Интервю на Валерия Велева за битката с коварната болест
В началото на декември м.г. потърсих Стефан Данаилов в парламента. Колегите му ми казаха, че „нещо не е добре“. Реших да го посетя вкъщи. И там научих „новината“. Стефан беше започнал поредната си битка в живота. Но отказа да говори публично за това. Видяхме се и по Коледа. И отново не прие поканата за интервю. Докато се появиха големите вестникарски заглавия. Беше огорчен от нахлуването в личното му пространство. На 3 януари следобед бях отново в дома му. Елхата светеше, Мария, както винаги, бе до него, на масичката му - вестници и поредният сценарий от филма „Фамилията“. С Ламбо се познаваме от 20 години, влизала съм „по пантофи“ в душата му в критични за него моменти. Затова и разговорът ни е на „ти“.
- Ламбо, намирам те вкъщи, пушиш цигара, пиеш кафе. Косата е на главата ти, смееш се, а някои вестници като че ли вече те оплакаха.
- Да, да, написаха как съм се стопил, отслабнал, вие ми се свят и едва ли не падам...
- Донесох ти червено вино. Позволено ли ти е една чаша поне за празниците?
- Аз съм коректен пациент и попитах лекарите: „Мога ли поне малко винце, идват празници?“ Казаха ми: „Винце червено е добре, но умерено.“ Така че, давай бутилката.
- Добре, хайде сега да разкрием мистерията - имаш високо кръвно, левкемия, лимфом, защото някои колеги доста се упражниха на твой гръб.
- Заболяването ми бе открито в началото на ноември. Никога не съм се интересувал от т. нар. най-лоши заболявания. Аз съм от хората, които се наблюдават - следя си кръвната картина, хипертоник съм, макар че, откакто свалих килограми, почти не пия хапчета за кръвно. Успокои се и сърцето ми. За тези коварни болести обаче много важен е моментът да усетиш какво се случва. С мен се случи нещо странно. В края на февруари 2013-а неочаквано ме налегна хрема. Дълга и противна. Ходих при всякакви доктори: уши, нос, гърло, какви ли не хапове, капки и сиропи не накупих. Хремата не мърдаше. Правих изследвания за синузит. Не е. Зъби не са. Уши не са. Никой не може да ти каже какво е. Това трая чак до средата на ноември. Даже на шега бях казал, че ще обявя в пресата, че давам 2000 лева на този, който ми излекува хремата. Тя ужасно ми пречеше в актьорската работа, защото променяше гласа ми. И ако някой по-педантично е гледал „Фамилията“, ще забележи, че в един момент този глас е малко по-различен. И един ден през есента, разказвам ти това най-откровено, гледайки по телевизията поредната част от филма, ми направи впечатление в близък план при едно обръщане нагоре на главата ми, че ми е надута лявата страна на шията. Инстинктивно се пипнах и усетих, че лявата ми жлеза, левият лимф е надут. Пипнах се и от другата страна, хванах двете жлези - твърди като камъни! Не си зададох въпроса какво може да е това и около седмица дори не обръщах внимание. Но някъде в ъгълчето на мисълта ми нещо ме човъркаше. Появи се и кашлица. Рекох си: ако сега отида на доктор, ще трябва да ми правят снимки и какво ли ще видят по белия дроб заради това кашляне и тази тъпа хрема. Бях започнал вече нощно време и да се изпотявам, което никога не ми се е случвало. А това са симптоми, но кой да ги знае. През деня нищо ми няма, но през нощта по 2-3 пижами сменям. И един ден попитах Емо Райнов, моя колега...
- Това е депутатът Емил Райнов, беше зам.-министър на здравеопазването в кабинета на Станишев и негов личен лекар. В парламента ли го попита?
- Да, бяхме в стаята на нашата парламентарна група. Той ме пипна по двете жлези, погледна ме и буквално ми нареди: „Утре веднага отивай да ти вземат кръв за кръвна картина.“
- Това е началото на ноември. Друго нещо каза ли ти?
- Почна нещо да ми обяснява: ако има възпалителен процес, какво откъде трябва да ми изтеглят, но нищо притеснително. И аз тръгнах усмихнат, макар и пребледнял, да давам кръв. На следващия ден отивам за резултатите. Уж всичко в нормата, обаче ме подложиха на щателен преглед - оттук-оттам, рентген, скенер, после ми казват: я дай да видим и лимфните възли. Викам си, какво става, нали е само за кръвна картина. Но никой нищо конкретно не ми обяснява и аз, доста наивен, си тръгнах обнадежден. Върнах се в парламента и казах на колежките: „Ще се живее, бе, момичета!“ И отидох на репетиция със студентите си. И към 3 часа следобед ми звънна един лекар, приятел.
- Какъв ден беше?
- Петък. Звъни ми доктор Вълов, младо момче, много ме уважава, и чувам гласа му: „Професоре, трябва да ви кажа нещо.“ „Кажи бе, мойто момче, отговарям бодро.“ „Трябва да ви направим биопсия.“ И тук всичко приключи. Главата ми се завъртя. Замръзнах на слушалката. Гръм от ясно небе! „И колкото се може по-бързо!“, продължи гласът на д-р Вълов. Рекох си: „Дотук бях, камбаната бие!“
- И това става по време на репетиция със студентите ти?
- Да. Децата са при мене. Трима души бяха. Питай ме как съм завършил репетицията и какво се разбрахме за бъдещето. А в понеделник трябваше да бъда и на снимки... И над всичко това стои думичката БИОПСИЯ.
- Каза ли нещо на децата?
- Не. Казах на д-р Вълов, че не мога да отида в понеделник, защото съм на снимки и това ще стане във вторник. И от този момент започна най-тежкият период в живота ми. Не знам защо бях решил, че резултатът от биопсията ще дойде след ден-два, а се оказа след седмица. Питай ме как сме били тук, вкъщи, двамата с Мария и с Неизвестността! Седиш и си мислиш: „Явно не на добро отива. Какво ще излезе? А после какво ще се прави?“ Това бяха най-кошмарните ми дни. Всичко ти се завихря в главата: какво да правиш, как да си подредиш живота и изобщо има ли смисъл да го подреждаш. Въртим се в мислите си, седим си двамата с Мери и... изход никакъв. Мина седмицата, дойде понеделник и лекарите се обадиха. И с облекчение ми казаха: „От лошото това е най-доброто.“ И аз си го възприех.
- Тоест лека форма на лимфом.
- Не знам каква степен е, не питам, не съм погледнал изследванията си, папките са тук, не съм ги отворил. Заведоха ме приятели в Националната хематология и тогава ме запознаха с проф. Михайлов. Седнах при него и много делово, ясно и точно той ми обясни какво трябва да правим. Взеха ми костен мозък, направих пет-скенер във Варна и от следващия понеделник, 11 ноември, започна моята химиотерапия. Първото вливане трая три дни, второто - още пет, сега ми предстои третото. Искам да ти кажа - имаме уникални лекари! Толкова деликатни хора работят в тази институция - хематологията, удивен съм. Там не ти слушат сърцето, не ти мерят кръвното, там има игли, вземат ти кръв и след 5 минути всичко излиза на екрана. Понесох сравнително леко вливанията. Предупредиха ме, че може да ми се вие свят, да ми се гади, да нямам апетит - ето, хапвам си, нищо ми няма. Единственото, което ме мъчи, е, че не ми разрешават контакти заради намалената имунна система, а в момента времето е грипаво. И затова си стоя вкъщи и заедно с Мери борим болестта.
- Какво те посъветва проф. Михайлов? Обикновено в такива случаи хората започват масово да се интересуват от заболяването си, да четат за него, да питат минали по този път. Ти какво направи?
- Още в началото проф. Михайлов ми каза: „Професоре, съветвам ви да не четете. Не се интересувайте. И забранете да ви говорят за това, защото днес в интернет всеки невежа влиза и споделя.“ За радост нито аз, нито жена ми не ползваме тази техника. И не искам да я ползвам. Не искам да знам повече от това, което трябва да знаят други.
- Направи ли консултация с лекари в чужбина, знам, че едни от най-добрите специалисти са във Франция, в Германия?
- Когато стана ясно, че лошото е дошло, обадиха се страшно много приятели лекари. Включително и от чужбина. Знаеше и цялата парламентарна група, знаеха много близки и познати. Но аз не исках да се шуми около мен не заради скрупули. Всички запазиха мълчание от деликатност, просто искаха да не ме безпокоят. Точно тогава дойде рожденият ми ден, после именият ден, телефонът непрекъснато звънеше - всички бяха безкрайно мили, много хубави неща ми пишеха в телефона. В същото време около мен се запази едно спокойствие, което ми беше необходимо. Тишината, макар и тягостна, беше успокояваща. И точно в този момент дойдоха моите „жълти приятели“. Аз им се бях предоверил, че ето, два месеца не посягат на мен, мислех си - може би пък съм и на тях симпатичен, но това се оказа заблуда. Излязоха големите жълти заглавия... левкемия, болен... Значи не бях пощаден! Уж със симпатии написано, но ти напомня, че си болен, навсякъде със съжаление, с умиление. И с некомпетентност. Много бързо ме качиха в категорията на най-лошото, левкемията. Тяхно право е да пишат каквото си искат, но не съм съгласен, не бива така. Не е приятно някой да ти напомня, че си пътник.
- Вероятно трябваше още в началото сам да кажеш какво става с теб, знаеш, че интересът към личността ти не е секвал от десетилетия.
- Не крия, че още в началото си мислех дали да не изляза и сам да кажа - имам проблеми, имам заболяване, оставете ме да се справя. После нещата се успокоиха, влязох в ритъма на болестта и аз си помислих, че наистина ще ме оставят на спокойствие. Това ми беше грешката, ако изобщо може да се счита за грешка това, че не съм споделил публично какво става с мен. Защото в края на краищата на чужд гръб и 100 тояги са малко.
- Но освен колегите ти в парламента за болестта са знаели и от екипа на „Фамилията“, защото през цялото това време ти си снимал.
- Да, и продължавам да снимам. Още в началото споделих с проф. Михайлов, че смятам да вкарам заболяването си във филма, тъй като беше известно, че в един момент от химиотерапията ще ми окапе косата. Срещнах се с продуцентите на „Фамилията“ и с двама от сценаристите и им споделих това.
- Но косата ти не е опадала!
- Чакай сега, недей вика дявола, не го дърпай! Днес ходих на пазар и се отбих при фризьорката да се подстрижа. И понеже тя знае какво се очаква, ми казва: „Нищо не е мръднало.“ Много е смешно да си меря косата, ето, дърпам - нищо не пада. Но във филма имаме готовност да снимаме и такъв момент, ако настъпи - деликатно да влезе в историята на моя екранен герой. Макар че може би пък да отърва кожата. Обсъждахме със сценаристите какво се променя в човека, когато трябва да прескочи бариерата в живота и какво трябва да е поведението на героя ми Арнаудов и какво е поведението на Стефан Данаилов.
- Има ли разлика?
- Има. Арнаудов се бори да влезе в парламента, докато аз не се боря за това. Но аз нямам усещането на болен човек. Дразни ме само седенето вкъщи. Не мога да общувам със студентите си, което ме притеснява. Аз съм бил много активен цял живот и сега ми е чоглаво. Всички в продукцията знаят, че съм болен, кой колко - няма значение. Те са много сърдечни и всеки иска да ме прегърне. Най-неприятният момент е, когато някой се втурне към мен да ме прегърне, и аз му извикам: „Не, недей, недей, недей!“ Което е ужасно, защото виждаш с какво прекрасно чувство го правят хората. Но това са нещата...
- Разказваш ми всичко това и виждам усмивката ти. Мисловно си прескочил бариерата!
- О, изобщо не смятам да вдигам бялото знаме! Не ме чакайте за това. Не ме изпращайте толкова бързо!
- А поинтересува ли се какъв е генезисът на болестта, генно, на стресова основа или...?
- Лекарите казват, че е по-скоро генно. Разгледал съм гените на моите близки и по-далечни роднини, нямам спомен за такова заболяване, но в ония години къде е била медицината, за да знае какво е. Възможно е и стрес някакъв да е изиграл някаква роля, но в живота ми, особено в последните години, съм имал такива стресови ситуации, че едва ли е от това. Но знае ли човек.
- Попитах те за контролни прегледи в чужбина?
- Да, след четвъртото вливане ще отида на контрол във Франция, за да се види как вървят нещата. Цели екипи в чужбина са готови да ми помагат. Сега битката е за т.нар. ремисия. Предлагаха ми да отида в Англия, в Германия, но аз имам доверие на екипа, който се грижи за мен тук. И да се надяваме и този път съдбата да е на моя страна. И много странно - от тези вливания хремата ми изчезна яко дим, недочувах с едното ухо - сега чувам прекрасно.
- След като влезе в ритъма на болестта, възвърна ли си равновесието? Мислиш ли си поредната бариера, която трябва да прескочиш?
- Смяташ, че седейки тук, в това състояние съм прехвърлял живота си, че съм правил преоценки - не! Дано не се лъжа, но това е индикация, че пътят не е надолу, а нагоре в добрия смисъл на думата. Да, очаквах някакви черни мисли за света и за хората да ме налегнат. Не! Вярвай ми, нито един път не съм посегнал към чантичката, в която имам „Ксанакс“, което е за нервната система. Дори и в тези 7 дни, в които очаквах резултата от биопсията, си казвах: „Няма да го вземам. Може да се наложи нещо още по-страшно, когато трябва наистина да балансираш нервната система и да се съхраняваш.“ Мислех си обаче: „Ами, ако това ми се беше случило, когато бях на 40 години, какво щях да преживявам тогава?“ Сигурно много по-лошо и по-страшно. Защото си млад, защото имаш още какво да вършиш. Сега аз съм свършил много неща. Не се самосъжалявам и не гледам лековато, но се опитвам да се държа бодро. И не защото ти си дошла тук, а защото така го усещам. Даже днес, когато бях на пазара, изпях на Мери песента „Зеленчуци който не яде“. Излязох от шока, Валерия! И трябва да ти кажа, че бях по-песимистично настроен в началото на този политически сезон, юни-юли бях направо демотивиран.
- Защо? Тогава още не си знаел за болестта?
От крясъците по улиците на София. От агресията пред парламента. Не мога да кажа, че съм бил обиден на това, че една група хора ми вика, че съм червен боклук и въобще боклук. Никога не съм си позволявал в моя речник, макар че той е доста остър и разнообразен, да употребявам думата „боклук“, освен когато трябва да се изхвърли кофата за боклук. Много твои колеги ме търсеха за коментар, отказвах на всички, воден от моя загубен оптимизъм. Но днес съм по-оптимистичен, вероятно защото на мен ми предстои нещо. Това е някакво ново състояние. Винаги съм бил оптимист и това ме е водело в най-дивите ми младежки години, по-късно в първите години на прехода, когато пак крещяха след мен, и сега съм оптимист. Дори сутрешните блокове на телевизиите, в които всеки ден обикалят някакви врачки и пророкуват някакви ужасии, които ще ни връхлетят, не могат да ме стреснат, не стигат до моето съзнание. Не ме докосват дори - до такава степен организмът е изградил своя имунитет. Слушам ги и си казвам: „А, бе вие просто не знаете за какво става въпрос!“ И се усмихвам. И трябва отново да ти кажа - животът е прекрасен!
Преса
