/Поглед.инфо/ Измислена новела в три части и пролог от Радко Ханджиев

„Всичко измислено е реално“ – Xегел

Част първа.

Свести се в някакво мазе. Остри болки сковаваха тялото му. Понечи да вдигне ръка. Изрева несвойски. Изглежда имаше счупване. Със сетни усилия успя да извърти тялото си. Другата ръка беше здрава. Опипа главата си. Беше подпухнала и цялата в съсиреци. Бяха го били здравата. По-точно, бяха го пребили. Опита се да върне лентата, но силна болка замъгли съзнанието му и изпадна в унес.

Когато отново се свести, целият гореше. Тресеше го. Циментовият под изпиваше тялото му. На всичко отгоре – вонеше. Беше се изпуснал. Стоновете му изглежда бяха чути, защото ключалката прещрака. Не можа да види кой влезе, защото мощен лъч на прожектор се фиксира в лицето му. Яка обувка го срита в задните части, а дрезгав глас заповяда: „Ставай, отворко! При нас симулациите не минават...“

Съзнанието му пак се замъгли, но нов шут го върна в действителността. „О-о-ох“, простена. Кофа вода се изля върху му. Ключалката отново прещрака и подкованите обувки се отдалечиха. За да се върнат след малко двама. Униформени. Рязко го вдигнаха от цимента, извиха ръцете му и го поведоха навън. Болката беше неописуема. Не спираше да стене. „Не симулирай, посерко“, заповяда единият и го блъсна в тоалетната. „Земи се зáмий!“

Тоалетната беше вонящ клозет с ориенталско клекало и пукната емайлирана мивка с напластена от десетилетие кир. Врата нямаше. Униформеният го наблюдаваше. Сашо се подпря на мивката. Едвам се държеше на крака. Огледа се. Чак сега осъзна, че няма обувки и колан. И джобовете му бяха изпразнени. С големи усилия успя да наплиска лицето си. Слава Богу, че здравата му ръка бе дясната. Мивката почервеня. Направи ново усилие да почисти главата и лицето си. Косата му се беше сплъстила от съсиреци.

„Икономисвай водата!“ изкомандва униформеният. Сашо спря кранчето. А трябваше да почисти и тялото си. Към болката се прибави и сърбеж от мръсотията. Дръпна ципа и панталоните му се свлякоха. С напрегнато движение събу и гащите. Пусна водата да ги препере. С поизпраните гащи се опита да почисти тялото си. Изплакна ги отново и с големи усилия изстиска водата. Кърпа нямаше.

Появи се вторият униформен със стар вестник в ръка. „Зéми се зáбърши“. Сашо се подчини и започна да попива мокрото си тяло с парчета от вестника. Хвърляше използваните хартии на пода под неодобрителното сумтене на охраняващия го. Кошче нямаше. Нахлузи мокрите гащи, успя да обуе и панталона си и преди да дръпне ципа, напъха последното парче сух вестник в гащите. Хигиенизирането беше приключено. Студената вода го ободри, отпусна тялото му и секна треската. Движенията му постепенно започнаха да се възстановяват.

Униформеният поведе Сашо по дълъг коридор към горния етаж. Въведе го в тясна душна стаичка с маса и два стола. Заповяда му да седне. Навън се сдрачаваше и през отворената форточка започна да нахлува прохлада.

„Ето го и нашият човек“, вместо поздрав подхвърли новодошлият. Беше среден на ръст, гладко избръснат, вчесан на път, с папка в ръка. На пагона си имаше звездичка, за разлика от снажния униформен, който стоеше прав зад гърба на Сашо. Очевидно беше началство. Очите му бяха тип „честни сини“, излъчваха благоразположение, което трябваше да предполага доверие. „Закъсал си, приятелче“, каза свойски и отвори папката. „Прокуристът ти иска максимално наказание... Но... ние двамата с теб ще опишем подробно и честно всички факти и обстоятелства, ще направим пълни признания и ще помолим за снизхождение... Да започваме ли?“, усмихна се подканващо и приплъзна празен лист и химикалка.

Сашо не реагира. Не можеше да осмисли казаното. А вероятно не го и чу. Умът му беше напъхан в бързо въртящата се центрофуга на събитията, опитваше се да обхване случващото се. Но все не успяваше да го подреди. Единственото, което съзнаваше със сигурност бе, че сутринта чакаше в транзитната зала, а сега се намира в някакъв колицейски участък с тежки травми по тялото, целият подпухнал. Значи... аз съм „нашият човек“. Къде беше чул това?... Ах, да, на площад „Журналист“. От момчетата, които го бяха наобиколили и скандираха „Сашо, Сашо!“... Сега го чува за втори път... Очите им не бяха ли малко превъзбудени?... А как бяха научили името му?... И още, и още... Не беше ли Командорът, който каза, че ще се обади да ги приберат?... С какво толкова съм ги застрашил?... Просто исках да се оплача...

Умът му щракаше като стар касов апарат. Вероятно беше попаднал на някаква корпоративна схема, макар че хабер си нямаше каква точно е схемата. Или на някакъв корпоративен проект, както бе модерно да се казва, след като е трябвало да го отвлекат и пребият. И да го разпитват сега в колицията. Дали и колицията не е замесена?

Силно разтърсване на рамото му го върна в душното помещение. Свежият вечерен полъх от отвореното прозорче не можеше да убие миризмата на ботуш. „Започваме ли да пишем?“, опита се да възвърне подканващата си усмивка началството. Сигурно е дознател, каза си на ум Сашо. Какво ли ще иска от мен? Без да губи време, дознателят започна да диктува. Именувам се..., гражданин на Гробария..., лични данни..., 39-годишен, образование висше, доктор по философия...

„Брей!“, спря да диктува дознателят. „Като си такъв философ, кое е първично, яйцето или кокошката?“ И произведе имитация на едно „ха, ха, ха“, познато от минали времена. Твърде млад е, за да си спомня подобен саркастичен смях, помисли си Сашо. Дали пък традицията не се предава и корпоративно... „Признавам чистосърдечно и дълбоко се разкайвам“, продължи да диктува дознателят, „за това, че се опитах да установя контрол над въздухоплавателно средство – самолет на авиокомпания WalСan Air – с цел да създам смут и да навредя на националната сигурност на държавата...“

„Как така?“, прекъсна го рязко Сашо. За първи път откакто се намираше в колицейския участък проговори. Подсъзнателно. Като реакция на чутото. Звукът, които произведе приличаше повече на дрезгав лай и Сашо сам се изненада от несвойствения си глас. Понечи да скочи. Пронизваща болка осуети намерението му. Твърдата ръка на стоящия зад гърба му го стисна по рамото. „Тук всичко е документирано“, посочи с пръст към папката дознателят.

Касовият апарат на Сашо отново защрака. Не трябва да отговарям, не трябва да пиша, въобще не трябва да показвам и най-малък признак, че участвам в тази инсценировка. И да поискам адвокат. Да, точно това трябва да искам. Адвокат, който да разплете мрежата, в която искат да ме набутат, да разбие на пух и прах замислената провокация. И започна да прехвърля на ум имената на познати юристи и адвокати...

„Искам адвокат“, промълви тихо но достатъчно убедително след кратка пауза.

„Какво искаш?“ В честните сини очи проблясна жълто пламъче.

„Адвокат“, натърти Сашо. Дознателят го изгледа с променено лице. Нямаше и следа от първичната доброжелателна усмивка. Фиксира го с поглед в продължение на минута, постоя за секунди втренчен над папката, полека се надигна от стола и с бавни стъпки излезе от помещението.

Стъпките вече откънтяваха, когато силен удар събори Сашо на пода. Идваше откъм гърба му. Последва втори, трети и още, и още. Колицаят го биеше с палка. По-точно с подобие на гумен маркуч. Беше чувал, че такива употребяват в тоталитарните държави. Почти не оставят видими следи, но могат да предизвикат вътрешни кръвоизливи. „Твойта мама, адвокат иска“, налагаше го колицаят. „Адвокат ли? На-а-а-а, адвокат!“ Боят продължи, докато Сашо не изпадна в несвяст.

Върна се в съзнание, когато двама колицаи го завлачиха по мръсния коридор. Беше като разпнат на кръст. Острата болка от счупването го караше да крещи. „Сус, бре, боклук!“, сряза го единия колицай, срита го в хълбока и още по-енергично започна да го тегли за болната ръка.

Крясъците огласиха целия участък и достигнаха до околните жилищни блокове. Но обитателите им не реагираха. По прозорците нямаше дори любопитни погледи. Досещаха се какво може да става отсреща. По-заможните дори си бяха монтирали защитни щори, за да ограничават, доколкото е възможно, шумовете от нощните вакханалии. Смятаха, че онова, което става вътре в участъка, не ги засяга. Такива бяха указанията. И не допускаха, че може да се окажат следващите... Захвърлиха го в килия в дъното на коридора. Преди да сключат катанеца, му теглиха още един шут и няколко цветисти псувни.

„Закъсал си, пич“, чу глас от ъгъла на килията. Приличаше да е на млад човек, в тъмното едва различаваше силуета. „Ти си Сашо, нали?“ Провокатор, помисли си Сашо. „Не съм провокатор“, отгатна мислите му гласът. „Аз съм Филип. Сигурно си чувал за мен. Крадец на автомобили. Отключвам ги за шест секунди...“ Имаше такъв, спомни си Сашо. Спец по баварци и ес-класа. Блокирвал алармите, отключвал ги като факир за секунди. И... газ, дим да го няма! Но беше отдавна когато подвизите му се въртяха в новинарските емисии. От години не беше чувал нищо за него.

Филип се приближи. Опита се да го ободри с потупване по рамото. „О-о-х“, изстена Сашо. Беше го докоснал по счупената ръка. „Извинявай, не съобразих... За пръв път си тук, нали?“ Сашо не отговори. Мозъчният му калкулатор заработи отново. Откъде знае името ми? Кой му е говорил за мен? Лицемерничи ли, като се извинява? Или такива са указанията му, запресмята наум. „Виж кво, пич, така и така сме вътре, да убием времето някак до сутринта. Мен ще ме разкарат, за теб не съм сигурен...“

Сашо се надигна. С големи усилия опря гръб о стената. Искаше да погледне този Филип, този авто-факир в очите, макар че през правоъгълното прозорче за наблюдение едва се процеждаше светлина. Щом настоява – да поговорим. Тъкмо ще се опитам да поизкопча нещо от него. Но... да внимавам, несъмнено е свързан с колицията...

„Защо не си сигурен?“, осмели се Сашо.

„Виж кво, за теб скалъпват нещо голямо, политическо... Вероятно такива са им указанията... Докато мен... сутринта ще ми дойде адвокатът, ще снесе колкото трябва и ще ме пуснат. Дори да ме закарат на съд, съдът ще ме освободи поради непълни доказателства. Такава е играта...“

„Добре де“, след кратка пауза продължи Сашо. „Нека твоят адвокат оправи и мен?“

„Не става. Първо, не го познавам... Може и въобще да не го видя...“ „Как така не го познаваш, а го наемаш?“

„Друг ми го праща. Тоя, за когото крада“.

„Навий него тогава“.

„И него не познавам“.

Сашо изпадна в недоумение.

„Виж кво, пич, явно не си в час. Тая игра я играя повече от десет години. Получавам поръчката в плик, с аванс и указания... Дори тоя с плика не го познавам. Явява ми се все един и същи... с перука, грим, очила... Театро! Колицията е наясно... Оставям колата на указаното място. След два-три дена перуката ми носи остатъка“.

„А може ли да не платят?“

„Не може. Нямат по-добър от мен“.

„А може ли да откажеш?“

„Не върви. Вътре съм. А и плащат добре...“

„Добре де, като си толкова печен, защо те хващат?“

„Когато баровецът, чиято кола крада, е бил нащрек. Може да е бил предупреден. Или са искали да го предупредят. Или нещо друго там... Това не е моя игра, не я разбирам, а и не искам да я разбера... Но ми плащат вредни, когато се случи...“

„А защо въобще се захвана да крадеш?“

„Тръпка“, засмя се Филип. „Виж кво, завърших икономическия. С три езика съм. Щях да съм я външнотърговец, я дипломат. Но... избухна демокрацията и тези държавни служби станаха излишни... Опитах в частния бизнес. Не успях да се наложа. Унизително ми беше да лъжа, да ме изнудват, да давам рушвети... Кво да правя? Случайно открих дарбата си... как се блокират аларми, де. Отначало го правех за кеф. Разкарвах се по цели нощи с гаджета, на сутринта оставях колата в някое затънтено място. Баровецът – бесен, с дни не може да я открие, „застрахователите“ – и те... Помниш ги онези застрахователи, нали? Един друг си крадяха колите... Баровците – току-що пръкнали се милионери, безочливи, нагли. Смятаха, че са хванали дядо Господ за пеша с луксозните си лимузини... А аз им разказвах играта, показвах им, че са простосмъртни. Безпомощни! Нищожества! Кефех се. Докато един ден мафията разбра, че има работа с единак. И ме излови с предложение, на което не можех да откажа...“

„И бизнесът ти върви?“

„Sans changement, както казват в бюлетина за нивото на река Дунав“.

„От години не съм чувал медиите да информират за твоите подвизи“.

„Това сигурно е тяхната гледна точка. Или такива са им указанията...“

„Каза, че първо, не познаваш адвоката си“, продължи да разпитва Сашо. „А кое е второто?“

„Второто..., а, да. Ще ти назначат служебен адвокат, без да те питат. Ще те представят на лекар, който ще констатира, че имаш само охлузвания, получени когато си нападнал колицаите. Ще те изправят на съд. И... ще те опаткат“.

„Но това е чудовищно...“

Невъобразима какофония прекъсна разговора. Подобие на музика в модния стил „чалга“ идваше от другия край на коридора. „С вас ще бъда в късна доба, ще побъркаме народа..." Чуха се възгласи: „Ха така“, „Оп-па-а-а“ и „Остро-о-о“. „Колицаите отмарят“, поясни Филип. „След два обикновено прибират где що има самодейна проститутка и си спретват веселба...“

В коридора се въртеше голо хоро. Колицаи и надрусани проститутки се хилеха неистово.

„Ний сме весела компания-я-я...

Ний сме весела компания-я-я...

Пием, пеем, гушим,

дай да се напушим.

Да живеят колицаите!“

Изглежда, че беше нещо като химн на компанията. Защото при рефрена „гушим, душим“ всички изпадаха в екстаз, крещейки до полуда „гушим, душим, гушим, душим...“ Купонът беше във вихъра си.

В тоя миг се чуха писъци, остри писъци и отчаян зов за помощ. Идваше някъде отдолу. Вероятно от същото мазе, където го бяха пребили. Побъркваха някого в среднощната доба. Звукът на уредбата се издъни до дупка и заглуши писъците.

Свързани текстове/Първа част/: http://avtorski.pogled.info/article/69117/Samolet

Източник: сп. „Везни“, №8/2015

(следва)