/Поглед.инфо/ Ако в България имаше сериозни медии, темите за неравенството, бедността, доходите щяха да бъдат обсъждани непрекъснато. Защото именно това са въпросите, които най-силно вълнуват хората. Нормалните граждани слабо се интересуват от това какво е казал поредният нов или добре познатият стар партиен лидер. Не лягат и не стават с проблемите на митичната съдебна реформа, с фундаменталния въпрос на вселената за числеността на съдийската и прокурорската квота. Не ги вълнуват особено и похожденията на истинските или фалшивите „звезди”. Хората искат да знаят защо непрекъснато обедняват, защо разликата между малкото богати и многото бедни непрекъснато се увеличава, защо след като направихме прословутия цивилизационен избор и изпълнихме „мечтата на поколения българи” да влезем в Европейския съюз и НАТО, изобщо не живеем по-добре. Именно медиите са тези, чието призвание е да отговарят на въпросите, които са най-важни за хората. И именно в това отношение българските медии се провалиха. С чутовен трясък. По време на целия преход повечето вестникари, телевизионни и радиожурналисти бяха убедени, че е под достойнството им да говорят за бедност и неравенство. Тези теми им изглеждаха „популистки” и „сиромахомилски”. Къде къде по-престижно им изглеждаше на журналистите и техните шефове медиите им да се занимават с „голямата” политика – във вътрешен и международен план. Къде къде по-важно им беше да разберат каква марка бельо си е купила поредната звезда от поредния малоумен риалити формат. Е да, понякога се обсъждаха и теми, свързани с неравенствата и бедността. Но дискутирането им се правеше по удивително еднообразен начин. Единственото послание, което излъчваха подобни дискусии, бяха, че бедността и неравенството са нещо напълно естествено и че всеки, който твърди, че има работещи начини за борба срещу тези опасни болести, е „комунист” и „популист”. Бедните сами са виновни за своята бедност, тръбяха неспирно обзетите от либерален бяс медии и допълваха, че всеки, който иска да стане богат, може да го направи, стига да има нужните качества и амбиция.

Особено силно се отличават в пропагандирането на тази утопия издания като „Капитал”, „Дневник”, „Сега”, на чиито страници в продължение на много години се вихреха и продължават да се вихрят ултралибералните икономисти. Според тяхната фанатична вяра най-добрият критерий за всичко е пазарът и ако той е преценил, че малко на брой хора трябва да са супербогати, а много на брой – бедни, то така и трябва да бъде. Авторите в тези издания дори стигаха дотам да отричат, че имало такова нещо като засилващо се неравенство и обедняване. Тъкмо обратното е, живеем все по-добре, ставаме все по-богати, твърдяха те и без самите да подозират цитираха Йосиф Сталин с неговото прословуто „жить стало лучше, житя стало веселей”. Един от най-нахалните ултралиберали ехидно подмята: „Ако хората обедняват, защо харчат повече, защо имат повече и по-нови автомобили, как с по-малко пари пращат децата си на екскурзии и на обучение в чужбина, как постоянно си сменят телефоните, телевизорите, колите, жилищата?” Да, икономистът е прав. Има такива хора. Големият въпрос обаче е какъв е техният брой. И е крайно непочтено да описваш луксозния живот на единия процент богаташи, обитаващи затворените комплекси в околностите на София, обяснявайки, че така живеели повечето българи. Либералните икономисти, а покрай тях и либералните журналисти толкова силно са потънали в създадените от самите тях илюзии, че им е напълно невъзможно да видят какво става в реалността. А в тази реалност джобните пари на ден на техните любими герои се равняват на месечната заплата на много обикновени българи. Колкото и да повтаряш тази тъжна истина на пазарните мислители и списователи, те няма да те разберат. Защото при тях фантазмите отдавна са изместили реалността.

Тук има една любопитна подробност, която задължително трябва да бъде отбелязана. Тъкмо вестниците и сайтовете, чийто либерален джихадизъм доста често заглушава гласа на разума, в практическата си дейност най-малко ползват рецептите, които предписват на цялото общество. Нито „Дневник”, нито „Капитал”, нито „Медиапул” разчитат на пазарните принципи. На теория те са врагове на всякаква извънпазарна помощ и би трябвало да се издържат единствено от реклами и продажби. На практика обаче се получава нещо абсолютно различно. Тези либералните издания се държат напълно непазарно и съществуват единствено благодарение на щедрите финансови дотации на „Америка за България”. Ако си представим, че американската филантропия спре, това би означавало моментална смърт на въпросните медии. „Невидимата ръка на пазара”, която те толкова обичат, ще ги съсече за отрицателно време. И това ще бъде напълно естествено. Либералните издания отразяват мисленето на една крайно ограничена, претендираща за елитарност, прослойка, която няма как с покупката си да им осигури дълъг живот. Рекламодателите пък нямат никакъв интерес да инвестират в медии с толкова миниатюрна читателска аудитория. Така че ако не са чуждите NGO- та или скритата държавна помощ, пропагандаторите на пазарните принципи ще станат първите жертви на „неумолимите пазарни закони”.

Колкото и критично да сме настроени към ултрапазарната идеология, която движи списването на либералните издания, трябва да признаем нейната логичност. Съвсем естествено е медии, които са собственост на по-малки или по-големи бизнесмени, да пропагандират техните схващания. Положението обаче става напълно неестествено, когато принципите на тоталното опазарняване почват да бъдат налагани и от обществените медии – БНТ и БНР. Странно е, меко казано, в предаванията на националното радио и националната телевизия да преобладават посланията, според които държавата задължително е много лош собственик, а лечението на всички проблеми се състои в моменталната и безусловна приватизация. Редица журналисти в обществените медии, а и техните шефове, разбира се, искрено вярват в подобни клишета, които в толкова обожавания от тях „западен свят” отдавна не са актуални. И тук големият въпрос е защо? Няма нищо по-естествено от това да повтаряш либералните мантри, ако си журналист в изданията на Иво Прокопиев или Сашо Дончев. И е особено нелогично да си пазарен фундаменталист, да громиш „неефективната” държава и да получаваш заплатата си от бюджета на същата тази държава. Същият логически абсурд се наблюдава и в поведението на хора, които лягат и стават с глупотевините на Айн Ранд, като едновременно с това или разчитат на държавни дотации за бизнеса си или работят в някоя държавна структура. Разбира се, журналистите от обществените медии, които са се покръстили във вярата на пазарния фундаментализъм, не виждат нищо неестествено в подобно поведение. Те са либерали, защото искат да бъдат готини, cool и са разбрали, че либерализмът е нещо готино и cool. Затова във водените от тях предавания участват предимно либерални икономисти и мислители. А ако все пак от време на време се канят и леви хора, то е за да им бъде обяснено от останалите събеседници колко дълбоко не са прави. Не е учтиво и никак не е политкоректно да се казва, но причината за подобно поведение на работещите в обществените медии, а и на техните ръководители, е тяхната ограниченост и много слаба информираност. Много от тях не са наясно със съвременните тенденции в световната икономическа мисъл. Много от тях дори не са чували имената на Джоузеф Стиглиц или Тома Пикети, а заглавия като „Цената на неравенството” или „Капиталът на XXI век” определят като „зловредна неокомунистическа пропаганда”. Да, само преди десетина години да говориш срещу либералния фундаментализъм, да критикуваш дерегулацията, приватизацията и обезсилването на социалната държава или, не дай боже, да критикуваш капитализма като цяло, минаваше за проява на остра налудност. Само че след световната финансово-икономическа криза, разтърсила света през 2008 г., въпросната налудност започна да става нормалност. Дори най-големите световни мейнстрийм медии, за които в продължение на десетилетия не съществуваше нищо друго освен „чистия и свят” капитализъм, започнаха да обсъждат с положителна нагласа идеите на Маркс и Кейнс, да търсят алтернатива на статуквото. България, както много често се е случвало през годините, отново е на опашката. Тук анализаторите и журналистите продължават да предъвкват втръсналите концепции на Хайек, Фридман, Мизес и да си мислят, че това ги прави особено умни. Другият основен проблем на много от работещите в БНР и БНТ е, че искат задължително да бъдат приети като свои от онези хора, които са се провъзгласили за „елит”. И знаят, че ако искаш да бъдеш част от този елит, трябва да превъзнасяш пазара и да ругаеш държавата. Не знам дали ако си пазарен фундаменталист ставаш задължително елитарен, но със сигурност се откъсваш от начина на мислене на повечето хора. Също толкова сигурно е, че не забелязваш до какво води практическото приложения на всички онези догми, завещани ни още от Вашингтонския консенсус. Елитът, както българският, така и чужбинският, прави една капитална грешка. Смята, че колкото повече се обогатява и колкото повече подпорки слага за закрепване на статуквото, толкова по-голяма сигурност ще има. Всъщност е точно обратното. Когато присвояваш все повече и повече, когато с всички сили способстваш за разтварянето на ножицата между богати и бедни, ти подриваш устоите на собственото си съществуване. В крайна сметка нито затворените комплекси, нито охранителните камери, нито полицейските сили ще могат да спрат лавината на народното недоволство. Така че настоящото поведение на елита не просто е грубо егоистично и неморално. То е саморазрушително. Колкото повече задълбочаваш бедността, толкова повече увеличаваш рисковете за себе си. Това важи с особена сила за България, която заема „почетното” последно място в ЕС по доходи. Ако слушате работодателите,либералните икономисти, журналистите от изданията на заможните бизнесмени, пък и тези от обществените медии, ще разберете че това било нещо напълно естествено. Производителността на труда била ниска, затова такива били и доходите. Само дето обективните данни показват, че доходите в България растат два пъти по-бавно от растежа на производството. Има и още един съществен фактор, за който рядко ще чуете по медиите. Бедността не е естествено състояние – нито в България, нито където и да било другаде. Тя е резултат от строго определени политически решения. Когато премахваш регулациите пред безконтролната печалба, когато позволяваш на хищническия капитализъм да изсмуква все по-голям обществен ресурс, не бива да се учудваш, че неравенството се увеличава. Избутването на държавата в ъгъла и тоталното фаворизиране на пазара неминуемо води да забогатяването на малцина и обедняването на мнозинството. Подобен тип действия нямат нищо общо с „естественото”. Това не са независещи от човешката воля природни закони от типа на гравитацията. Просто едни хора решават, че държавата трябва да бъде омаломощена и го правят. Дали го правят от искрена глупост или защото просто изпълняват написаното в американските наръчници от 80-те години на миналия век, няма особено значение. Важен е крайният резултат. А той е, че България се намира в положение, което слабо се различава от времената на манчестерския капитализъм, характеризиращ се с безогледна експлоатация и непрекъснато обедняване на голяма част от населението. Отдавна се въртим в порочната спирала на бедността. Намаляващите доходи на родителите предопределят както техния живот, така и този на децата им, които не могат да получат качествено образование и така също се обричат на бедност. Да, има изход от този затворен кръг. Но той е свързан с провеждането на конкретни политики. И най-вече изходът зависи от желанието на хората, които вземат важните решения, да се откажат веднъж завинаги от мантрата за „естествената” бедност и да повярват, че статуквото може да бъде радикално изменено.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели