Преди 17 години бях един от шестимата социалисти, които поискаха оставката на Жан Виденов. В един момент, бих казал за една нощ, със събиране на подписи, станахме деветнадесет и групата бе наречена Г-19. Партията се раздели на две, вътрешнопартийната атмосфера стана непоносима и Жан си подаде оставката. Нашата обща политическа слабост бе добре разчетена от СДС, последваха януарските събития от 1997 г. и БСП беше захвърлена за осем години в опозиция.
Позволявам си нескромността да разказвам личен спомен, защото с кожата си усещам, че партията тръгва по същия път. Днес, ако е възможно да се върна във времето, за нищо на света нямаше публично да тръгна срещу Жан. Не защото преценките ни за дефицита в нашето управление бяха погрешни. Не защото гневът ни беше користен. Напротив, намеренията ни бяха изцяло благородни. Искахме чрез второ правителство да спасим властовите позиции на БСП. Обективно обаче ние обслужихме СДС. Обслужихме последвалата криминална приватизация. Обслужихме Мистър 10%. Тогава просто трябваше да въведем по-бързо валутния борд и да се опитаме спокойно да спорим за по-добрите политики. Хвърлихме се яростно един срещу друг и дори не се питахме какво следва. Не се питахме дали наистина е възможно второ наше правителство при вътрешнопартийното смразяване и ресурса от 125 депутати. Оказа се, че не е възможно. Лично платих много висока цена за това свое поведение. Болката от нея времето излекува. Това, от което продължава да боли, все едно се е случило вчера, е чувството, че съм бил изигран, употребен и ограбен. Не от личности, а от обективните обстоятелства. От това, което всъщност се случи след оставката на председателя.
Не давам съвети на никого. Не упреквам никого в корист. Нито в безотговорност. Нито смятам, че партийната дисциплина е мега ценност, която захлупва всички други ценности. Моля се обаче всеки, който участва в процесите, да си задава въпроси, които ние с лекота подминахме тогава. Ако разбичкаме партията, какъв резултат очакваме? Ако има фалцети и те вкарат взаимна непоносимост в парламентарната група, какво следва? Не е ли вярно, че тогава правителството ще загуби подкрепата, освен на прословутата улица, но и на парламентарната си опора? Някой въобразява ли си, че ще бъде възможно второ правителство с подкрепата на БСП? Питам, защото ние преди 17 години си въобразявахме.
Някой ще каже "Повече с това ръководство не може!" Добре, "вчера" си го избрахме. Тогава "можеше ли"? Или днес някой се нахъсва от многохилядните протести? А ако ги нямаше тези протести, щеше ли да избухне толкова тревога? Съмнявам се. Ако се сбием, да кажем, сменим лидера, сменим Орешарски и направим ново правителство, улицата как ще реагира? Ще изръкопляска? Ще ни се възхити? Нищо подобно. "Кой не скача е червен!". Ние имаме отговорности пред протестиращите, но имаме десет пъти повече отговорности пред тези близо милион, които гласуваха за нас.
Уважавам претенциите на всекиго, но този път се гнуся от протестите. И не защото съм червен или оранжев. Не можеш да искаш оставка на правителство, което е на 15 дни! Инфантилно е, нечовешко е, гадно е. Някои, разбира се, потриват доволно ръце, но това не е улицата. Това е задкулисието. И какъв държавнически проблем ще реши това задкулисие, ако успее? Какво всъщност ще постигне улицата, която иска оставката на едно незапочнало правителство?
Тези, които смятат, че ще бъдат по-добри председатели на БСП, нека го заявят категорично, но спокойно. Май само в такива инфантилни общества като нашето на конкуренцията в една партия се гледа с лошо око. Нека се състезават с идеи и с харизма. Печелете съюзници, но не изнасилвайте партията с истерия. Такава истерия ще ни захвърли в опозиция още десет години. Ако имате друга прогноза, разкажете я. И не се съмнявайте, че стотици хиляди ще ви изслушат добронамерено.
Започнах с личен спомен, ще завърша с много лични думи. Нека читателят не търси поръчка зад това, което казвам. Нито някакви дребни лични сметки. Нищо съществено в живота ми не зависи нито от Станишев, нито от Изпълнителното му бюро. Апропо, те ми нямат и особено доверие, защото ако ми имаха, нямаше да ме държат две години "изпълняващ длъжността". Да съм главен редактор "първа радост е за мене", но животът ми е осмислен и без тази позиция. Посадил съм четири дървета и съм написал четири книги. Още ще посадя и още ще напиша. Това ми е предостатъчно.
Казвам това, рискувайки да изглеждам елементарен и примитивно емоционален, за да подчертая, че тревогата ми е голяма, искрена и основателна. Молбата ми също: "Внимателно с емоциите!"
Дума
