/Поглед.инфо/ Йосиф Давидов е роден в Шумен на 25 юли 1945 г. Завършва Пловдивската английска гимназия и българска филология в СУ „Кл. Охридски“. В международния отдел на „Труд“ е от 1969 до 1982; кореспондент на БТА в Мадрид (1983-1987 и 1990-1991); гл. редактор на сп. „По света“ (1988-1989); гл. редактор в агенция „Глобалпрес“ - Франкфурт/Мадрид (1993-2005); редактор на „Нова дума“ - вестникът на българите в Испания (2006-2010); сътрудник на български и испански издания (2011-). Автор е на четири публицистични книги, документални филми, многобройни репортажи, интервюта, коментари и анализи в български и чуждестранни медии; участва в стотици радио и телевизионни предавания. Последната му книга „Репортер от минало време“ бе представена с голям успех в клуба на СБЖ през 2019 г.
* * *
Едно е обаче да се вживяваш в ролята на татко Песталоци, друго са реалиите на днешното време. Преди ровехме с часове и дни в библиотеките докато установим достоверността на фактите. Днес информацията – точна или изопачена – за секунди извира от витуалното пространство. Роди се и google, а с него – и дигиталният човек. Игрите вече не са на улицата или в двора, а пред малкия екран. Днешната младеж, пристрастена към личния си айфон, е отделена с Берлинска стена от поколението към което принадлежи Йосиф Давидов.
Репортажите му са от периода на Студената война, на блоковото разделение между държавите и народите. В края на 60-те години започва работа във в. „Труд“. Ненаситният му търсачески дух го отпраща в СССР, Китай, КНДР, Шри Ланка, Малайзия, Венецуела, Куба, Бразилия, Кипър, Ливан и т.н.; и разбира се, в почти всички африкански държави. Не случайно на широката публика Йоско е известен като специалист по проблемите на Африка. Бил е при борците за независимост в Гвинея-Бисау, Мозамбик, Ангола, интервюирал е десетки африкански лидери като Амилкар Кабрал, Агостино Нето, Джошуа Нкомо, Робърт Мугабе, Жоаким Шисано, Джулиъс Ниерере, Менгисту Хайле Мариам, Мариан Нгуаби, Матьо Кереку... Разговорите му и уроците, които е почерпил от Уилфред Бърчет – именитият репортер, първи стъпил в Хирошима след поразяването на града от американската атомна бомба; срещата му в навечерието на първите свободни избори в Зимбабве с Клеър Стърлинг, която две години по-късно ще изфабрикува българската следа в покушението срещу папа Йоан Павел II; интервюто с Ясер Арафат в Бейрутския му бункер... Впрочем, колко журналисти са се срещали с лидера на Палестинската съпротива? А колко български журналисти са успели през 1981 г. да влязат в страната на апартейда – ЮАР?
Негово е и първото интервю с „царя“ в Мадрид, поръчано през януари 1990 г. от гл. редактор на „Отечествен фронт“ Любен Генов. Тогава бъдещият премиер заявява, че няма никакви имотни претенции, но години по-късно заведе многобройни искове срещу родината си.
Йосиф Давидов беше репортер в информационно общество. Днешното поколение живее в дигитално общество. Всеки може без ограничения да възпроизвежда и разпространява информация – истинска или фалшива. Реалността престава да бъде обективна, превръща се в дигитална. „В чичко Google има всичко!“
Преди фактите бяха от значение. Пишеше се. Сега не се пише. Сега важни са думите, най-често префасонирани извън утвърдения им лексикален смисъл, превръщайки ги в рекламни, пропагандистки внушения. „Днес лъжата се приема като нещо нормално. Обективна истина не съществува. Истината е приватизирана на „моята истина и нищо друго“, пише с болка ветеранът Давидов. Налага се и още по-перфиден подход – т.нар. различна гледна точка, което не е нищо друго освен опит за замъгляване на истината, опосредствен начин за впримчване на хората в лабиринта на безизходицата, внушаване, че реалността не може да бъде променена, че трябва да се примирим с това което е...
Ветеранът обаче продължава да пише. В „Репортер от минало време“ той ни връща назад в преживяното. Тръпка, потребност или дълг? Екзотика, опит за назидание или неукротимият напор на перото? Но пише. За това, което е било. Не скрива пристрастията си, не омаловажава неудачите си, така както изтъква и успехите си – балансирано, според избора и разума на сърцето си. А грамотният читател ще се досети, че онова голямо, което е било и което превърна България сред челните индустриално-аграрни страни в света, вече го няма. Лошо или добро, то е част от нас. Но няма и не може да се върне.
В тоя безкраен кръговрат мярка за нещата и смисъл на развитието е личността, а в случая с Йоско – и с вечния репортер, който пази и препраща спомени, поуки, ценности. И след като в продължение на половин век е бил в епицентъра на горещи събития в 73 държави и е оцелял, да бъде удовлетворен и благодарен на живота си, който му е отредил такава съдба! Именно с това богатее човешкото мироздание.
С неотслабващ плам днес 75-годишният Йосиф Давидов, подкрепян от вярната му спътница в живота – поетесата Живка Балтаджиева, продължава журналистическото си призвание. Да му пожелаем дълголетие, още по-остро перо, нови книги, и все така да отстоява мъдростта на поколенията.
Другите за него:
Енчо Господинов
Имам колеги, за които журналистиката е професия като всички други. Но имам и приятели, за които журналистиката е съдба. Йосиф е един от тях, който носи цял живот журналистиката в съдбовната си раница, като войник маршалския жезъл. Йоско вярва в това, което вижда, и в това, което пише. У него очи и сърце са в един орган, наречен съвест. Може много хора да не са съгласни с констатациите или изводите му, особено сега, 30-40 години след събитията които описва, светът вече не е същият и политическият вятър духа от друга посока. Но компасът на Йоско е негов и батерията му се нарича искреност. Последната му книга „Репортер от минало време“ е олицетворение на искреността, така както авторът я чувства. А това е много в епоха на доминиращата PR-журналистика... Енчо Господинов
Иво Хаджимишев
Енциклопедичните познания добити още в младини, далеч преди ерата на copy/paste журналистиката, прозират във всеки текст на Йосиф Давидов. Предварителната подготовка, осведомеността и познанието в дълбочина на политическите, демографските, културните и икономическите процеси превръщат „изгладуваните“ му репортажи и анализи в четиво полезно и днес, особено за хората, които по един или друг начин работят в момента с тези държави... Иво Хаджимишев
Къдринка Къдринова
Ако Антониони нямаше филм „Професия репортер“, книгата на Йосиф Давидов трябваше да се казва така. С неговия ненаситен търсачески дух, водил го от Шумен и София през Китай, Африка и Куба до Бейрут и Мадрид, професията му „лепне“, а репортажите му от „горещите точки“ и интервютата му с ярки исторически личности са от класата на големите световни имена в жанра... Къдринка Къдринова
