В най-новата българска история има само един случай, когато държавен глава поиска оставката на правителството. Това са прочутите „Боянски ливади“, с които д-р Желев атакува кабинета на Филип Димитров. Но нито Стоянов, нито Първанов последваха този горчив опит

"Ще помоля президента /Плевнелиев – б.а./ да направи всичко, което е в неговите възможности, и да призове за политическа стабилност и за национално съгласие между политическите партии". Думите са на Вивиан Рединг, зам.-председателна Европейската комисия, която от вчера е в България.

В прав текст г-жа Рединг казва на българския държавен глава да изпълни нормата на чл.92, ал. (1) на Конституцията, която му вменява да "олицетворява единството на нацията".

Така ли е обаче в действителност?

Росен Плевнелиев е държавен глава точно 19 месеца. За да анализираме работата му в изпълнение на това конституционно изискване, би трябвало да разделим престоя му на „Дондуков“ 2 досега на три периода.

Първият е 2012 година, в която той боязливо навлизаше в една непозната за него територия, правейки протоколни гафове. Породени от политическа неопитност, от незнание и неподготвеност на екипа му, не рядко и от неосмисляне на правомощията му, както и от едно леко оперетно поведение. Издънките му даваха богат материал за "Господари на ефира" и обединяваха нацията в оценката за наложен й избор. Случайното му настаняване на този пост, издигането му до върха на държавата, станало не по негова воля и не с негови заслуги, извади на преден план поредното политическо заиграване на незрялата ни демокрация. Пред очите ни Плевнелиев сякаш цопна в едно блато, а опитите му да се държи прилично на повърхността често изглеждаха по-скоро комични, отколкото будещи респект. Визията му за бъдещето на страната се изчерпа в проекта за един технопарк, чийто терен все още буренясва, но затова пък някакви чиновници вече лапат пари за заплати и командировки.

Вторият период на Плевнелиев започна от началото на 2013-та, когато се отприщиха протестите срещу управлението на ГЕРБ, а между него и премиера Борисов легна недоверие, което ескалира във враждебност по време на служебното правителство. Плевнелиев реши, че е дошло времето да се еманципира от създателя си, така както навремето направи Петър Стоянов спрямо Иван Костов. Само че, около Стоянов тогава имаше екип от печени съветници, интелектуалци с влияние в обществото, спортисти, хора на духа, докато днес теренът на Плевнелиев е сериозно „прочистен“ откъм интелектуална и политическа висота. Неспособността му да продуцира политическо единение пролича особено в тези 2-3 месецанамъчително и задкулисно съставяне на служебно правителство, което проведе едни от най-оспорваните парламентарни избори. Нацията се раздели в оценката си "за" и "против" оставката на Борисов, а едно "героично" излизане на Плевнелиев пред протестиращите, качен на камион и обграден с дузина гардове, трябваше да покаже, че той е част от този народ. Улицата обаче го освирка, макар и плахо, и той повече не посмя да се покаже пред нея. За разлика от Стоянов, който в драматичната 1997-а успя да усмири именно гневната улицата, след като бе усмирил враждуващите политици

Така влизаме в третия период на Плевнелиев - времето на взривеното национално съгласие и на естествените очаквания, каквито има и Европа, държавният глава да влезе в ролята си на помирител на политиците и обединител на нацията. Това бе неговият златен миг да покаже политическа зрялост, мъдрост и необвързаност. Изненадващо той пропиля този шанс. Излизайки от кожата си на хрисим и благ човек, на диалогичен политик, в последните два месеца Росен Плевнелиев влезе в доспехите на странен воин - позволи си селективни политически оценки и недопустима намеса в работата на други държавни институции, чиято независимост е гарантирана по Конституция. Засега остава загадка дали само с политическа неопитност трябва да си обясняваме поведение, разминаващо се с очакваните действия за национален консенсус и политическо съгласие? Или е нескопосан израз на задкулисни интереси, отдалечаващи го от изискването да "олицетворява единството на нацията".

Ако на някого това може да се стори пресилено като оценка,

предлагам да видим фактите.

На 29 май е избрано правителството на Пламен Орешарски.

Две седмици по-късно, на 14 юни президентът сваля доверието си от него, заради избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Безпрецедентен акт в най-новата ни история, който издълбава пропаст между две от най-важните институции в държавата. Поводът е основателен за протести. Но едва ли може да е сериозен мотив за такава крайна мярка в междуинституционалните отношения. Президентът все пак обеща да работи с правителството, но това не променя влязлата вече в действие "стратегия на тихата война".

Едва са минали три седмици от размахания над кабинета пръст и на 9 юли Плевнелиев вече се обявява за нови избори. Поредна конфронтационна изява относно акт, който е в правомощията на парламента и при който действията на държавния глава по Конституция са ограничени. Вероятно недобре консултиран от правни експерти той настоява за предсрочен вот, защото "никой не може да го убеди, че изборите ще са нещо лошо". Да, президентът може да има оценка за събитията и процесите в страната, но той не е оторизиран от Конституцията да се произнася за легитимността на правителството или за предсрочни парламентарни избори. Неясно остава и проявеното от него бързане за нов вот. Не се е появила ясна алтернатива на това управление, страната е икономически почти блокирана, започва да се коментира стабилността на някои банки, а това напомня един период от преди 16 години, който страната не би искала да повтори. Освен, ако някои икономически кръгове, както тогава, така и сега, не чертаят планове да се възползват от някакъв планиран в страната хаос. Не ни се иска да мислим, че президентът стои зад тях или не дай си Боже има нещо общо с тях, но исканията на улицата са едно, а задължение на държавниците е да претеглят всички възможности, опасности и резултати, преди да си кажат тежката дума. Защото срещу виковете на протеста да се срути цялата система трябва да излезе разумът и отговорността, за да не се повтори грешката от началото на прехода, когато съборихме комунизма, но не знаехме как да построим истинския капитализъм, според закъснелите признания на д-р Желев.

Засега Плевнелиев не предлага никакви решения на проблемите, които поставя улицата. Вместо да стимулира процеси на консолидация, да изисква консенсус между партиите, за да седнат на масата на преговори, да намери дори някаква тясна пътечка на национално единение, той открито застана на страната на недоволните срещу правителството с мотива, че тези "протести са за ценности и промяна". Така, съзнателно или не, държавният глава се превърна в част от кризата, а не в нейното решение. Защото, заел едната страна, неглижирал другите протестиращи, които пък харесват кабинета на Орешарски и също имат свои ценности и искат промяна, Плевнелиев драматично се разделя с конситуционния си ореол на обединител на нацията. В най-новата българска история има един случай, когато държавен глава поиска оставката на правителството. Това са прочутите "Боянски ливади", с които д-р Желев атакува кабинета на Филип Димитров. Взимайки си поука от този горчив опит, нито Петър Стоянов, нито Георги Първанов по-късно допуснаха такава тежка конфронтация в обществото, макар че идейните политически противоречия бяха далеч по-ожесточени, а личните им партийни пристрастия –ясни.

Изненадите в поведението на Плевнелиев обаче не спират дотук. “Ситуацията в България е извънредна”, заявява президентът в интервю пред "Дойче веле", дадено на немски език, за което БНТ съобщи в четвъртък, 18 юли, девет дни след като е поискал нови избори. Тезата му за нещо „необичайно“ у нас обаче остава неаргументирана. "За съжаление днес няма диалог. А парламентът и правителството са с най-ниското доверие от началото на демокрацията в България", вади на показ кирливите ни ризи Плевнелиев, сякаш за да отблъсне от нас дори и най-дребния заблуден инвеститор. Вероятно президентът не е чувал нито за Петко Каравелов, нито за Черната джамия и за достойното поведение на истинския държавник пред чужда медия. И за да бъде унижението ни пред света пълно, накрая Плевнелиев заключава пред немската публика: „Протестите показват, че гражданската енергия тук /в България -б.а./ се нуждае от повече Европа“. Да ни е честит шамарът! Дори и причината за него да бъде Волен и неговите „шпицкоманди“, оплюването ни като нацията е недопустимо.

Междувременно президентът вече е влязъл в тежък конфликт с военния министър по принципни въпроси за националната сигурност, определил е като "скандално" назначението на Боян Чуков за пост, който той всъщност няма да заеме, размахал е пръст на де що има "проруски" и "евразийски" настроения в редиците на БСП. Неуморен в проявата на собствен стил на държавническо поведение, накрая "ударът" му се стовари върху прокуратурата. На 21 юли разкритикува държавното обвинение, че е осветлило пред обществото скандалното тефтерче на бившия шеф на комисията за конфликт на интереси Филип Златанов. Но след заклинанията му на тема "мафия", след обещанията да нетолерира "политиката на тежки зависимости", мълчанието му за съдържанието на тефтерчето е повече от странно. Защото, ако назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС е символ на задкулисието във властта, то тефтерчето на Златанов е доказателство за превръщането на властта в бухалка. И демократично мислещ човек не може да не се взриви от това. Не може да кориш днешното управление, а да не кажеш нито дума за "раздаването на правосъдие" с удара на силния. Не може да себъркаш в работата на прокурорите, а да мълчиш за полицейското насилие по времето на Цветанов, за масовото погазване на гражданските права, за мачкането на бизнеса, за скандалните подслушвния.Такъв двоен стандарт неговите предшественици не си и помисляха, че могат да прилагат. Можем да си обясним мълчанието на Плевнелиев с факта, че името му фигурира в тефтерчето като обект на тази комисия. Която обаче е проявила благосклонното си отношение към него и той сега се чувства задължен да й върне жеста. Но това няма нищо общо с държавническо поведение, да не говорим за морал или пък за олицетворение единството на нацията.

Сега да му мислят съдиите.

Следват синдикатите и Светият синод. Защото само тях още не е скастрил президентът. Но има време. Активността му да ни покаже, че не е „послушен“ вече трудно ще се впише във възможностите му да продуцира национално съгласие. Затова и усилията на г-жа Рединг в тази посока ще бъдат напразни. Уви!