„Като се обърне колата, пътища много”.

А някой да каже, че не е мъдър нашият народ.

Мъдър, ама все на политици и държавници нещо не случва.

Дойде време г- н Сакскобургготски да ни припомня историята и да ни сочи царствено настоятелно необходимостта от национално обединение.

Нали ни обединявахте, г- не, и ни оправихте.

За има няма „7- 800 дни”.

Някои, казват, че като обещаят нещо и не го свършат,

си тръгвали с наведена глава.

Но от нашите управляващи преди, сега и от управлявалите доскоро само дрънкане.

Докато дойдат във властта, обещават.

Като я вземат, пак обещават.

Като си тръгнат, пак.

Да беше някой обещал, ама и да го изпълни, че няма повече да идва!

Дори да не започне войната в Сирия, другите вече спечелиха.

Докато България вече загуби.

Заради кризата в Югославия загуби.

От Афганистан загуби.

От Ирак загуби.

А и при нас се видя(не че не го знаем), че нищо си нямаме.

Генерал А. Ангелов, реален военен и доскоро министър на отбраната, беше нападнат от Ивайло Калфин, бил вече министър на външните работи и кандидат за президент, респективно главнокомандващ, че бил казал истината.

Как така ще да сме нямали отбрана, пита г- н евродепутатът.

И за да сме наясно отсега накъде ще духне вятърът на войната, пак той ни напътства - ще трябва да подкрепяме и участваме.

Всъщност какво значение има това празно говорене.

България е член на ЕС и НАТО.

Ама и на ООН!

Следователно, каквото и да направят те, тя вече участва.

Военни бази дадохме.

Контингенти, които не само участваха, но и дадоха жертви в името на НАТО - каузи-  също.

Армията неразумно и унищожително свихме, без да държим сметка дори за някаква реципрочност със съседите.

Оръжията нарязахме, а каквото остана или продадохме, или подарихме друг да продава.

ВПК и неговите пазари ликвидирахме, докато и за обидно малките ни войски ще купуваме чуждо и скъпо оръжие.

Досега виновни няма!

Намаляват обаче и наивните.

Просто животът е такъв.

Президентът чакал разузнавателна информация, за да свика КСНС „ по- късно”.

Придобиването на информация, нейната обработка и анализ, взимането на решения и нанасянето на корекции по тях са важни за всяка сфера, но най-вече за националната сигурност.

И към всичко в тази сфера се иска „своевременност”.

Дано само наистина не се наложи това да влиза той и в ролята на главнокомандващ.

Премиерът ни досега почти не се е и обадил по тези въпроси.

Вътрешният министър и вицепремиер Йовчев обаче бодро докладва, че след „преценка на рисковете около ситуацията в Близкия Изток няма данни, които да свидетелстват за наличие на преки заплахи”.

Нещо се объркаха нещата, след като в последните години не се говореше толкова за „преки и непреки заплахи”, колкото за „симетрични” и „асиметрични”, като първите били на изчезване, докато последните, теоретично и в българските документи, книги, статии, отчети и доклади са изведени като най-вероятни да ни се случват.

Така ни се обяснява онова, което ни се случва непрекъснато.

Всъщност това, което, несъмнено, не е искал да каже директно, Цветлин Йовчев го е „изпуснал” в следващите си думи, които очертават страховете на управляващите: „Ще актуализираме националния план за противодействие на тероризма,…възможните икономически, финансови и социални рискове, криминогенната обстановка, бежанската вълна, хуманитарна криза…”.

Всъщност става въпрос май за същия план, който г- н Йовчев, неговите колеги от ръководствата на НСС- ДАНС и МВР, някои от които и сегашен близък негов антураж, като не изпълняваха, допуснаха терористичния акт в Сарафово.

То всъщност само това да им е вината…

Може би пък ще се окаже прав, като се има предвид, че с тия рискове не само сме свикнали, ами и дори си живеем.

Е, друг е въпросът как?

В добавка към Йовчев военният и външен министри Ангел Найденов и Кристиян Вигенин също предъвкват темата за конфликта в Сирия, стремейки се да прикрият реалните си страхове.

Само Соломон Паси е наясно със себе си.

Ама то животът е такъв, пълен с обрати и вътрешни терзания.

Един, дето е евреин, не иска да е.

А друг, като не е евреин, страда.

Политиците ни и те раздвоени.

Или поне подчертано неясни.

Никой от тези отговорни мъже не се и опитва да мисли мащабно, да очертава собствените ни национални интереси, и което е още по- важно, да ги отстоява.

Никой не се чу поне да повтори вече казваното няколко пъти от, може би, най-значимия анализатор З. Бзежински, който настоява към диалога за „новия световен ред” реално да бъдат включени Русия, Китай и други страни, които, признавани или не, се превръщат във все по-значим и незаобиколим фактор.

А и предупреждава да се внимава кой ще бъде докаран в Сирия след Башар Асад.

А може би наистина нашите хора не ги интересува толкова външната обстановка.

Поне това е видно, на фона на започналата и много по-опасна за тях вътрешна политическа криза.

Всички партии и техните лидери от прехода колективно се само(убиха).

Най-често заради давани и неизпълнявани обещания, управленска и политическа немощ, безпринципни заигравания и неистова корупция.

Наложилите се компромиси заради съставяне на правителство от страна на БСП(КБ) я доубиха.

А като я няма нея, на другия полюс няма кой да осигури кръвопреливане.

Само един демонстрира рефлекс да се самоизвади от блатото.

След като случайно стана министър, нацвъка купчини грешки, кадрови, политически и управленски и когато престана да вече да е, си ги призна.

Дори каза, че съзнава за пренасяне на собствената тежест върху проблемите на партията.

И толкова - малко след това и плътно до днес продължи да ръси оценки и предлага решения по всякакви въпроси.

А най-вече с грижа за партията и държава ляга и става.

В условията на слаба масова политическа култура всичко се завъртя около договорките от Кръглата маса и нейното многогодишно задкулисие.

Договорените играчи продължиха да палуват, менкайки се във властта и в опозиция, като взаимно се гарантираха откъм търсене на отговорности.

Лидерите на различните партии, родени всъщност в една утроба, извлякоха каквото можаха от проекта, кой знае защо наречен „български преход”.

Че то движение за никъде не е и започвало.

Не само тъпчем, ами и надолу копаем от усърдието си.

Днес става все по-ясно, че малцина очакват нещо полезно.

Разбира се, извън себе си.

Ратуващият за национално обединение г- н Симеон не иска да признае, че беше умело използван, но скъпо заплатен участник в този същия проект.

Във виртуалните политически полюси се раждаха, припламваха и загасваха множество проекти, след които останаха предостатъчно лидерски амбиции.

Същите тези амбиции днес обещават, настояват, борят се за правото на реформи.

Същите взаимно и неистово се грижат един за друг - дясното твърди, че без ляво не може, иобратно - лявото бие тревога за проблемите на дясното.

Заедно твърдят, че е необходим център.

Поредно правителството на Орешарски показа, че политически и управленски сегашният „национален елит” е изчерпан.

Лошото е, че той все още има не толкова обществен ресурс, колкото лични амбиции и подкрепата на криминално-олигархичните кръгове, с които са свързани във взаимна зависимост.

И за това виждаме, по най-плачевния и едновременно смешен начин как най-виновните за провалената възможност България да стане демократична и правова държава днес се самопредлагат за алтернатива.

На сегашното управление?

Едните отляво, другите отдясно.

Тези опити са в пълен синхрон с окончателно изчерпалите се и избягали от лявото „социалисти”, прехвърлили се „на клона на социалдемокрацията”(по израза на един от ИБ на БСП) днес да се грижат за автентичното дясно.

Те, политиците ни, вкупом започнаха да потъват.

Заради лакомията си за власт на всяка цена.

Е и заради някои много по-материални неща, свързани с нея.

То тук е удачна употребата на още една българска поговорка:

„Гъз глава затрива”.

Всъщност добре, че всичките тези опасности, рискове и заплахи за националната сигурност, за България, които политици и управляващи не искат да споделят открито с нас, ги има.

С тяхна помощ, осъзнавайки или изпитвайки ги на гърба си, да можем и ние, простосмъртните, да си дадем сметка:

- какво сме им позволили и

- какво са си присвоили.

Иначе сме били, казват, суверен.

Суверен, ама без суверенитет.

Искаме или не искаме, за да оцелеем, трябва да се обединяваме.

Пред лицето на големите опасности това е задължително условие.

Разбира се, като определим и изключим от това виновните за нашето национално отслабване и разединение.

Те първо трябва да бъдат наказани.

Иначе останат ли, ще пречат.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели