/Поглед.инфо/ Вчера (16 март) направих проверка в системата на Националната агенция за приходите (НАП) и установих, че между завършването на висшето си образование в образователно-квалификационна степен (ОКС) „бакалавър” и записването ми в ОКС „магистър” ми липсват две здравноосигурителни вноски. Разбира се, като съвестен гражданин, разбрал за свое задължение към държавата, още днес малко преди обяд, след около половин час чакане на една доста изнервена опашка, се добрах до гише на териториалното поделение на НАП в района, в който живея. Служителката беше много любезна, изчисли ми дължимите вноски, заедно с лихвата, попълни вместо мен почти изцяло Декларация № 7, за да спестим време, и ми даде едно листче, на което пишеше колко да платя, код на основанието за плащане и периода, за който дължа съответната сума. Попитах я дали не мога да платя с таксови марки. Тя ме изгледа неразбиращо и ми обясни, че мога да изпълня задължението си само по банков път. Насочи ме към гишето на банката, което беше разположено в същото стая.

Няма да споменавам името на банката, за да не правя никому антиреклама, а и то е така благозвучно – последната нота в октавата – че не бих желал да го опорочавам с негативни асоциации. Та в тарифата на същата тази неназована банка пишеше, че за превод до 1000 лв. се дължи такса в размер на 4 (четири) лева. Видях го и се ококорих пред надписа. Как така ще плащам четири лева, за да ми вземат парите?! Отивам да изпълнявам свое задължение, а изведнъж се оказва, че ми се възлага още едно допълнително и непредвидено плащане! И то за посредническа услуга, която аз със сигурност не желая да ползвам! Спомням си, че едно време (преди пет-шест години) такива плащания можеха да се извършват с държавни таксови марки. Те се купуват от Български пощи и се залепят на документа, който се подава в съответното административно звено, за да се удостовери извършеното в негова полза плащане.

Когато се поинтересувах какво да направя, за да не плащам такса за услугите на неназованата банка, ми беше казано, че НАП нямали каса, защото не можели да плащат на още хора, които да я обслужват, а самите служителки нямали право да получават пари на ръка. И какво излиза? Че ако някой иска да изпълни задълженията си, то той трябва да изпълни и още едно задължение – към някаква си банка. И то за посредническа услуга, която по принцип би следвало да е доброволна, но в случая реално е задължителна. Така, ако искате да платите 30 лв. за лична карта, ще трябва да платите 34 лв., защото банката си иска своето, а законодателят ѝ позволява да ви го вземе. Ако дължите един лев, то пак ще трябва да платите и четири за банката – т.е. 5 лв. С други думи, в този случай ще платите пет пъти повече от това, което действително дължите. Както майка ми отбеляза:

„И една стотинка да дължиш, пак ще ти вземат такса!”

И никого не го интересува дали имате парите за тази услуга. Имате, нямате - ще плащате, защото иначе не можете да изпълните и същинското си (основно) задължение. Тази липса на избор, това задължително минаване през посредник, са закрепени и законово. Иначе казано, порочната практика да ни взимат повече от това, което дължим, е нормативно уредена.

Чл. 2, ал. 1 от Закона за държавните такси (ЗДТ) гласи:

„Държавните такси са прости и пропорционални. Те се заплащат в брой или безкасово по съответната сметка. Държавните такси могат да се плащат чрез държавни таксови марки само ако това е изрично предвидено в нормативен акт. Министърът на финансите определя със заповед реда за унищожаване на държавните таксови марки.“

Обаче не са много нормативните актове, в които да е предвидено плащането да може да става и чрез държавни таксови марки. Видно от разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗДТ, плащането чрез държавни таксови марки е изключение, а принципът е в брой или по сметка. А служителите се оправдават с това, че не могат да приемат пари в брой, което оставя като възможност само банковия превод. А за него плащаме такса...

Ако държавните таксови марки бяха принципът, то щяхме да си ги купуваме на стойността на действителното си задължение, да ги залепяме на формулярите, с което щяхме валидно да сме изпълнили задължението си и да сме удостоверили този факт, а съответните служителки / служители щяха да отразяват този факт в съответната електронна система, след което таксовите марки щяха да се унищожават по ред, определен от Министъра на финансите. И така за гражданите нямаше да се създават допълнителни финансови затруднения. Но явно не такава е била целта на законодателя. Ще дам като пример за нормативен акт, който предвижда плащането само по сметка, Закона за здравното осигуряване.

Чл. 41. (Изм. - ДВ, бр. 110 от 1999 г., в сила от 01.01.2000 г., изм. - ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 01.01.2013 г.) (1) Осигурителните вноски по този закон се внасят по съответната сметка на компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите.

С други думи, такова масово плащане, засягащо широк кръг лица, като внасянето на здравните осигуровки, не може да стане чрез плащане в брой или чрез държавни таксови марки. Т.е. ще трябва да плащаме такса на някоя банка. Въпросът е чии интереси обслужват подобни разпоредби относно начина на плащане на задължения, които са масови и регулярно възникващи.

На гражданите? Абсурд! Такива разпоредби ни натоварват с допълнителни задължения, които трябва да поемем противно на волята си. Плащаме за услуга, която нито желаем да ползваме, нито ни е обективно необходима.

На администрацията? По-скоро да, защото не ѝ се налага да проверява таксови марки и да въвежда нещо в електронната система. Само че това би отнело по две-три минути на заявление, облепено с таксови марки, което не е кой знае какво бреме за служител на същата тази администрация.

Тогава, щом накърнява интересите на стотици хиляди, ако не и на милиони граждани, щом създава сравнително малко облекчение на служителите в администрацията, то чии интереси обслужва законовата уредба на тези плащания?

Категорично отговорът е: на банката. Ако се замислим, дори на един милион души да вземеш такса от 4 лв., то това са си четири милиона лева. Същото е и със съда, който се обслужва от друга банка, която също взима такса върху платената от нас държавна такса. Изобщо банките са се вмъкнали навсякъде, откъдето могат да ни изкопчат пари. Що се отнася до съдебната система, то държавните таксови марки биха могли да се залепят на исковите молби и да бъдат унищожавани след входирането им като пак би се избягнало посредничеството на банката и, разбира се, таксата за него. Сегашната уредба отявлено обслужва интересите на едрия капитал и по-точно на банковия капитал. Тя поставя българските граждани пред липса на алтернатива. Ако искат да изпълнят задълженията си, които реално съществуват, то те трябва да изпълнят и едно ново задължение – към банката, с която до този момент не са имали никакви правоотношения. Това задължение им се вменява въпреки и независимо от тяхната воля. А същата тази банка получава права въпреки и независимо от волята на насрещната страна по правоотношението, защото законодателят така е решил. С други думи, законодателят ни задължава да влезем в правоотношение с друг частноправен субект, от което за нас произтичат само задължения, а за него – права, без да има обективна нужда от възникването на това правоотношение. И това ако не е обслужване на интересите на едрия капитал! Нещо повече – ако не изпълним задължението си към банката, не можем да изпълним и същинското си задължение, а не изпълним ли последното – търпим неблагоприятни последици (лихва, глоба и т.н.), което означава, че непряко изпълнението на задължението ни към банката, което възниква въпреки волята ни, бива скрепено с държавна санкция за неговото нарушаване. Държавата гарантира на банката, че ще може да ни вземе тази така лелеяна от банката такса.

Само че с тези допълнителни задължения, които се възлагат на гражданите, последните са поставени в положението, ако не могат да ги изпълнят, да не могат да изпълнят и основните си задължения. Т.е. по някаква причина нямате четири лева за банкова такса (екзотична, но не и невъзможна хипотеза), а утре ви изтича срокът за плащане на третата неплатена здравна вноска. Не можете да я платите и се оказва, че вече няма да бъдете здравноосигурено лице. Можели сте да си платите основното задължение, но не и това към банката, а резултатът е, че губите здравните си права. Е, това вече наистина е нелепо! Има една малка книжка, която законодателят в повечето случаи не е чел, а ако го е направил, то навярно е било по случайност или по грешка, докато е търсил да прочете нещо друго. Тази книжка се нарича „Конституция на Република България“ (КРБ). Много хубаво звучат:

Чл. 52.(1) Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон.

(3) Държавата закриля здравето на гражданите и насърчава развитието на спорта и туризма.

Чл. 57.(2) Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.

Чл. 60.(1) Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.

Те, гражданите, може на много неща да имат право, но ако не си платят таксите, които дължат (чл. 60 КРБ), няма как да се възползват от правата си. Това се отнася и за здравното осигуряване (чл. 52 КРБ). В случая с банките – плащанията към тях не са установени в закона, поне не и по размер, нито пък би следвало да са задължителни, но ако не бъдат извършени, то гражданите не могат да изпълнят и основните си задължения, произтичащи от закон или подзаконов нормативен акт. С други думи, нормотворецът е упражнил правото си да издава нормативни актове, като със законовата уредба на плащането на съответните задължения и даването на право на банките (монополисти при плащането на задълженията) да събират допълнителни такси, е накърнил правото на гражданите да черпят правата, свързани единствено с изпълнение на основното им задължение. По този начин е постигнат противоправен резултат, тъй като, ако не изпълнят допълнителното задължение към банката, гражданите не могат да се възползват от правата, произтичащи от изпълнението на основното им задължение. С това, законодателят е нарушил забраната за злоупотреба с право, която е закрепена в чл. 57, ал. 2 КРБ. Изобщо цялата уредба, която обслужва интересите на банките в ущърб на гражданите, следва сериозно да бъде преразгледана и евентуално да бъде сезиран Конституционният съд.

Когато политическият елит е по-загрижен за едрия банков капитал, отколкото за милионите граждани на своята държава, нещата явно отиват на зле.