енгелс, за да осъзнае обществената реалност и да поведе съвременния пролетариат към поставената му от историята цел.

И тази първа крачка е осмислянето на „Комунистически манифест“.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели