/Поглед.инфо/ Политическата криза в Македония е заплетена не на последно място заради пата между плюсовете и минусите на главните действащи сили. Макар че една от тези сили предлага едно работещо решение.
Големият плюс на управляващата от 2006-та до този януари дясна партия ВМРО-ДПМНЕ е, че показа добър държавнически мениджмънт и неслучайно има най-голяма обществена подкрепа, въпреки направо убийствените обвинения срещу нея от страна на опозицията. Тя може да разчита на подкрепата на 25% от гласоподавателите, а това е два пъти повече от основния й съперник – социалдемократите. ВМРО-ДПМНЕ търсеше диалога за излизане от кризата, прояви гъвкавост и имаше немаловажен принос за приемането на Договора от Пържино по разрешаване на кризата. Тази констатация не е празнословна, защото споразумението включи основни искания на опозицията - предсрочни парламентарни избори (насрочени първоначално за април, но впоследствие пренасрочени за 5 юни по искане на опозицията), изчистване на избирателните списъци от лица фантоми, разследване на телефонните подслушвания, създаване на Специална прокуратура по разследване на най-тежките корупционни и други правонарушения от политици и администратори. Договорът впрочем предвижда и разследване срещу опозицията заради подслушвания и опит за преврат. Най-важното бе, че ВМПО-ДПМНЕ не бягаше от предсрочните избори, за които настояваше опозицията, но с друг мотив – вотът е инструмент да се „отпуши“ страната от кризата, а не партията да дойде на власт.
Респектиращата реакция на Македония спрямо бежанския поток - прорегионална и принципна – до голяма степен се дължеше и на ВМРО-ДПМНЕ, макар че самото затваряне на границата с Гърция стана вече при служебното правителство. В крайна сметка македонските структури, които овладяха и спряха мигрантския поток, са работили и са били развивани при 9-годишното управление на тази партия.
В същото време във визитката й има и много минуси - злоупотреба с власт, телефонни подслушвания, бизнес клиентелизъм, кадруване в съдебната система, участие в тежки корупционни схеми, контролиране на медии, извършвате на изборни фалшификации.
Плюсът на опозиционния Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ) е в справедливия гняв срещу изредените недъзи на управлявалата партия. Кой ли не иска честна държава, почтена политика, управление без корупция, неманипулирани избори, обективни медии? Силата на СДСМ бе също в борбеността и последователността на действията й, в принципния характер на основните искания, в умението й да мобилизира част от гражданското общество.
В политиката обаче често се случва силата неуловимо да премине в слабост. Познавачите на македонската действителност твърдят, че голяма част от сегашните обвиненията на СДСМ срещу ВМРО-ДПМНЕ са били присъщи за предишното управление на социалдемократите, макар и в по-малък мащаб – злоупотреба с власт, използване на съдебната система за разправа с опозицията, медиен слугинаж, корупция. Има данни, че самият лидер на опозицията Зоран Заев е подкупен, че е подправял тайни аудиозаписи, че прибягва и до изнудване. Има и съмнения, че СДСМ попада под влияние на съседна държава и волю или неволю, обслужва чужди интереси. Всеки случай тя е заподозряна в операция „Путч“ и нейни лидери може да бъдат изправени пред Темида. Освен това последователността в позицията вече се превръща в самоцел: ако пренасрочването на вота от 24 април за 5 юни имаше своите основания заради съмнения за непрочистени избирателни списъци, сегашните претенция на СДСМ за ново пренасрочване на вота по същата причина вече стои като издребняло заяждане – все пак посредничещият Евросъюз призна, че вече има условия за повеждане на честни избори. Нещо повече, социалдемократите вече изпадат в едно гротесково противоречие – ако от самото начало на кризата през есента на 2014 година те настояваха за предсрочни избори с надеждата, че справедливият гняв ще им осигурят победата, сега вече те сякаш търсят поводи да не участват във вота – всеки случай такъв е прочитът на отказа им от участие в изборите на 5 юни (макар и под привидно основателен повод). Дали зад тези политически зигзази не стои осъзнатата обреченост на опозицията, че няма да спечели вота? Все пак допитванията показват, че за СДСМ биха гласували 13% от избирателите - двойно по-малко от ВМРО-ДПМНЕ. Нещата обаче отиват по-далеч, защото гротесковото противоречие на СДСМ стига не просто до безполезност, а и до вредност. Би ли могла опозицията да следи, контролира и коригира управляващите, ако е извън парламента и властта? Кога по-добре тя ще върши тази работа – когато нейните хора оглавяват или влизат в парламентарни комисии, когато влязат евентуално и в изпълнителната власт, (макар и не на най-високите постове), или когато отпаднат от всичко това заради бойкота на изборите от 5 юни? Така този бойкот ще излезе вреден не само на СДСМ, но и на държавата и обществото. Искането пък да се събере разпуснатият вече парламент, за да се отложат изборите, е вече чиста проба политически инфантилизъм.
В една или друга степен плюсовете и минусите на СДСМ важат и за опозиционните протести. Има обаче и някои особености. Движението „Протестирам“ ратува за законност в държавата, но самото то е без регистрация. Това че претендира за спонтанна обществена реакция означава ли, че е легитимно на сто процента? Освен това парадира, че не иска да има лидери или програма, иска само да използва правото си на протест. Това го прави с нисък коефициент на съзидателност в кризата. То всъщност не злоупотребява ли с правото си на протест? Да не говорим, че действията на протестното движение сгъстява боите и засилва ожесточеността в обществото. На времето при нашите протести през 1996-1997 г. СДС прояви благоразумие и спусна инструкции към протестите да не се изродят до крайности и да останат мирни – затова в тях се появиха пърформънси. Затова и в чуждестранните оценки за тези протести се срещаше думата „интелигентност“. Протестиращата обаче опозиция в Македония получава инструкции как да се правят и използват „водни бомби“ срещу силите на реда. А след като в нейните редици може да се видят лозунги на сръбски, логично е да се запитаме дали тя не е податлива и на външно влияние. Може и да изглежда парадоксално, но опозиционните протестите, заприличващи на „цветна революция“, бяха критикувани от такъв влиятелен американски политолог като Ариел Коен в „Хъфингтън пост“.
На 12 април кризата навлезе в нова фаза, след като в нея директно се намеси президентът Георге Иванов. Той обяви амнистия за заподозрените политици и лица в телефонните прослушвания и корупцията. Обясни, че прави това в името на държавния интерес и спокойното протичане на изборите. И в същото време отправи послание към партиите за нови лидери.
Този президентски ход, също както при партиите, има и минуси, и плюсове. Срещу държавния глава се посипаха упреци, че нарушава Договора от Пържино, действа противоконституционно, потъпква върховенството на закона, намесва се в работата на съдебната система, подкопава принципи на демократично управление (разделението на властите), а амнистията легитимира един вид безнаказаността. Упреците за помилването дойдоха от двете враждуващи си партии, а също от институции и политици от ЕС. Повечето от тези критики звучат наистина основателно.
Обаче и плюсовете не са малко, а освен това не са и от „лека категория“. Първо, Георге Иванов е юрист, той е професор и преподавател по право, има и книги за тази заплетена и деликатна материя, в която често се взимат нееднозначни решения. И като такъв той едва ли ще си позволи да нарушава буквата на закона и да прекрачва видими за всички граници. Второ, фактът, че срещу решението му скочиха и двете партии съпернички, показва, че той е действал безпристрастно, надпартийно и не облагодетелства ВМР0-ДПМНЕ, от която бе избран и преизбран за държавен глава.
Но има и трети момент. Политическата и обществена ожесточеност в Македония достига ръба, а следващата крачка вече може да бъде политане в пропастта. По време на колективното интервю с водещи македонски медии Георге Иванов каза, че конфронтацията е стигнала чак до семействата. От друга страна, възелът на кризата така е стегнал страната, че институциите работят наполовин ход, бизнесът е замрял, за инвестиции не се мисли, затормозена е работата службите за сигурност. Ако не в пълна, то държавата е в полупарализа – стъпва на единия само крак.
В такава ситуация не е ли съдбоносно важно да се предприеме действие, което да отдалечи страната от фаталната стъпка или стъпки. И такова действие не е ли помирението на обществото – въпреки неизбежните и трудни компромиси? И съответно въпросната амнистия на президента не е ли тъкмо това помирение, въпреки всички основателни критики към нея. Да, безнаказаността ще е тежък компромис, но той ще позволи на страната не само да се отдалечи от ръба, но и да отпуши движението си напред. В момента политическата непримиримост на СДСМ, а също принципната иначе критичност към хода на Иванов (не само от тази партията) приличат на пуснати шлюзове на преливащ язовир, който вече наводнява района наоколо. В тази ситуацията амнистията и помирението няма ли да вдигнат шлюзовете?
Ходът на Георги Иванов обаче съдържа и друг момент – призив към партиите за нови лидери и ново ръководство. Без това амнистията наистина ще стои като безнаказаност. За да не се допуснат бъдещи подслушвания и други тежки прегрешения, Никола Груевски и Зоран Заев и (вероятно и най-близкото им обкръжение) ще трябва да слязат от политическата сцена и бъдещите ръководства да започнат един вид на чисто. Това може да бъде затвърдено и чрез специална договореност между партиите. Не го ли направят двамата, те ще приличат на ония футболни нарциси, които играя само за себе си, а не екипно (национално отговорно).
Впрочем на Македония подобно помирение и компромис не са й чужди. През 2000-та година в страната изцяло противоконституционно действаше албанската Армия за национално освобождение (АНО) и смятаният за терорист неин лидер Али Ахмети. Последваха обаче преговори, компромисното Охридското споразумение от 2001 г. с амнистия за хората на АНО, последва с една дума помирение, а днес Али Ахмети е важна политическа фигура в Македония. Тогавашното помирение бе постигнато при далеч по-тежки обстоятелства - въоръжен етнически конфликт. Сега няма такъв конфликт и условията за помирение в Македония са далеч по-благоприятни.
Това че македонската политическа класа трябва да избира между партийността и националната перспектива е ясно. Но тя трябва да направи и по-труден избор – между полезния ход и лоялността към принципи, която обаче може да се превърне в догма и затормозяване на изхода от кризата (впрочем полезността е също принцип). В този мисъл везните натежават, макар и с малко, в полза на помилването и помирението. Тяхната перспектива би трябвало да остави на заден план изброените вече минуси и плюсове на действащите лица.
Очевидно е, че в Скопие се затрудняват за такъв избор, но и ЕС не му помага. „За да се справи с миграционното цунами, Западът има нужда страните в Югоизточна Европа да останат стабилни, сигурни и съдействащи“, убеден е още Ариел Коен. Западът обаче, съответно и ЕС, се нуждае от това не просто заради въпросното цунами, а и заради заплахата от ислямски екстремизъм и тероризъм, които то потенциално носи. Този довод е дваж по-силен за Македония, в която има голяма мюсюлманска общност и която граничи също с Косово, което изобщо не е имунизирано от джихадизъм. Да не забравяме, че на страната на ислямистите в Сирия и Ирак се бият лица от Западните Балкани.
Какво обаче прави ЕС? На Брюксел може й да му писнало от Македония заради сегашната криза, но той й е задължен по две причини. По време на двете големи политически кризи в Европа след рухването на Берлинската стена Македония действаше в духа на европейските ценности. През 1999 г. тя приюти подгонените от Милошевич косовски албанци, макар това да не бе безобидно за етническия й баланс, съответно и за сигурността й. При сегашната пък мигрантската криза тя защити сигурността на ЕС, затваряйки границата си за незаконните мигранти. За целта тя дори се противопостави на първата цигулка в ЕС Германия, макар че като кандидатка за ЕС тя не би трябвало да прави това.
Освен това щом Евросъюзът иска да бъде цивилизационен факел, трябва да огрява и най-малките ъгълчета на Европа.
Но макар и от висши ценностни съображения, Брюксел отхвърли предлаганото от Георге Иванов помирение. Замисля и санкции срещу отделни македонски лица, дали сред тях няма да се окаже и инициаторът на помирението? Брюксел сякаш прилича на читател, който изобщо не умее да вниква между редовете или на зубрач, който рецитира наученото, но в час по друг предмет.
В отговор пък на молбата на Скопие да съдейства за премахването на граничния мигрантски лагер в Идомени, от ЕС високомерно отвърнали първо да си оправи с политическата си криза, пък после да иска това.
Междувременно и без въоръжено око е видно, че съседна Гърция подлива вода на Македония. И не само с втръсналия спор за името на северозападната й съседка. Инцидентите по границата миналия месец станаха с насърчителното бездействие на гръцките власти. Няма данни Атина да взема мерки за премахването на лагера от границата или преместването на 12-те му хиляди обитатели във вътрешността на страната. Има дори сведения, че властите преместват мигранти от островите не просто в континенталната част, но и около Солун, тоест по-близо до границата с Македония. Някои наблюдателите говорят и за активизиране на левичари от Гърция в македонската криза. Създава се впечатление, че Гърция налива масло в дестабилизирането на Македония. Няма данни Брюксел да вземат мерки в това отношение. Дали след финансовата криза, сирийския конфликт и най-вече мигрантската криза Брюксел не трупа нови черни точки.
Но за да има истинско национално помирение в Македония всички партии трябва да свалят идеологическите си униформи и да стъпят върху автентичния македонски държавен интерес. Както 1945 г. разделя обществото, така и днес, ако те не осъзнаят необходимостта от единство, могат да бъдат използвани за чужди интереси. /БГНЕС
----------
Юри Михалков, ръководител на Международния отдел на Агенция БГНЕС.
