Турският министър-председател Реджеб Ердоган започна своето впечатляващо 3-дневно посещение в Египет. Местните медии изведоха на преден план следната негова констатация, изказана на 12 септември в интервю пред египетския сателитен канал „Дрийм”: „Задълженията ми на мюсюлманин ме накараха да нападна Перес” (на икономическия форум в Давос преди две година и половина – бел.авт.) Очевидно това е един от подходите на турския политик, за да спечели арабското обществено мнение.
Прави впечатление отказа на Ердоган да посети Газа, намерение нееднократно потвърждавано до този момент като част от желанието му да внесе откровен антиизраелски нюанс на визитата си в тази ключова арабска държава. Друг запомнящ се ефект е намерението на силния човек в Турция да придаде исторически, дългосрочен ракурс на своето обръщение не само към египетското, но и към арабските общества. За тази цел турският политик промени мястото на публичното си встъпление. Първоначално програмата включваше реч на емблематичния за египетския народ площад „Тахрир”, но впоследствие мястото бе подменено с Каирския университет. Вероятно причината за това решение е желанието му да подражава на американския президент Барак Обама, който през юни 2009 г. направи от същото място своето историческо обръщение към ислямския свят. Освен това Ердоган ще говори и пред представителите на страните-членки на Лигата на арабските държави.
Много впечатляващи са лозунгите, издигнати от някои от посрещачите на турския министър-председател. Според саудитския сайт „Муфакират ал ислам”, цитиращ египетския електронен портал „Ал Уофд”, групи от привърженици на „Мюсюлмански братя” и „Ал Гамаа ал исламия” (определена в Тел Авив като основна заподозряна за нападението срещу израелското посолство преди дни – бел.авт.) са скандирали: „Египет, Турция - ислямска държава”. Според портала „Он ислам” е имало и лозунги като „Египет, Турция - ислямски халифат”, „Ердоган, Ердоган, голям поздрав от Братята”, и „Египет, Турция - една ръка”.
Именно на фона на северноафриканското турне на Ердоган (включващо посещения в новите арабски демокрации: Египет, Либия и Тунис) излязоха интересни шифрограми по линия на сайта „Уикилийкс”. Сред тях е публикувано едно детайлно изследване на американското посолство в Анкара, датиращо от 20 януари 2010 г. То е озаглавено: „Какво се крие зад новата турска външна политика?” В анализа се посочва, че „в своята външна политика Турция поставя силен акцент върху ислямския свят и върху ислямските традиции.” В същото време авторите на документа категорично отричат това да е станало „за сметка на традиционната си (турска – бел. авт.) прозападна ориентация и особено на работата си с нас” (САЩ – бел.авт.).
Квинтесенцията за същността на съвременна Турция представлява следната фраза: „Тя е сложна смесица от институции, потенциал и нагласи от международен характер, западно съдържание и близкоизточна култура и религия.”
Авторът на американския дипломатически анализ твърди, че съвременната турска външна политика е съставена от три компонента:
1. Традиционната прозападна ориентация и два нови елемента;
2. Преодоляването на търканията (т.нар. подход на нулеви проблеми със съседите – бел.авт.);
3. Неоосманизмът.
Официален Вашингтон отстоява мнението, че прозападната ориентация е подхранвана от два постоянни фактора – членството на Турция в НАТО и преговорния процес с Европейския съюз. Според авторите на документа вторият елемент - нулевите проблеми със съседите, е изключително благоприятен за американските и европейските интереси процес, в сравнение с практиките на предишните турски правителства по този въпрос. Вашингтон е изумен от поредицата инициативи, вписващите се в този външнополитически курс – приемането на плана на Кофи Анан за разрешаването на кипърския проблем, опитите за сближаване с Гърция, „отварянето” към Армения, ползотворните връзки с Ирак и т.н. Най-големите успехи САЩ виждат в изградените нови отношения със Сирия. В крайна сметка обаче редица действия на турската дипломация се характеризират с „оскъдни крайни резултати и успехи”.
Според документа основен принцип на Анкара е реализирането на директен контакт с арабското общество и заобикалянето на официалните арабски режими. Подобен подход е пряка последица от прилагането на виждането на външния министър Ахмед Даудоглу, че арабските режими не са демократични и не са легитимни. Тази политика е дала своите положителни резултати по отношение на Ирак, допринесла е за реализирането на посредничеството в преговорите между Сирия и Израел преди войната в Газа в края на 2008 и началото на 2009 г., за саудитско-сирийското сближаване в Ливан и т.н.
В същото време срещу тази политика се обявяват не само американците и европейците, но и факторите, неприемащи неоосманизма като външнополитически принцип. В края на краищата документът посочва, че избраният подход не е постигнал нито един траен, истински успех.
Според авторите на анализа съществуват множество причини за появата на неоосманизма в турската външна политика. Сред тях са:
а) „Ислямизацията” на турското общество, вследствие на силната религиозна вълна, характерна за множество ислямски общества;
б) „Успехът” на турския политически опит през последните 50 години;
в) Силното икономическо развитие, което принуждава правителството да търси нови пазари, най-вече в богатите на нефт арабски страни, Иран, Русия и Централна Азия;
г) Повишаването на ролята на гражданското общество;
д) Разочарованието от бавния процес на присъединяване към ЕС;
е) Отдалечаването от еднополюсната система на международните отношения с ясна доминация на Запада, чиято цел е по-доброто възползване от дивидентите на икономическата глобализация и на технологичните постижения.
Анализът предвижда подкрепата на Анкара за радикалните елементи в арабския свят да стане причина за „ръкопляскане” от страна на арабската улица. В същото време се очаква тази политика скоро да се сблъска с неодобрението на управляващите в тези страни. Тогава на Анкара ще й се наложи да взема трудни решения.
Документът определя също и отношението на Вашингтон към неоосманизма. Посочва се, че е добре „отговорността за протичането на събитията да се предоставя на водещите регионални сили”. Това съвпадало с интересите и целите на САЩ. В същото време всичко това може да стане за сметка на известна загуба на контрол. Най-големият проблем е, че турците прилагат в своята политика спрямо Близкия Изток и Балканите принципа на „завръщане към миналото”. Още повече, че Анкара го прилага, създавайки „съюзи с ислямски и будещи тревоги местни фактори”. Тази линия неизбежно генерира постоянно нови проблеми.
В края на интересния документ е изложено заключението, че всички проблеми на турската външна политика остават в рамките на приемливото. Може би изключение правят огромните щети, нанесени в отношенията Турция - Израел.
Авторите на анализа привеждат също и обобщението, че очакват от Турция да е искрена в желанието си да откъсне Сирия от Иран и че очакват по-осезаеми успехи в това отношение.
