/Поглед.инфо/ 90 години от атентата на църквата „Света Неделя“
На южната страна на храма „Света Неделя“ в София е монтирана черна мраморна плоча с надпис: „На 16 април 1925 г. група комунисти взриви този христиански храм с цел да убие цар Борис III”.
Това е една от най-зловещо монтираните манипулации на събитията от 1925 г., не по-малко зловеща от самия атентат. Защото всички архивни документи потвърждават точно обратното, атентаторите въобще не са искали да убият царя. До деня на атентата представители на комунистическата партия (забранена от превратаджиите една година преди атентата), са били в контакт с царя чрез посредничеството на довереното му лице генерал Никола Жеков.
Генералът е главнокоманващ българската войска през Първата световна война. Офицер с безупречна репутация, той изпълнява и деликатни дипломатически мисии. Към лятото на 1918 г. става ясно, че и тая война е загубена. На път е да бъде погребан националният идеал, в името на който цар Фердинанд въвлича България във войната на страната на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария, Османска Турция). Изпаднал в паника, Кобургът дава съгласие за организиране на дворцов преврат. Ключовата роля се възлага на ген. Жеков. И генералът се справя успешно. През юни 1918 г. министър-председателят Васил Радославов е отстранен. Новото правителство на Александър Малинов определено симпатизира на Антантата (Франция, Англия, Италия) и чрез него Фердинанд се надява на благоволението на очертаващите се победители да получи почетни условия за излизане от войната.
През януари 1925 г. царят (вече Борис III) отново прибягва до услугите на ген. Жеков: възлага му да състави списък на един антицанковистки кабинет. Това става три месеца преди атентата. Кървавите вакханалии, започнали с Деветоюнския преврат и продължили по време на Септемврийското въстание и след това, разклащат външнополитическия образ на страната и най-вече – собствения имидж на царя, сериозно подкопан от свързването му с хунтата на кръволока Александър Цанков. И Кобургът решава, че е дошло време да се отърве от Цанковото правителство.
За да изпълни поръчението, ген. Жеков търси подкрепата на земеделците, комунистите, на малките партии извън Сговора и започва преговори с тях. На една от срещите със земеделския деец Николай Петрини генералът откровено заявява: „Давате си сметка, господин Петрини, че ще падат глави!“ Има предвид сговористки глави. Уточнява, че цар Борис ІІІ се колебаел и само един атентат щяло да го подтикне да издаде указ за сваляне правителството на Александър Цанков. Такива впрочем били внушенията на Борис ІІІ.
Всъщност, това е паролата, която дава зелена улица на зловещото начинание. Военното ръководство на БКП е било подхлъзнато от двореца. Оттук и сериозните несъответствия и разногласия в ръководството на БКП относно атентата: в края на март с окръжно се дават указания за отмяна на замисленото въоръжено въстание; през април обаче се дават нови указания за масов терор след 15 април. На 15 април се пращат сигнали към царя, че БКП няма нищо общо с акцията в прохода „Арабаконак“ и че тронът му няма да се пипа, но че убийството на ген. Георгиев е тяхно дело. Ген. Жеков, който сериозно е повярвал, че ще оглави едно антицанковистко правителство, загрижено съветва царя: “Ваше Величество, бъдете благоразумен и не ходете на погребението на ген. Георгиев”.
Но царят въобще не е имал намерение да присъства на опелото на ген. Георгиев в храма „Света Неделя”. През цялото време и организаторите на акцията, и властта, която е била подробно известена за замисъла, са били пряко или косвено в непрекъснат контакт с двореца. Полицията знае за атентата, но не прави опит да го предотврати. Сатрапите на зловещата Трета секция на Военното министерство са в „бойна” готовност. Тази секция е “любимка” на военния министър ген. Вълков, който е водач на Военния съюз и също е доверено лице на монарха. Борис III е детайлно информиран за предстоящите събития и с мълчаливото си съгласие не е пожелал да пресече зловещия им изход.
В действителност царят въвежда в заблуждение ген. Жеков. Използва го като инструмент с цел да бъде приспано вниманието на левите сили. Истинското намерение на Кобурга е да развърже ръцете на ген. Вълков и неговата Трета секция за разправа със земеделците, комунистите и с другите политически опоненти, които биха могли да застрашат трона му. Чак през януари на следващата 1926 г., когато без съд и присъда са избити хиляди дейци и симпатизанти на левицата, Борис III вече може да се отърве от Цанков. Едва ли такава позиция следва да се определя като колеблива: дърпайки изкусно конците от двореца, царят оставя събитията да достигнат до своя зловещ конец, отстранявайки една по една преградите към едноличната си власт.
Другият мит, който намира място в редица интерпретации на мемоаристи и историци, и най-вече в жълтата преса, е за „дългата ръка“ на съветското военно разузнаване и на Коминтерна в атентата. През последните години, в светлината на новооткрити архивни документи, публикуваните изследвания навеждат на сериозни размисли дали въобще е имало коминтерновско указание за атентата в храма „Света Неделя“. Основание за това дават редица новоустановени фалшификати, един от които е „решението“ за продължаване на коминтерновската линия на атентати и въстания. Авторството на този фалшификат се приписва на бивши офицери от армията на барон Врангел – Александър Дружинин, Владимир Орлов и други, които след Гражданската война се установяват в Германия. Факт е, че след 1923 г. настъпва отлив от революционната вълна в Европа. В ръководството на болшевишката партия, а и в Коминтерна, надделява възгледът да се пристъпи към социалистическо строителство и да се изостави като непродуктивна дотогавашната подкрепа за „перманентна революция“. Неправдоподобно е следователно каквото и да било твърдение за вмешателство на Коминтерна в зловещите събития от 1925 г. в България.
Трети мит е свързан с рязкото политизиране на атентата. Едни твърдят, че червеният терор бил първи, други твърдят обратното. Прецизният анализ на събитията обаче сочи, че още с включването си в Първата световна война България стъпва на първото стъпало, което неизбежно води до кървавия април 1925 г. Докато войниците в окопите са оставени гладни и одрипавели, без нужните муниции и снаряжения, големи и малки партийни величия грабят безнаказано. Бунтовете на фронта и разстрелите на десетки войници са само прологът. Последвалото Войнишко въстание е потушено с изключителна жестокост. За първи път славното поколение български офицери посяга на собствения си народ. И никой не му търси сметка. И тези „хора” почват да си вярват, че това е напълно нормално и че могат да го правят пак и пак...
На 9 юни 1923 г. за втори път българи, водени от български офицери, избиват българи. Веднага след преврата Военният съюз решава да се отърве насилствено от премиера Александър Стамболийски. Екзекуцията на законно избрания министър-председател на България е възложена на капитан Харлаков. Той обаче пресметливо прехвърля „работата” на четниците на македонския войвода Величко Велянов-Чичето. Стамболийски е изтезаван, кълцан парче по парче, накрая издъхва осакатен. На следващия ден кап. Харлаков отрязва главата му и я отнася в София като доказателство за изпълнената задача.
След Септемврийското въстание шпицкомандите на властта разстрелват селяните на място. За трети път български офицери посягат на собствения си народ. Управленският хаос и беззаконието в страната настъпват веднага след деветоюнския преврат. На власт идват „хора”, тотално некомпетентни в управлението на държавата и обществените процеси. Назначават се само лица свързани с Военния съюз. Нещата се решават в казармата. Важното е да има дисциплина, гладните да се нахранят и да мълчат. И най-страшното: въвежда се правилото “няма човек – няма проблем”.
Всъщност, терорът въобще не е спирал. На 23 август 1923 г. е убит Райко Даскалов; на 13 ноември – Спас Дупаринов; на 14 юни 1924 г. – Петко Д. Петков; на 13 септември – Димо Хаджидимов; на 11 февруари 1925 г. – Вълчо Иванов... Жертви са не само земеделски и комунистически дейци, а също представители на демократичната опозиция, която може да застраши властта на Сговора, като лидерът на национал-либералите Никола Генадиев, лидерът на ВМРО Тодор Александров, македонския деец Славчо Ковачев. Адвокатът Милан Грашев е убит, защото се опитал да разследва убийството на Н. Генадиев...
Документално установено е намерението на властта да ескалира терора далеч преди атентата. Още през февруари 1925 г. началникът на военносъдебната част изпраща писма до трите първостепенни гарнизона в София, Пловдив и Варна с искане да бъдат определени по 10 офицери за членове на военнополеви съдилища, защото “в близко време се предполага обявяването на военно положение”. Заповедта на министър Вълков е от 14 април 1925 г., тоест обявяването на военно положение е замислено предварително и се привежда в изпълнение.
Убийствата следват по утвърдени списъци. И се извършват преди разпита! „Нормата” е по 30-40 души на вечер. „Комисия” от четирима офицери решава кой да живее и кой да умре. Властта не желае да залавя дейците на левицата живи. През април са ликвидирани Гео Милев, Йосиф Хербст, Георги Шейтанов; бившите земеделски министри Кирил Павлов и Петър Янев; Христо Косовски, Николай Петрини, Димитър Грънчаров... Чак през май 1925 г. последните трима “получават” смъртни присъди от Софийския съд. Съпругата на офицера с леви убеждения Георги Кротнев – Нина – е застреляна в дома й пред очите на две деца. Към юли 1925 г. през арестите на Пловдивския гарнизон са преминали 13,305 души; през Софийския гарнизон – 7,032; през Варненския – 6,164.
В продължение на един месец само в Първи пехотен полк са избити 450 души. Повечето от жертвите не са били комунисти или земеделци, а просто „заподозрени“ и няма разумна причина те да бъдат ликвидирани. Първоначално убийствата се извършват с изстрел в тила. Пред казарменото помещение един от камионите непрекъснато се форсира с цел да заглушава изстрелите. Преминава се към удушване с въже. Така е убит Вълчо Иванов. При заравяне на труповете един от убитите давал признаци на живот. Доубиват го с права лопата.
Организатор и изпълнител на убийствата е зловещата Трета секция, първоначално разузнавателна служба към Министерството на войната с достойни офицери-патриоти. Но в хода на преломните събития след поражението на България в Първата световна война, част от офицерите, като Сава Куцаров, Кочо Стоянов, Димитър Радев, Тома Прендов, еволюират в котерия от главорези. Когато започват да се трупат запитвания от прокурори за изчезнали хора, началството дава указание да ги записват в списъците като “освободени”. Тази е причината, която кара началникът на Софийския гарнизон ген. Лазаров да издаде заповед: всеки, който разпространява слухове за арести и убийства, да бъде предаван на военните. Вестниците с охота повтарят като папагали заповедта на генерала, вместо да разчепкат сигналите за изчезнали хора.
И тогава медиите са вървели слугински след властта... Защо ли нещата постоянно се повтарят и докога ще продължаваме да се въртим в безкраен омагьосан кръг?
