/Поглед.инфо/В Мюнхен Международната група за подкрепа на Сирия се съгласие да бъде постигнато примирие в Сирия в рамките на една седмица, след което да започнат преговори между президента Башар Асад и опозицията.
Но възелът на сирийския конфликт толкова здраво се затегна, че основателно се поражда въпросът дали тези благи иначе намерения са изпълними. Впрочем тяхното неизпълнение означава нова бежанска вълна в Европа, която този път едва ли ще подмине България.
Последното например затягане на възела дойде от Турция и Саудитска Арабия. Въпросът не е само в провала на женевските преговори, които така и не стартираха по същество и бяха отложени за 25 февруари, без изобщо да сме сигурни дали и тогава ще започнат. Въпросът е в радикализирането на позициите, които демонстрираха някои от основните външни играчи в конфликта и всъщност негови автори – Турция и Саудитска Арабия. Известно е, че и двете страни обявиха готовност за пряка намеса в конфликта – тоест на сирийска територия. Това радикализиране дойде не толкова заради проваления старт на преговорите, колкото заради успешната офанзива край град Алепо и изобщо в северна Сирия на подкрепяната от Русия сирийската правителствена армия и на сирийските кюрди.
Групировката „Ислямска държава“ и другите ислямистки сили, които са протежета на Турция и Саудитска Арабия, отстъпват под ударите на Дамаск и кюрдите.
В момента Анкара е като нахъсан хищник, който само чака момента да се нахвърли върху плячката – сирийските кюрди. Ако се съди по досегашните й сигнали, това ще стане, ако въоръжените отряди на сирийските кюрди стъпят на западния бряг на река Ефрат и продължат още по на запад в сирийската територия, за да обединят всички земи с местните кюрди. И в едни бъдещи преговори да поискат кюрдска автономия в рамките на Сирия. Една обаче такава автономия след автономията на иракски Кюрдистан ще бъде инфарктна за Турция, чиито кюрди кажи-речи вече цял век искат и воюват за идентичност и поне за автономия.
Ясно е, че Турция ще отиде докрай, за да не допусне кюрдска автономия в Сирия – тя и затова отхвърли участието на сирийските кюрди в преговорите в Женева, което според признанието на западни представители, наблюдатели и медии бе една от причините за техния провал. Наскоро обаче Анкара предяви и втори претекс за намеса. Тя твърди, че сирийските кюрди предоставяли оръжия за Кюрдската работническа партия (ПКК), които турските власти са обявили за терористична и с която в момента воюват. Между другото, САЩ, които по парадоксален начин са съюзници на двете враждуващи помежду си сили, не споделят турските съмнения. Това обаче едва ли има голямо значение, защото Анкара вече е решила и дори обявила, че ще бомбардира сирийските кюрди, ако доставките продължат – тоест ще предприемат военни действия на сирийска територия. Обществеността на Запад с право ще попита срещу кого воюва турския му съюзник – срещу „Ислямска държава“ или срещу сирийските кюрди.
Въпросът обаче е, че сприхавият президент Рeджеп Ердоган едва ли ще се задоволи с въздушните удари и може да мине към по-рискови действия – нахлуване в северна Сирия, ликвидиране на кюрдските отряди, разполагане на бази или гарнизони там, дори създаване на буферна зона. И с така натрупан военен актив би могъл впоследствие да контраатакува на дипломатическото поле и да диктува условията за преговорите – мир в Сирия, но без кюрдска автономия.
Това впрочем направо ще матира Запада.
Както и да го погледнеш, това ще се възприeме като агресия и нарушение на международното право. Съответно на САЩ и Запада като цяло, които също са замесени в сирийския конфликт, ще им е много трудно да оправдаят партньора си. Плюс, че Вашингтон и ЕС или ще трябва да осъдят действията на Анкара, или ще трябва да хвърлят в коша обвиненията (и санкциите) срещу Русия заради Крим и Донбас.
Но и това не е всичко. Ами ако при този сценарий Сирия и Русия решат да възстановят суверенитета на Дамаск върху де факто окупираните от Турция сирийски територии? Това ще означава руско-турски конфликт, но на сирийска територия. Хазартният Ердоган може би разчита, че НАТО ще застане зад него, само че сметките му може да излязат без кръчмаря. Клаузите за колективна защита на Вашингтонския договор трудно може да бъдат задействани автоматично по ред причини. Най-напред Турция ще воюва извън зоната на действие на същия този договор, която е Европа и Северна Америка. Второ, евентуални сирийско-руски военни действия срещу Турция на сирийска територия няма да бъдат нападение срещу турската територия. И трето, НАТО може и да се намеси на страната на Турция в такъв военен конфликт, но поради факта, че той се води извън споменатата зона редица страни-членки ще се възползват от правото, че подобно решение не е задължително за тях (съгласно устава на пакта) и няма да влязат във война с Русия. Интересно, каква ли ще бъде позицията на България при този вариант? И не на последно място - при такъв развой ще лъсне раздор в Алианса, а той едва ли иска това.
Самите Съединените щати също много трудно биха подкрепили Турция при един такъв сценарий. Първо, страната е пред президентски избори и не е традиция в такъв момент да влиза във войни, които не я застрашават директно. Пък и крайните действия са в разрез с политиката и манталитета на президента Барак Обама. Второ, САЩ вече недоволстват от действията на Турция в конфликта. Трето, макар да възприемат Русия като противник и да се стремят да ограничат ролята й, САЩ все пак избягват пряк военен сблъсък с нея. Това впрочем се вижда и в хода на украинската криза.
Несъмнено Ердоган и екипът му претеглят всички „за“ и „против“, което не означава, че няма да стигнат до крайни действия. Ако се намесят все пак в Сирия, най-вероятно това ще се ограничат до дозирани действия срещу сирийските кюрди, които да не прерастнат във военен сблъсък с Русия. Но и това ще означава провал на решението на Международната група за Сирия. Турция по никакъв начин няма да допусне сирийските кюрди да засилят влиянието си и станат фактор в разрешаването на конфликта.
Саудитска Арабия обяви, че е готова за наземни действия в Сирия (малко след това същото обявиха и Обединените арабски емирства). Мнозина вероятно си помислиха, че всеки момент кралството ще изпрати войски, за да парира сирийско-руската офанзива в северна Сирия. Първоначално това се възприе откъм зловещата му страна – регионална война на сунитския срещу шиитския ислям в лицето на сирийския режим и Иран. А доколкото зад регионалните сили стоят САЩ и Русия, това би означавало и нажежаване до червено на конфронтацията между тях.
Впоследствие обаче трезвият размисъл разсея първоначалните страховете. Така например Саудитска Арабия бързо уточни, че ако влезе в Сирия с войска, те ще бъдат само като част от международна коалиция и след САЩ и Турция. А САЩ неведнъж казваха, че не планират наземни операции в Сирия. Освен това саудитската авиация воюва в Йемен и кралството не може да хвърли значителни сили срещу режима на Асад. Това обаче не означава, че ролята на кралството е безобидна.
То има на въоръжение американски противотанкови ракети Tow 2, с които въоръжава опозиционните групировки. Те са много ефикасни срещу танковете и бронетанковата техника на сирийската армия. Това са ракети, които руската страна се опасява да не изиграят ролята на „Стингерите“ в Афганистан, които навремето обърнаха войната срещу СССР. Едва ли Рияд ще пропусне възможността да въоръжи масирано с тях контролираните от нея опозиционни групировки, за да се противопостави на сирийско-руските действия. Дори и да се постигне примирие.
На дипломатическо равнище Рияд създаде просаудитска опозиция и именно тя блокира женевские преговори (отделно има сирийска опозиция, създадена под егидата на Москва и Кайро). Не може да има съмнения, че чрез нея кралството и занапред ще блокира всякакви усилия за регулиране на кризата, които то сметне, че не съответстват на мераците му за регионално лидерство и на религиозно-теократичния му мироглед.
Позицията на САЩ също не съдейства за разплитане на сирийския възел. Официално Вашингтон твърди, че воюва срещу „Ислямска държава“, но всички го подозират, че целта му е свалянето на Башар Асад и дори, че е разчитал ИД да направят това. Обвинява Русия, че защитава Асад, макар че той воюва против ИД, срещу която американската авиация нанася иначе въздушни удари в Сирия и Ирак. Разчита на сирийските кюрди, но в същото време съюзничка му е Турция, която е на нож със същите тези кюрди. Сега пък попаднаха между шамарите на регионалните съперничество между Саудитска Арабия и Иран – има стратегически отношения с първата, но не иска да разваля трудно установеното регулиране на отношения с Иран, който се отказа от ядрената си военна програма. И който му бе необходим, за да балансира регионалните напъни на теократичното кралство. Със своята двойнствена и „плаваща“ позиция САЩ също допринесоха за затягане на сирийския възел. Дали наистина са изпълними добрите несъмнено решения на Международната група за Сирия? Може ли бежанската вълна наистина да бъде спряна?
