/Поглед.инфо/ Очаква се скоро да се реализират съществени промени в системата за оценка на уврежданията. Териториалните експертни лекарски комисии (ТЕЛК) остават, като се планира да се превърнат само в първа „цедка“ в дългата верига по получаване на пенсия за човек с увреждане. След оценката на ТЕЛК хората ще трябва да ходят до НОИ, който да извършва последваща оценка дали на базата на лекарската преценка човекът може или не може да работи. В съответстие с решението на НОИ хората ще бъдат пращани или към Бюрата по труда, за да си търсят работа, или ще минат през НОИ за получаване на пенсия. Ако пък имат нужда от социални помощи, „цедката“ ще е през Агенцията за социално подпомагане. За финал при необходимост от рехабилитация хората ще трябва да минават през нова оценка дали това им е нужно.
Всичко това де факто значи, че системата силно се фрагментира и хората ще трябва да минават през няколко нива на оценка, за да стане ясно дали и от каква подкрепа ще имат нужда. Тези промени създават реалната опасност хиляди да останат без елементарна социална закрила. Никакъв спор няма, че промяна в системата по оценка на уврежданията трябва да има. Целта на реформата е благородна – тя цели да извади онези, които сме се съгласили да наричаме „фалшиви инвалиди“ от социалната система, с което да се освободи ресурс за реално нуждаещите се. В това няма нищо нередно, дори напротив. Проблемът обаче е, че когато правиш сериозни и дълбоки промени в една толкова чувствителна система, първата ти грижа трябва да е за най-слабите в нея, т.е. за хората с увреждания, които реално имат нужда от социална и обществена подкрепа. В този смисъл промени в ТЕЛК-овете са категорично необходими, но не и без да сме наясно това как ще повлияе на „истинските“ хора с увреждания.
Намирам за особено притеснително Националният осигурителен институт да бъде пряко ангажиран в процеса по даване на оценка на увреждането, защото НОИ се явява плащащата институция по веригата и най-малкото в нейния пряк интерес е да бъдат алокирани по-малко на брой пенсии, за да разполага институтът с по-голям ресурс. В този смисъл ние връчваме и хляба, и ножа в ръцете на НОИ, което създава реалната опасност твърде много хора реално да останат гладни. Простете за аналогията, но това е все едно да назначиш лисица за пазач на кокошарник и после да се чудиш къде са изчезнали пилетата.
Масово в Европа оценката на уврежданията е комплексна - прави се от комисии, в които влизат и лекари, и социални работници, и експерти. И разбира се – комисията е една, а не шест. Няма нужда да опитваме да изобретим колелото, особено рискувайки потърпевши в крайна сметка да се окажат най-уязвимите в обществото ни, а именно хората с увреждания. Мисля, че най-доброто решение е да търсим единна независима комисия, в която да влизат както лекари, така и социални работници, които в рамките на една комплексна оценка, задължително включваща и мнението на самия човек с увреждане, да се оценят обективно неговите възможности.
В Европа отдавна не се гледа на хората с увреждания като на „неработоспособни“. Това, че не можеш да носиш чували с цимент, не те прави неработоспособен. Сега с това, че обществото е узряло за промени в тази система, се създава историческата възможност да променим из корен начина, по който виждаме уврежданията. Хората с увреждания не бива да се разглеждат като „тежест“ за обществото, а като огромен човешки ресурс и потенциал, който не се използва. В този смисъл готвените реформи, колкото и разумни да са целите им, в крайна сметка изглежда задълбочават виждането, че хората с увреждания са една диагноза, един етикет „неработоспособен“, едно „бреме“ за обществото. А това е невярно, остаряло и трябва да се промени.