/Поглед.инфо/ Каквото и да се случва в държавата ни, ако си позволим да отклоним поглед от събитията, които текат около нас, без съмнение има риск и за сигурност, и за стабилност, и за възможност да се пропуснат онези процеси, които неминуемо ще редят бъдещето в геополитиката и в регионалното й измерение. А това безспорно засяга националните ни интереси. Няма как новата „икономическа геополитика” на САЩ на Балканите да не бъде последвана и от нова руска концепция за региона. А това вещае различни събития.
С подписването преди дни на споразумението във Вашингтон между Сърбия и Косово за „нормализиране на икономическите отношения” между двете непризнаващи се страни, президентът Тръмп не само спечели сериозни точки в предизборната си кампания за втори мандат в Белия дом. САЩ демонстрираха и как се намира начин да се изтегли московското килимче от Белград, каквото и друго там да казват, защото съгласие за „диверсификация на източниците на енергия” не е нищо друго освен намаляване влиянието на Русия на Балканите. Това е точка от подписаното споразумение, в което има и други особено любопитни точки. Друг въпрос е дали тези съгласия ще имат временен или дългосрочен ефект. За Вучич това е „добро споразумение”, за повечето политици в Прищина е шок и онемяване. А някои като президента Тачи заплашват с недопускане на ратификацията му в парламента на Косово. Факт е, че Вучич не прие признаване на Косово и отстоя тази си позиция, макар и „седяш като ученик” пред бюрото на Тръмп / по думите на Мария Захарова, говорител на руското МВнР/. Той отдавна има славата на „западен човек” и това не е новина. Безспорно е добър актьор на политическата сцена вътре и извън страната. Не случайно се казва, че е наследил най-доброто от опита в политическите борби на Тито и Милошевич. Но да се стигне едва ли не до просръбски позиции на Вашингтон при тази среща на Тръмп с Александър Вучич и премиера на Косово Авдулах Хоти, малко хора са предвиждали. Загадка остава на този етап и какъв маханизъм на натиск са упражнили американците върху представителите на Прищина, за да приемат условия, които те години наред отхвърляха. Отхвърляха и дори си позволяваха да се държат непочтително към представители на ЕС като Могерини или настоящия отговарящ за диалога Белград/Прищина Мирослав Лайчак. Става дума за Косово, което не признава нищо друго на международното поле освен САЩ. Разбира се, че първо бе сменено правителството в Прищина чрез познати политически механизми. Вместо неотстъпчивия Арбен Курти „диалога”, както го наричат в Белград, но всъщност преговорите със Сърбия под егидата на САЩ се водят от умерения и приемащ натиск без излишна съпротива настоящ премиер Хоти. Усилията на Ричард Гренел, специален пратеник на президента Тръмп за постигане на споразумение между враждуващите Сърбия и Косово се оказаха толкова ефектни като резултат, че ЕС се задоволи на първо време с „приемаме споразумението от Вашингтон за сведение”, а Москва все още няма официална реакция. Независимо, че в руската столица някои наричат Вучич „предател” и действията му „коварни”. Белград обаче побърза да уверява в приятелските си отношения с Русия и не раздуха излишно скандалното изказване на Захарова във фейсбук относно документа от Вашингтон. Е, не пропуснаха да посочат, че Вучич може и да седи като ученик пред Тръмп, но е чакал Путин по час и половина и то без стол, но сърбите с това са известни, не оставят коня си в реката. Вучич е приел, че интересите на Сърбия са да не признае Косово и след като е получил изгодна оферта защо да не приеме посредническа роля, която му осигурява сериозни компромиси от страна на Прищина? Така подкрепя и Тръмп за нов мандат т.е. ще си има опора, ако спечели, и осигурява самочувствие на Белград като център на „мини – Шенген, в което се включва и отказващата доскоро Прищина. Отделно е отпадането окончателно на митата за сръбските стоки за Косово, и водите на язовира „Газивода”, както и добиваната от него ел.енергия в Северно Косово. Те ще се поделят под чадъра на Вашингтон. Ще има и пътища, и ж.п. линии със съдействието на САЩ , че и излаз на Адриатика по този начин и т.н. Е, трябвало да признае „Хизбула” за терористична организация, да премести сръбското посолство в Израел от Тел Авив в Ерусалим и така да стане първата европейска страна, която го е направила, да се откаже от 5 G технологии от „ненадеждни доставчици” /да му мисли Китай/, както и да използват в Сърбия американски технологии в областта на сигурността и срещу кибер заплахите. Все в този дух. Всичко това може да се обясни и приеме като разумен компромис. Малко по-смушаващо е откриването на офис на Международната финансова корпорация за развитие на САЩ в Белград, но все пак Косово не е признато, то няма и цяла година да кандидатства в международни органицации, а и сръбско посолство в Ерусалим ще се открива чак през юли 2021г. Дотогава я камилата, я камиларя. То и включването на Израел като действащо лице в тези преговори е нещо необичайно, но е важно президентът Тръмп да каже, че изпълнява обещания за мир в Близкия изток и по света, че осъществява последователни дипломатически действия, които създават мостове между Израел и арабските страни, а това от своя страна създава условия за устойчиво присъствие на Вашингтон в региона. Основание за подобни изказвания има и следствие подписано предходно споразумение между ОАЕ и Израел за нормализиране на отношения, откриване на посолства и преки въздушни връзки. Това при всички случаи е удар върху критики на демократите в САЩ, че Тръмп не се интересува и не води разумна външна политика. Не я разбирал. Отговорът е чрез Израел. Тел Авив призна най-накрая Косово, а Прищина ще е първата мюсюлманска страна с посолство в Ерусалим. Въпреки съпротивата и неодобрението на ЕС. Тръмп и екипът му действат за печелене на повече избиратели с афинитет към омиротворяване на света. Да не говорим за еврейското лоби в САЩ. В играта е видно, че се включи и Белград, но ролята му е доста по-различна от това да си купиш F-16 с доставка след години и без гаранция, че е последен писък на изработвани модели. Позиционирането на Сърбия в региона вече е различно, а Вашингтон доказва, че изобщо не е загърбил Балканите. Те са в обръча около Русия и дали той ще се сгяга или отпуска зависи от други геополитически процеси. В Москва, въпреки „отровителства”, протести и главоболия с Беларус и Украйна, открито някои говорят за нова Ялта, но зависи какъв ще е съставът на такова съюзничество. Със сигурност Британия, над която слънцето не залязваше, няма да е участник.
Регионът ни обаче не е само Сърбия и Косово. Зарядът му е неизчерпаем. В Черна Гора, не е за вярване, спечели на неотдавнашните парламентарни избори опозицията и Мило Джуканович след 30 години на власт няма да може да състави ново правителство. Опозицията спечели с малко /41 депутати от 80/, не се знае докога, но показа, че обединени, макар и с различни по идеи послания, може да спечели срещу лидер, който има печалната слава на „противоречива личност”, за да не се казва, че е особено подходящ за „кучи син, ама наш”. Казва, че е прозападен и верен на съюзи като НАТО и ЕС, но някои припомнят пътя, който е изминал от Белград до Подгорица в годините преди и след разпада на СФРЮ, а после е на съюза със Сърбия.На упреците, че Белград е задкулисния участник в изборите в Черна Гора и е помогнал финансово и чрез действия на СПЦ опозицията да спечели, Ивица Дачич, външен министър, отговаря в типично негов стил – „ако участвахме в тези избори, резултатите щяха да са по-впечатляващи”. Че интересите на Белград не съвпадат с политиките на Джуканович от години е повече от ясно, но сръбските стъпки са били преценени внимателно, за да не предизвикват шумни обвинения. Както се казва „с малко, но завинаги”. Да се покаже, че и Джуканович може да загуби, въпреки смазаната от десетилетия негова изборна машина. Нищо, че тези дни привържениците му организират протести, за да покажат, че ги има и няма да оставят нещата без надзор. Прекалено много средства ще се загубят, ако спечелилите изборите решат да приложат обещаното „проверка на собствеността и лустрация”. Засега има само изявления, че „присъединяването на Черна Гора към санкциите към Русия е грешка”. Но стъпки за напускане на НАТО няма как да се предприемат. Подписани международни договори се променят с война, а не това се иска от черногорците. Те не приеха в мнозинството си решението на Джуканович да се приеме закон за Църквата, с който де-факто се изземва имуществото на СПЦ и се поставят основите за отделяне на самостоятелна Черногорска църква, по примера на Украйна. При близо 30% сърби сред гражданите на Черна гора, такива закони могат само да предизвикат негодувание и да доведат до смяна на властта. Събитията предстоят и едва ли страната ще живее спокойно. Поне с едно око Белград ще следи внимателно случващото се, защото и това са интереси. Не само за мини-Шенген. А Русия определено не бърза да се радва на резултатите от проведените избори, макар да ги приема с облекчение, защото от опит знае колко несигурни са процесите на Балканите. Нейните механизми за въздействие и полезен инструментариум са по-скоро спомен, отколкото реална политика с дивиденти. В такава ситуация протестите ще продължат, а в региона това е заразно.
И в Северна Македония опозицията се готви за протести срещу „корупционната политика” на управляващите. Кога се задейства новото правителство на Зоран Заев, кога опозиционната ВМРО-ДПМНЕ се реши на протестни действия и защо толкова скоро след изборите, които бе на ръба да спечели? Няма как ВМРО-ДПМНЕ да не е наясно за подкрепата, която има Зоран Заев от целокупния Запад и как се постигна формирането на коалиционно правителство с представители на албанските партии, начело с ДСИ на Али Ахмети. Онзи същия, който го извикали в Прищина „да свидетелства” за безобразия по време на войната през 90-ге години като участник в АОК, армия за освобождение на Косово. И от АОК на власт в Скопие с ключови позиции на партията му в управлението. Ние пък отново „подкрепяме присъединителните процеси” на Скопие към ЕС, но ”с условия”, докато в Повардарието последвата им грижа са нашите „условия”. Българските механизми за отстояване на интереси по темата „Македония” отдавна са ръждясали. Полза едва ли има от нестихващото подчертаване на приноса ни за бъдещото членство на Северна Македония в ЕС. Както стана с НАТО, така ще стане и с ЕС. Ако Брюксел е взел такова решение. Ние подкрепяме и гласуваме. „Условията”, по всичко личи, са за наша вътрешна употреба. Ако те се отнасят само до „продължаване заседанияга на съвместната комисия”, съгласно подписания Договор за добросъседство и сътрудничество, отговорът винаги ще бъде като на Буяр Османи, новият външен министър – „ще се запозная с проблема и ще видя”. По телефона с външната ни министърка. От наша страна прозира задоволство.
Остава за повишено внимание един друг конфликт, ксойто е една от основните теми в международната преса. Случващото се между Гърция и Турция в Източното Средиземноморие няма как да не се определя като „война”, защото дрънкането на оръжие, заплахи и обвинения, военните маневри и провеждани военни учения толкова зачестиха, че случайна грешка може да подпали огън, който трудно ще бъде потушен. Играчите са много и не намират начин да съгласуват думи и дела. Има газ, и то много. „Интересът клати феса”, но в случая „фесът” иска равноправно участие в проучванията, разработването и добива на въглеводородите в този регион. Чувства мощта си и заплашва с „огън и меч” като по времето на Османската империя. Гърция не отстъпва, макар и да съзнава, че във военно отношение Турция я превъзхожда и то с много. По византийски успя да мобилизира западните сили, начело със САЩ, в своя подкрепа и се позова на членството в ЕС. В НАТО са съюзници с Турция и Алиансът много внимава с оценките си за ситуацията. В това време самолетите им всеки ден са на ръба да се сблъскат, корабите им се разминават на косъм, а Кипър, другата ябълка на раздора, се оказа участник в игра, която обикновено се играе от геополитически сили. Просто мястото е ключово, около него има газ, а гръцки Кипър е и член на ЕС. На практика Турция е „стратегически обкръжена от Балтика до Черно море” пишат в Анкара, за да не кажат открито, че страната е изолирана. В такъв момент въпросът къде е Русия в Средиземно море става особено актуален за страната на Ердоган. И на чия страна е след като нейни кораби също са в „топлото море”, както се изразяват в Турция. На принципа „и аз съм тук”. Известно е, казват наблюдатели в Турция, че „за Русия има един фронт – да е срещу САЩ”. В случая САЩ са срещу Турция, без да го натоварват с повече от кратки изявления. Тези дни Лавров, външен министър, след Дамаск отива в Кипър, по покана на Никозия.Означава ли това, че е взел позицията на Гърция и Кипър срещу Турция? Заплаха ли е това за Анкара? Коментари, че 60% от външната търговия на Русия минава през Проливите, които държи Турция, води до извод, че Русия ще предпочете партньора си от процеса Астана. Москва имала нужда от Турция, за да „установи стратегическо и психологическо преимущество спрямо САЩ”. Надеждата е, че „Москва няма да остане безгласна в конфликта в Източното Средиземноморие” Особено след като с Анкара уреждат въпросите в Сирия и Либия и дори съгласуват кой коя военна база да контролира там. В Сирия САЩ не само подкрепят ПКК/PYD и заявяват, че няма да напуснат териториите с петролни залежи в страната, но целят разделяне на страната на Асад, което противоречи на интересите на Турция. Заплахата от независим Сирийски Кюрдистан под опеката на Вашингтон според Анкара е на път да стане реалност. Затова са и призиви за „Русия и Турция са рамо до рамо” в региона. Щом Вашингтон вдига ембаргото за военни доставки за Кипър срещу отказ руски кораби да спират там, значи Москва е „затруднена” и това я принуждава да дава информации на Турция в различни направления. Една ситуация, която предполага пренареждане на картите в Средиземноморието, ако Анкара се окаже права в оценките си. Зависи какво ще дискутира Лавров в Кипър. Дали в Москва са поставили везни, за да мерят Атина и Анкара? Засега Гърция пусна свободно руските туристи да летуват в страната. По-щедра ли ще е Анкара?Какви компромиси ще направи, защото отношенията й с Москва не са само по мед и масло.
Това са само някои от събитията, които се случват около нас, а ние сме забили поглед в главоблъсканиците в София. Сигурно ще платим висока цена в бъдеще за пропуснато време и трезви оценки на процесите. Последствията ще се коментират пост-фактум. Не ни се удава стратегическото мислене. Както се казва, нищо ново.
