/Поглед.инфо/ Разказът на една сова

Хей! Вие там! Да, да! На вас говоря! Не съм аз в телевизора, опазил Бог! Нагоре взор вдигнете и ще ме забележите. Да, Совата съм аз, в разлистените клони на дървото обитавам. Защо ли? История предълга е това, но ще ви кажа като сте толкоз неблагоразумни да изтърпите мен и моя разказ.

Бе лето 1495-о, когато приятел мой, художник, Йеронимус се казва той, роден в Брабант, в градеца Хертогенбош, което ще рече „Гората на херцога”, ме сложи на дървото, за да ви наблюдавам, да ви съветвам и предупреждавам, да ви наглеждам, от вашите всемирни глупости да ви предпазвам и да ви казвам по някоя умност, стига да чуете, но вие не чувате, вие никога не искате да чуете, 520 години не чувате, и аз се чудя, защо Йеронимус, приятел уж, ме грабна от гората на херцога, изпълнена с живот, и с птичи трели, и звук на ловен рог, и тръбен зов на младите елени, и мисия тъй безнадеждна ми стовари, и даже, мисля си понявга с гняв, забравил ме е на това дърво проклето, но що да сторя, на мъдростта съм символ, казват, метафора и алегория, и ето 520 лета аз олицетворявам и символизирам най-добросъвестно това, което хич не ви интересува.

Сега ще си обърна словореда и ще опитам аз да словоредя по вашему, по-простичко, че да ме разберете, понеже невежествени сте, нелюбопитни, затънали в греха на мозъчната леност.

Дървото, глупаци мои скъпи, е необикновено. То е мачта. Мачтата на вашия кораб. Повтарям – на вашия кораб. На вашата черупка. Най-сетне, може би, едва ли не ще забележите, че това продънено европейско корито, на което сте се накачорили, няма платна, и весла също няма, поради което не се и движи, то пленник е на своя прелицемерен екипаж.

Вместо весло има голям черпак, държи го дебелак-лобист, облегнат на бъчва с вино, бургундско мисля, или пък от долината на Лоара, и пее гръмко неприлични песни. Певците са петима – дебелакът с черпака, други двама невнятни евромушмороци, монах (тоз пък кой е, кажете вие) и монахиня от ордена на Меркелинките, подрънкваща на лютня.

Какъв разгулен и разблуден хор на брюкселските еврозелки! Възпяват сладострастно своя сюзерен презокеански, тоз владетел, дето по мое време го нямаше на картата (да те накаже Бог, Колумбе!), кълнат му се в любов, васална вярност и покорство, подобно долни уличници на рибния пазар, и ръсят празни евромантри и похотливи еврозаклинания, да ти се доповръща просто!

Какъв гуляй заформили са тия! Изплюскали са всичко, с изключение на няколко вишнички, и сега са зейнали да хамнат лакомството, провесено на някакъв канап, изплетен от скъсаните гащи на източноевропейските идиоти.

Докато брюкселското хорче дере гърлища, един хитрец, мошеник и измамник, с нож в ръка, катери се по мачтата-дърво, устремен към печената пуйка (или гъска), завързана достатъчно високо, тъй както подобава на висша цел. От тая висша цел ще си отреже тлъста хапка и с гълток обилен ще я преглътне. По повод тоз наглец (да те накаже Бог, Колумбе!), Себастиан, приятел мой, поет от Страсбург, елзасец, мъдрец и сатирик, написа стихове относно печената пуйка (или гъска):

За царедвореца и княза

държавата на гъска мяза,

та всеки скубе по перце

от нея с недобри ръце –

но зарад тия зли дела

държавата ни оголя!

На кораба, както забелязвате, има двама пияници. Единият е с тежък махмурлук, полегнал на кърмата (или пък на носа – на тоя кораб не знаеш кое му е отпред и кое – отзад), глава го цепи яко, а друга Меркелинка (или пък Кристалинка, знам ли) надвесила е дъх зловонен и жално-милно му реди душеспасителни псалми, най-евроатлантически. Този жалък пияница е прекалил с русофобско вино и понеже е пълен скапаняк, отвреме-навреме измучава нечленоразделни филипики срещу омразното си “кърваво джудже”, и го кълне разпенен.

В отсрещния край на скапаното ви корито, зад дебелака с черпака, друг пиянгур повръща през борда и а-ха да цопне в зеленясалата вода. Препил е с евроценностни баяния, стомахът му се преобърна, и днес изригва залпово погълнатите лъжливи приказки, и ето, вече изтрезнява.

А върху скършен клон, който би трябвало да е руля, е седнал капитанът. Един шут. Съвсем истински шут. Седи си там, сам, с шутовска шапка и шутовски жезъл, с празен поглед, вперен в нищото.

Сега обърнете внимание на двамата голи плувци, които се плацикат във водата. Допуснали са ги до кораба, но не и на кораба; хем са на тоя кораб, хем не са; не им обръщат никакво внимание, не ги забелязват, не ги чуват, все едно не съществуват; ако ги чуят, отнасят се към тях надменно, хладно и високомерно, и ги презират, назидават, съдят. Единият голтак поне успял е да докопа чаша вино, а другият протяга умолително и двете си ръце, по просешки, и се надява, и бленува да му подхвърлят от вишничка костилка или – о! пиршество мечтано! – от печената пуйка кокалче.

Не бързайте, не бъдете тъй припрени! Това не са бежанци, нито мигранти, нито имигранти. Това сте вие, източноевропейските идиоти и главно – вие, българите. Вие изпълнихте всички изисквания, капризи и прищевки на непристойното брюкселско хорче, сринахте всичко, съградено преди, отрекохте се от себе си, изчегъртахте се от времето и от историята, сега сте едни голи охлюви, но и това не е достатъчно, и това не стига, за да ви припознаят за достойни, и най-великодушно и снизходително да ви пуснат в трюма с плъховете. Защото вие, глупци, сте новите колониални завоевания на миличкия Запад. От вас не се иска нищо друго, освен да изчезнете, да се изпарите, да ви няма. Бъдете така любезни да измрете по-бързичко, по-експедитивно, ако може, и да освободите терена.

Четвърт век миличкият цивилизован Запад ви размахва като плашило, нарича ви нашественици, паплач, пълчища нецивилизовани, орда кръвожадни кърлежи, що цица западните блага. И в същото време същият миличък Запад си отгледа своите милички ислямски завоеватели, обзведе ги с шериатски съдилища в Англия и шериатски милиции в Германия, във Франция – учителки в хиджаби, а те пищят неистово, че катедралите, и камбаните на катедралите, и кръстовете на камбанариите обиждали религиозните им чувства.

И днес срещу вас, голите източноевропейски охлюви, е гракнало едно усърдно меркелинско хорче, и ви обвинява, че рушите общия европейски кораб; че страдате от дефицит на състрадателност и солидарност; че вдигате стени и телени огради пред щастливото, спасително нашествие, което ще обнови кръвта и духовността на миличкия Запад до неузнаваемост; че сте безсърдечни и безсъвестни; че сте равнодушни и студенокръвни циници; че сте банда гадни егоисти и популисти; че се храните от своите предразсъдъци; че имате наглостта да помните, че сте българи, унгарци, словаци, чехи и прочее антиевропейски небивалици и несъстоятелности; че имате неописуемото нахалство да дрънкате за някаква държавност; че си въобразявате наличието на самоличност някаква измамна; че пребивавате в екзистенциална меланхолия и самосъжаление; че искате да доите блага и облаги от миличкия цивилизован Запад, а вие да вилнеете и да си правите каквото ви скимне; и щом е така, грачат хористите, напуснете нашия приказен кораб на лазурните мечти, устремен към светлото бъдеще! Вън! Вън! Вън!...

Ох!... Изтощих се! А само цитирах отбрани словоизвержения на усърдното меркелинско хорче.

А сега, мили мои глупци, погледнете нагоре, към върха на мачтата-дърво. Какво виждате там? Не пуйката! По-нагоре! Правилно. Знаме. Розовко едно такова. Хм! Мно-о-о гейско. Вгледайте се внимателно. На знамето е изобразено нещо. Нещо важно. Не е кръст, нито корона, нито лъв, нито еднорог, нито лилия, нито двуглав орел. Вгледайте се още веднъж. Точно така. На знамето има полумесец.

Това исках да ви кажа.

Айде, че ми писна да ви поучавам!

А вие мислете!

И все пак не забравяйте – аз съм само една нарисувана Сова…

Послепис:

1. Елзасецът Себастиян Брант, “доктор на двете права”, сиреч – на гражданското и църковното, издава през 1494 г. сатиричната книга “Корабът на глупците” – “за полза и душеспасителна поука, предупреждение и поощрение на мъдростта, здравомислието и благонравието, а също за порицание на глупостта, заслепението, заблудите и глупашките предразсъдъци у всички съсловия на рода человечески”.В книгата на Брант има едно стихотворение –“За упадъка на вярата”. И там се казва:

Узнаваме от книги стари

за българи и за маджари,

за гърци, македонци, траки,

за далматинци, сърби, даки,

за каринтийци и хървати... -

ах, не един народ изпати,

задето някога остана

под ятагана на султана!

2. Холандецът Йеронимус Бош, син и внук на художници, рисува през 1495 г. своя шедьовър “Корабът на глупците”. Преди 50 години под ятагана е паднал градът, наричан Втория Рим - Константинопол. Преди 100 години е паднал градът, наричан в продължение на век и половина Третия Рим – Велико Търново. Току-що се е родил Сюлейман Великолепни, а Колумб е открил Америка. Падането на Унгария и обсадата на Виена предстоят.

3. След 520 години срещу източноевропейците ще гракне меркелинското хорче, в което се открояват дискантите на Иван Кръстев (в “Ню Йорк таймс”) и на Барбара Везел (в “Дойче веле”).

4. Мисля, че картината на Бош трябва да се нарича “Корабът на лицемерците”. По-честно е.

5. Совите не говорят. Не всички. Някои са много приказливи.

Дума

"Корабът на глупците", Йеронимус Бош