/Поглед.инфо/ Яворов е социалната душа, която най-малко познаваме и най-слабо изучаваме. За нас той е интересен най-вече със своя живот и творчество си, но не и като еманация на един социален тип, който се е утвърдил след Освобождението и който предчувства и пророкува цялото следващо развитие и динамично състояние на българския свят. Яворов най-пълно и цялостно, с всичката огромна сила на своя велик талант описа какво се е случило в българската душа и как българският ум го е видял и осмислил чрез поезията, прозата и драматургията. От страх, че ще разрушим или опорочим неговото неповторимо творческо дело, а и поради интелектуална леност, ние го затваряме в литературата или в неговата трагична личност, уж за да го обгледаме по-добре и по-добре да усетим могъществото на неговата дарба. Но той не е само там.
Великите писатели винаги са повече от думите, които са събрали и подредили и на които са вдъхнали безсмъртен живот. Те са това, което са като човеци, заедно с творчеството си. Но и с духа и идеите на времето, констатациите, заключенията и предсказанията за онова, което е било, което е и което идва. Те са социалната душа, въплътена и изразена от тях. Чрез познанието за тази душа ние проникваме в същността на живота и разгадаваме загадките на човешката личност в нейната принадлежност на обществото.
Всяка социална душа от определено време може да се окаже ключ към тайните и неизвестностите на следващите времена. И на нашето също.
Каква е тази душа в края на ХІХ и началото на ХХ век, когато поетът Яворов и поезията на Яворов навлизат и се утвърждават в българската литература?
Освбождението ни от османско робство е не просто придобиване на друг статус на българската нация и основополагане на нашата независима държава. За да дойде това начало, са се пролели реки от българска кръв. И от руска също. Свободата ни е резултат от дълголетните усилия на много хора, на упорита работа на българския ум, за да изработи и наложи една обща национално-освободителна идеология и механизъм за осъществяване на революцията; за тази свобода се застъпиха православните руснаци и просветените европейци. Но Освобождението е и краят на една епоха, на една цивилизация дори. От него насетне тече друго време, установяват се други нрави, друг морал, други правила на общественото устройство и личното поведение, друг начин на мислене, друго отношение към парите и богатството, към саможертвата и към самата свобода. То бе най-щастливият празник за българския народ след толкова дългото и мъчително иноверско политическо робство. Позволете ми обаче да кажа, че то бе и сериозен трус, който отвори пукнатина в българския свят. И тази пукнатина, както казва Хайне, премина през душата на поета Яворов!
Много скоро се разбра, че пътят към светлината на просвещението, културата, духовното въздигане и всестранното процъфтяване на българския народ, който нашите възрожденци полагаха и строяха и за чието отваряне се бориха и проливаха кръвта си, е път без изход. И че върху него отдавна са тръгнали други, които хитро потриваха ръце, докато другите въставаха или гниеха в Диарбекир, пишеха призивни статии и чергаруваха из „тази пуста чужбина”. Тръгнали са не за да водят народа към светлината, а за да я скрият от него, да затъмнят живота и в тъмата да вършат пъклените си дела.
Докато народът още бърше радостните си сълзи от посрещането на освободителите, а пред дядо Йоцовите слепи очи тържествено преминава българската държава, други вече броят първите си милиони, свалят „просташките” потури и антерии, преобличат се в костюми „ала франга”, налагат на главите си цилиндри и търчат из Европа, за да видят там кой е този славен „булгар”, който се учи от нея, подражава й и непременно ще стане като нея, защото е послушен и само от нея се учи. Те вече бяха написали законите, по които българите трябваше да работят за тяхното благоденствие и благосъстояние. И пукнатината, преминаваща през душата на поета, се разшири и удълбочи.
Но тази пукнатина преминава не само през Яворовото сърце. Тя пропуква сърцата на хиляди българи, направи ги несретници, изгнанници-клети в собствената им родина, безполезни и отчаяни от себе си и от живота, който им налагат да водят. Затова и мислят за повече смъртта, нежели за живота; повече за мрака, отколкото за слънцето; повече за дебнещата ги опасност вместо за радостта, че са живи. И то не защото четат книжките на френските и немските поети и философи декаденти. Впрочем, те четат тези книжки, защото само там откриват съзвучни на своите чувства и мисли откровения на други като тях, преживяващи в несрета и изпаднали в безизходица. Те са единствената им утеха; на кого другиго освен на тях могат да се уповават и да се надяват, че ще им покажат несъществуващия изход. Щом и там, в лелеяната Европа умните хора страдат, самотни са и са на прага на отчаянието, нещастието изглежда сякаш по-поносимо и естествено. А всъщност е още по-безнадеждно!
По-безнадеждно е, защото всичко това, което идва от Европа и нашите интелектуалци четат в упоение и захлас, вече е разградило тамошното обществото и отделната личност. Това е най-силната отрова, срещу която и днес не е открито противоядие и чиито поражения са фатални. Тя подрива основата на общественото устройство, начина на мислене и действие и цялата система от морални и нравствени ценности, по които трябва да живеят хората. Убива човека!
Яворов също е поразен от нея.
Затова у него всичко е пренапрегнато и доближено до последната си степен, отвъд която е само смъртта. Подобно пренапрежение е типично за времената на такъв дълбок и неочакван за мнозина социален преход. И вижте какво става. Оня, който не се изплаши и тръгна с оръжие да избавя българите от Македония, е сломен, безсилен и безпомощен пред бездушието, безразличието, душевната немара и неутолимата жажда за пари и богатства.
Ето я социалната душа от края на ХІХ и началото на ХХ век. Неин съсъд е човек пълен с енергия и сила, умен, чувствителен, всеотдаен, любвеобвилен, състрадателен, неуморим и добър. Но нито едно от тези свои качества той няма къде и как да приложи, за да създава, помага, изгражда. Затова и ще го преследва непрестанно ужасният призрак на смъртта; душата му ще се гъне в самота и безпомощност; умът му напразно ще дири истината, за да заживее с нея. Тя му липсва и винаги ще му липсва. Той ту ще се доближава до нея, ту тя ще се отдалечава от него, а когато се срещат, ужасът ще изпълва душата му и ще го хвърля в ново отчаяние и безнадеждност.
Защото е страшна!
И защото „свободният човек” съзнателно и доброволно се е отказал да живее с Бога, убеден, че без Него по-лесно ще покаже силата и възможностите си.
Яворовото творчество е трагично и пропито с безнадеждност дори и в онези редове, в които се възхваляват животът и любовта. Дори и в първите прояви на младия поет, когато изглежда по-жизнен, социален, чужд на отчаянието и отдалечен от смъртта. Те също са нагнетени до крайност, пронизани са от усещането за невъзможност и обреченост. У него зрее вече съмнението и подозрението, че е неспособен да се справя с несгодите, лъжата, алчността. И дори че е измамен от някого. Той е разтворен вътре в себе си от вируса на отчуждението, трагичната безпомощност и на обречеността да бъде сам и лишен от любов.
Защо обаче тази социална душа не е в състояние да бъде друга?
Времето, в което живее Яворов, е границата между две епохи. Той е роден два месеца преди Освобождението и целият му кратък живот преминава в нова България. И въпреки това в себе си носи миналото като душевен настрой, морал и норма на поведение. Не бих казал, че е продукт на патриархалния бит, но във всеки случай е рожба на нравствена и духовна, а и битова среда, в която е недопустимо да си безразличен, да не болееш за хорските нещастия, да страниш от другите и да предпочиташ самотата и смъртта пред делата и съпричастието. Той още от младостта си иска да бъде различен, но е принуден е да пречупи себе си, да разтовари моралния товар, с който е натоворен от рождение, за да му олекне малко от малко и продължи да живее. Миналото няма да се върне, а кой вече вярва в бъдещето. Затова и то неумолимо се отдалечава, за да не настъпи никога. Остава настоящето, но то е непоносимо, мерзко, подло. Тогава поетът ще проплаче с всичката мъка и отчаяние, събрали се в окаяната му душа:
Аз чезна и се сливам
с мъгли страхотни – задушливи,
на ада сякаш из недрата
стихийно блъвнали във мене.
И малко след това:
Не песен слушам! а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци... Хлести
размахан бич от скорпиони,
звънят окови-железа.
(„Нощ”)
А в едно от най-силните си стихотворения, писано през 1905 година, озаглавено „Смъртта”, състоянието достига до друга крайност:
И в сънища понявга
аз виждах тоя призрак: из тайния предел
на ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница,
самата нощ, бих казал, наметната повихрил
над плахата вселена; - с размахната коса
по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,
на мълния подобна. Аз виждах този призрак,
от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса
зловещо обрисуван, безмълвно да размахва
на времето крилата; - да хвърля мрачна сянка
над суши и морета, понесъл се напред,
в следите на живота.
„От други свят съм аз” ще проплаче поетът, но ще излъже сам себе си. Защото няма друг свят, от който да дойде, или в който да отиде. И в това е неговата непредотвратима трагедия, която е опустошила не само него, но и цяло едно поколение, цяло една епоха.
Времето, в което Яворов живее, няма да му прости усилията да бъде „от други свят”. Затова и ще обяви за поза отиването в Македония, любовта му към Мина и Лора, опитите да обнови поетическия език, мъката му по изгубените и поругани идеали. Ще му се надсмиват, ще го съдят, за да го обявят за особено опасен убиец, страхливец и ревнивец. Няма да повярват нито на душевните му трагедии, нито на физическите му мъки. Та как иначе: нали е извършил най-непростимия за всяко подобно време грях: запазил е достойнството и дарбата си.
И заради този грях ще го унизят, осквернят и убият.
И за още един грях ще го осъдят: за това, че е велик поет. Един от най-великите български поети!
Уви, така е във всички подли времена...
