/Поглед.инфо/ „Свободата не е средство за постигане на по-висша политическа цел. Тя самата е най-висшата политическа цел.“

(Лорд Джон Актън, „Историята на свободата и други есета“, 1907 г.)

В продължение вече на 14 дни непрекъснато на площадите в България, а и в други страни българските граждани изразяват своя мирен протест срещу сегашното управление. Без преувеличение може да се каже, че в изразяваните масово недоволства от това управление на страната участват представители на поне четири поколения. А несъмнено заслужава да се отбележат и високият морал и култура на българските граждани в самоформиралото се движение с категорично демонстрирано намерение и девиз за промяна, при което досега не е констатирана където и да било нито една проява на вандализъм, каквито се наблюдават от протестиращи в други страни. С гордост следва да се отчете явно не случайната над 1300 годишна история, през която с каквито и препятствия да се сблъсквала България и днес нейните граждани доказват, че са по-цивилизовани от множество други в различни държави, претендиращи да са водещи, вкл. с хегемонистични амбиции за упражняване на влияние и определяне от техни управници на нейната политика. Доколкото като отличаващи се със своя интелект и ясно съзнаване на действителното състояние на родината си повечето български граждани предявяват свързани и с конституционното устройство на страната искания, в следващите редове си позволяваме да споделим някои бележки по темата.

Като консолидиран, систематизиран акт с висша юридическа сила, изходна база за други законови и подзаконови актове, съвременните конституции са форма на основен закон за държавно устройство. Множеството държави в света предопределя и многообразието на различните конституции, които могат да бъдат класифицирани по различни признаци. Според един от тях – времето на техния произход, – се различават поколения конституции:

  • към първо поколение се отнасят най-старите и действащи конституции (напр. САЩ – 1787 г., Норвегия – 1814 г., Белгия – 1831 г., Люксембург – 1868 г.);

  • към второто, приетите до Втората световна война (Мексико – 1917 г., Ливан – 1926 г., Ирландия – 1937 г.);

  • трето поколение, от следвоенния период (Япония – обн. на 03.11.1946 г., в сила от 03.05.1947 г., Италия – обявена на 27.12.1947 г., в сила от 01.01.1948 г., ФРГ – 1949 г., Франция – 1958 г.);

  • четвърто, постсоциалистическите (България, Македония – 1991 г., Чехия, Словакия – 1992 г., Полша – 1997 г.)

В отделна група биха могли да се обединят най-новите конституции на държави като Швейцария – 1999 г. и Финландия – 2000 г.

Друг признак, по какъвто могат да бъдат класифицирани различните конституции е срокът на тяхното действие: постоянни и временни, каквито се приемат за определен срок, в които се указват период на действие или определени условия/обстоятелства, при настъпването на които временните конституции трябва да бъдат заменени с постоянни. Множество временни конституции са се приемали след отстраняване (сваляне) на авторитарни режими в страни от Азия, Африка, Латинска Америка (напр. Хаити, Боливия, ЮАР и др.).

Фундамент на модерния конституционализъм за демократична правова държава е доктрината за Обществения договор. Основополагаща идея на тази доктрина е равенството на човешките същества, изразяващо се в признаването на притежавана по природа от всеки в естествено състояние равна свобода.

Повечето конституции са постоянни и в тях не се определя срок на действие. От отсъствието на такъв срок обаче не следва, че те са вечни, а то е свидетелство единствено за намерението на конституционния законодател. На тази основа е базирана концепцията за „живата конституция”, основана на виждането за динамичния характер и смисъл на конституцията, приложението на която се развива и адаптира към новите обстоятелства, вкл. и без да бъде официално изменяна. Според споменатата концепция, аргументите за която варират, но най-общо могат да бъдат обособени в две категории – прагматични и свързани с намерението, само на последната от които тук накратко ще се спрем – „живата конституция” се развива заедно с нуждите на обществото. Конституцията като жив закон се трансформира съобразно ситуацията и нуждите на времето. Идеята е свързана с отчитането на възгледите, които съвременното общество трябва да взема предвид при тълкуване на ключови конституционни разпоредби. Въпреки да не се касае за специфичен метод за тълкуване и прилагане, а за характеристика, фразата „жива конституция” по същество изразява различни интерпретации на разбиранията, противоположни на теориите на оригинализма, свързан с текстолистката и формалистична мисловни школи, според които всички изявления в конституциите трябва да се тълкуват въз основа на първоначалното разбиране на техните автори или хората по времето, когато са били сътворени.

Фразата „жива конституция” е въведена и първоначално произлиза от заглавието на книгата  „Живата конституция, съобразяване с реалностите и легендите на нашия основен закон” от проф. Хауърд Лий Макбейн (McBain, Howard Lee (1927). "The Living constitution, a consideration of the realities and legends of our fundamental law, by Howard Lee McBain". the Workers education bureau press), който пише: "Конституцията на Съединените щати не е предадена на планината Синай от Господ Бог на домакините . Не е разкрит от него закон. Това е човешко средство."…  „Колкото и да се променя формата, особената добродетел на нашите законопроекти е в това, че тяхното вещество се е променило и се променя“. Но ранните усилия за разработването на концепцията в съвременна форма, отнасящи се към аргументацията във връзка с категорията за намерението, са свързани и с фигури като Оливър Вендел Холмс-младшиЛуи Д. Брандайс и Удроу Уилсън. Най-ранните споменавания на Конституцията като „жива“, особено в контекста за нов начин на тълкуването й, се съдържат в книгата „Конституционно правителство в Съединените щати” на Удроу Уилсън, където той пише: „Живите политически конституции трябва да бъдат дарвинистки по структура и на практика.” (Wilson, Woodrow, (1908) Constitutional Government in the United States, pg. 57). Уилсън затвърждава това мнение когато се кандидатира за президент през 1912 г., заявявайки публично: „Обществото е жив организъм и трябва да се подчинява на законите на живота, а не на механиката; трябва да се развива. Всичко, което прогресистите искат или желаят, е разрешение – в епоха, когато „развитието“, „еволюцията“ е научната дума – да се тълкува Конституцията според принципа на Дарвин; всичко, което те искат, е признаване на факта, че нацията е живо същество, а не машина” (Pestritto, Ronald J. (2005), Woodrow Wilson: The Essential Political Writings, pg. 121). Впрочем може основателно да се твърди, че още Томас Джеферсън представя идеята за развиващите се конституционни интерпретации. В писмо от 1816 г. до Самуюел Керчевал, той пише: „Но също така знам, че законите и институциите трябва да вървят ръка за ръка с напредъка на човешкия ум. Тъй като това става по-развито, по-просветлено, когато се правят нови открития, разкриват се нови истини и се променят маниерите и мненията с промяната на обстоятелствата, институциите също трябва да напредват и да вървят в крак с времето. Може да се наложи един мъж да носи още палтото, което му е прилягало, когато е бил момче, като някога в цивилизовано общество остане под режима на варварските си предци.” ("Quotations on the Jefferson Memorial | Thomas Jefferson's Monticello". Monticello.org. Retrieved April 19, 2019.). По този повод Джеферсън дори е на мнение, че алтернативно всяко ново поколение се нуждае от своя конституция. Тъй като и според Едмънд Бърк: „Да се създаде държава не изисква особена разсъдливост. Определяне на центъра на властта, обучаване в покорство и работата е свършена. Да се предостави свобода е още по-лесно. Не са необходими напътствия, изисква се само да се отпуснат юздите. Но да се създаде свободна държава, това означава да се смесят тези противоположни елементи – свободата и ограничението – в един последователен механизъм, за което се изисква много мислене, дълбока рефлексия, далновиден, могъщ и комбинативен ум.“ (Е. Бърк за трудностите при създаването на свободна държава, 1790 г.). А всичко това несъмнено предполага съобразяване с актуалността както на времето, така и на хората.

Както обяви преди време Томислав Дончев по повод президента: Не, няма да има огледална реакция, няма да кажа, че правителството иска оставката му.”. Колкото до изказването на споменатия, че президентът бил поискал цялата власт, явно Дончев не е наясно не само с конституционализма, а и с действащата Конституция на Република България. Ако не неразбираемо, така изразеното от него може да изглежда за някои странно. И да се питат дали има, и ако да какво има предвид? Защото то не дава отговор на въпроса, а имат ли на ум ГЕРБ не само евентуално импийчмънт на президента, но и друг/и вариант/и. Затова и понеже се чуват отделни оптимистично звучащи прогнози за „скорошно сгромолясване на властта”, за „единствения ход на управляващите да се махат”, струва ми се, че не би било излишно да се поохладят страстите. В тази връзка, особено след последните т. нар. брифинги, а по същество монолози за самовъзхвала на премиера преди и след разходката му до Брюксел, заслужава да се изясни следното:

1. Макар да не е непреодолима, за което ще стане дума по-нататък, ситуацията, в която се самопоставиха и продължават да упорстват в ината си управляващите, в случай че биха искали да избегнат допълнителна ескалация на протестите предполага действащ президент. Тъй като независимо при която и да е от хипотезите по чл. 97, ал. 1 от Конституцията (К), дори в случай на оставка на сегашното, без президент, който съгл. чл. 99 от К. възлага мандат за съставяне на друго правителство, това е невъзможно. А невъзможността за съставяне на правителство води до разпускане на парламента и съставяне на служебно правителство. По този повод е от значение да се спомене и липсата на каквито и да е гаранции при оставка или импийчмънт на действащия президент, в каквито случаи съгл. ал. 3 от чл. 97 на К. до края на мандата в длъжността президент встъпва вицепрезидента, че не би последвала оставка и от страна на последния. При такава хипотеза съгл. ал. 4 от цитирания член на К. правомощията на президент се изпълняват от председателя на Народното събрание (НС). Но е така до избирането на президент и вицепрезидент, избор за каквито трябва да се произведе в двумесечен срок. Ако управляващата коалиция, въпреки при засилващите се протести да губи все повече обществено доверие, единствено възможно противодействие срещу което е да демонстрира стриктно придържане към установения от К. ред за да се задържи на власт, която и да е от споменатите хипотези би била самоубийствена за нея. Затова, независимо дали и доколко осъзнато или не, Дончев казва, че правителството няма да иска оставка на президента. По тази причина не се очаква евентуално и процедура за импийчмънт. Най-малкото, защото ГЕРБ, да не говорим за другите от коалиционните им партньори, нямат готовност за участие в избори за президент и вицепрезидент.

2. Интерес представлява изказването на Карадайъ пред присъствалите край сарая в „Росенец” активисти на представляваното от него ДПС по адрес на президента, че не бил научил в какво се състои президентската институция. Което, доколкото макар завоалирано съвпада с изявленията и на Христо Иванов по темата, вкл. с оглед непоследователните противоречиви изказания в тази връзка и от премиера, е основание да не се изключва наличието на сговор между ДПС и представляваната от Иванов формация, въпреки тя да не е парламентарно представена, за съвместни действия с цел овладяване от тях на властта при формиране на ново правителство в рамките на действащия парламент. От което именно в по-значителна степен е притеснен премиерът, а не толкова от президента. А приказките на министър-председателя за очаквани палежи, рушене и пр., да са намек към формиращата се коалиция ДПС-„Да, България!” за възможно евентуално прехвърляне на отговорността за такива на последната с цел разбиване на такъв съюз. Колкото иначе да е хвален за неговата интуиция, в играта Борисов допусна непоправима грешка, позволявайки на т. нар. главен прокурор вкл. да нахлува и върши безобразията си в сградата на президентската администрация, спрямо президента, негови съветници и секретари. Което, а не толкова данданиите на Иванов за плажа около сарая на Доган, както смятат някои, взриви общественото недоволство. Видимо премиерът е силно притеснен, самонатресъл се да воюва едновременно на повече от един фронт. Поради това и понеже не може да разчита на ДПС-„Да, България!”, се опитва да смекчи реакцията на обществеността, правейки се едновременно на хрисим и самовъзхвалявайки се, но и заплашвайки. Проблем за него в цялата конфигурация е и Гешев, на когото той разчита в противодействието срещу формацията на Хр. Иванов и др. под. Като въпреки да му се иска да разкара т. нар. главен прокурор заради екшъна спрямо президентската институция, не може да се лиши от него. Затова и призивите на Хр. Иванов към премиера да активира министъра си на правосъдието за отпочване на процедура за предсрочно прекратяване мандата на гл. прокурор, знаейки отлично, че такова е невъзможно да последва, не е повече от раздухване на прахоляка.

Колкото да изглежда от сферата на конспиративните теории, доколкото застъпва тезата, че е твърде рано за прекален оптимизъм, а предстои тепърва сериозна и отговорна работа от страна на всички, които са се ангажирали с извършването на действителна промяна, каквато искат, предлаганият анализ ми се струва заслужаващ критична проверка и преценка. За да не останат гражданите излъгани в резултат от вмъкването на някои, както споменават премиерът и депутати от неговата партия, през задния вход във властта. Президентът няма нужда от такъв – за него Конституцията е предвидила парадния! Затова имайки предвид масово демонстрираната взаимна поддръжка от обществото и президента, за да постигне евентуално известно снизхождение и в бъдеще, премиерът би трябвало да демонстрира подобаващо уважение към тях. А не да засилва и без това неодобрението им чрез конфронтация. Хората са наясно, че е притиснат до стената. От другите, с които води битка, на милост не може да разчита. Избутат ли го от премиерския стол и гл. прокурор няма да му прости, вкл. за да спечели удостояване, ако не с триумф, поне с овации. Защото иначе и той (не единствен от водената от него институция) е за там, за където са цялата настояща правителствена и парламентарна пасмина. Πάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει. (Хераклит).

В предишни публикации по повод обсъжданите в тях теми споменахме и за злоупотребата с права.Правната теория и съдебна практика са дали достатъчно разяснение, че злоупотреба с права е налице, когато се установи, че единственото желание, ползвайки се от законово допустими средства, е постигане на една определена цел, която не би могла да бъде постигната по друг начин, или резултатът би се забавил. Или постигането му предполага сбъдване и на друго условие, което е нежелано. Или без такава злоупотреба целеният резултат би могъл и да не настъпи. Злоупотребата с право е упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение, противопоставяне не само на буквата, а и на духа и смисъла на закона. Доктрината за злоупотреба с права, която е неразривно свързана в правовата държава с принципа за разделение на властите и произтичащия от него контрол от съдебната власт, е безспорен израз на зачитане приоритета на възгледа за меродавността на highest law, според който не отделната норма, а истината (вж. чл. 121, ал. 2 от Конституцията) за проявилите се в обективната действителност факти е цел на правото, пред легалисткото виждане за „върховенство на закона”, откриващо възможност както на отделни субекти за злоупотреба с права вкл. посредством заобикаляне на определени правни норми чрез прилагане на други такива, така и от упражняващите законодателна, изпълнителна, едни или други представители на съдебната власт, за прояви под формата на тълкуване според вътрешна субективна преценка на пристрастие, прикривано зад буквата на закона. Доктрината за злоупотреба с право съдържа имплицитно идеята за върховенство на правото като елемент на политиката, цел на която според Аристотел е справедливостта, провъзгласена като основополагащ принцип и от действащата Конституция като висш нормативен акт за устройство на Република България.

Несъмнено злоупотреба с право може да се реализира в полето както на материалното, така и на процесуалното право. Това следва вкл. от едновременното действие и комбинирано приложение на чл. 56 и чл. 57, ал. 2 от Конституцията на страната, както и от тяхното конкретно въвеждане като императивно действащи и приложими вкл. в редица разпоредби на материалноправни и процесуалноправни нормативни актове, според които носителите на права и участниците в производствата и техните представители са длъжни да упражняват същите добросъвестно и съобразно добрите нрави, като в противен случай носят отговорност за вреди. Злоупотребата с права се състои в упражняването им в противоречие с тяхното социално предназначение, като обикновено реално преследваната цел е извличане на някаква неоправдана полза от съответното действие или желание да се навреди другиму. Основно правно задължение на всички субекти според Конституцията, изрично инкорпорирано и в подконституционни нормативни актове, е спазването на императивната забрана (чл. 57, ал. 2 от К.) да се злоупотребява с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други лица. Превратното упражняване на права е укоримо с оглед както на личния, така и на обществения интерес, а правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които се извършва злоупотребата с права, увредените могат да искат преустановяване на увреждащата злоупотреба, а така също и съответно обезщетение. Освен в Международния пакт за граждански и политически права и други международни актове, забраната за злоупотреба с права е имплементирана както в Конституцията и в решения на Конституционния съд, така и в подконституционни актове на действащото материално и процесуално българско право. Злоупотреба с право е налице вкл. чрез заобикаляне на закона – типична негова форма, каквато е забранена както от вътрешното (чл. 57, ал. 2 и чл. 58, ал. 1, изр. второ от Конституцията и множество разпоредби от материалноправни и процесуалноправни закони), в т. ч. и от международното право (чл. 17 Европейската конвенция за правата на човека). Към понятийният апарат, който е от значение за темата свързана със злоупотреба с права, се отнасят термините „процесуални средства”, т. е. процесуалните инструменти, чрез които се упражняват конкретни права, както и „процесуални гаранции”, които са насочени към и изразяват дейността на държавните органи като решаващи, чрез определени свои задължения да осигурят тяхното ефективно практическо упражняване съобразно Конституцията, законите и добросъвестността.

Стана дума в предишни публикация и за гражданското неподчинение. А така също за Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС) Както е известно, съгласно чл. 1, ал. 2 и 3 от действащата Конституция на Р България: Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.”. Според чл. 11 от същата:

  1. Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм.

  2. Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна.

  3. Партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност се уреждат със закон.

  4. Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт.

Цитираните разпоредби фиксират по категоричен начин първенството на народа пред всички други – политически партии, други организации, институции, отделни личности и пр., по отношение правото и правомощията за упражняването на държавната власт. А доколкото ЗПУГДВМС урежда условията, организацията и реда за непосредствено според терминологията в Конституцията участие на гражданите на Република България при осъществяване на държавната и местната власт, съгласно тази на цитирания закон:

1. Прякото участие се осъществява чрез:

- референдум;

- гражданска инициатива;

- европейска гражданска инициатива по смисъла на чл. 2, т. 1 от Регламент (ЕС) № 211/2011;

- общо събрание на населението.

Референдум може да се произвежда на национално и местно ниво, гражданска инициатива – на национално, европейско и местно ниво, а общо събрание на населението – на местно ниво. (чл. 3)

2. Национален референдум се произвежда на територията на Република България за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение от компетентността на Народното събрание. В закона изрично са записани въпросите, които не могат да бъдат решавани чрез национален референдум. (чл. 9).

3. Право да гласуват на национален референдум имат гражданите на Република България с избирателни права, които имат постоянен адрес на територията на страната към деня на насрочване на референдума (чл. 4, ал. 1).

4. Предложение за произвеждане на национален референдум до Народното събрание може да бъде направено от:

  • не по-малко от една пета от народните представители;

  • Президента на Републиката;

  • Министерския съвет;

  • не по-малко от една пета от общинските съвети в страната;

  • инициативен комитет на граждани с избирателни права, състоящ се от 5 до 15 членове (чл. 12, ал. 1 от ЗПУГДВМС), събрал не по-малко от 200 000 подписа на граждани с избирателни права (чл. 10, ал. 1, т. 5 ЗПУГДВМС).

5. Председателят на Народното събрание организира създаването и воденето на публичен регистър, в

който се вписват уведомленията за започване на подписка за произвеждане на референдум с точно формулиран/и въпрос/и, а след приключването й – предложенията за произвеждане на национален референдум и съответните инициативни комитети (чл. 10, ал. 3).

6. Народното събрание приема решение по предложението за референдум на едно гласуване в срок до три месеца от внасянето на предложението, ако са спазени изискванията на закона. С решението Народното събрание може да одобри предложението за произвеждане на референдум с въпроса или въпросите, по които трябва да се проведе гласуването, или мотивирано да отхвърли предложението. (Затова предложение от Президента както за промени в действащата Конституция, така и за произвеждане на референдум сегашният т. нар. парламент може да отхвърли или най-малкото да преиначи тяхното съдържание).

7. Когато предложението е направено от инициативен комитет с подписка, съдържаща подписите на не по-малко от 400 000 български граждани с избирателни права и отговаря на изискванията на закона, Народното събрание е ДЛЪЖНО да приеме решение за произвеждане на референдум (чл. 10, ал. 2 от ЗПУГДВМС).

8. При произвеждането на национален референдум може да се гласува по един или по няколко въпроса (чл. 9, ал. 5).

9. В едномесечен срок от обнародването на решението на Народното събрание за произвеждане на референдум, Президентът на Републиката определя датата на референдума, която не може да е по-рано от два и по-късно от три месеца от датата на обнародване на решението на Народното събрание (чл. 14, ал. 1 от ЗПУГДВМС).

10. Решението, прието с национален референдум, не подлежи на последващо одобрение от Народното събрание (чл. 9, ал. 6 от ЗПУГДВМС).

Хората на площадите и улиците в България и извън страната, които протестират, са без водачи, с изключение на тук-там припълзяващи разни шмекери, които вкл. посредством отделни разединяващи протестиращите псевдоинициативи не целят друго освен да се възползват от тяхното недоволство и протест. Но гражданите могат да се самоорганизират в т. ч. с цел въвеждане в съответствие с чл. 1, ал. 2, изр. второ, предл. първо от Конституцията:

  • в Глави трета и седма на института за отзоваване на изборни представители като част от триадата на пряката демокрация – гражданска инициатива, референдум, отзоваване (за подробности по темата: Cronin, Thomas E. Direct Democracy: The Politics of Initiative, Referendum and Recal, Harvard University Press, 1999.).

  • в Глава пета на института на министерската наказателна отговорност.

  • в Глава шеста основна преработка на частта за т. нар. ВСС и в Глава осма относно КС.

За споменатите промени не е необходимо ВНС, тъй като могат да бъдат извършени съгл. чл. 153 от Конституцията и без такова.

Интерпретирането от някои, търсейки различен смисъл и съдържание в понятието пряко, като ограничаващо от ЗПУГДВМС конституционно установеното право на народа за синонимното непосредствено осъществяване от него на държавната власт, е заблуждаващо. И без да сме комунисти достатъчно е да не бъдем догматици, а отнасяйки се критично към мисловното наследство на който и да е от предшествениците да имаме предвид:

„ …………………………………………………………………………………………………………………………..

8

Социалният живот по същество е практичен. Всички мистерии, които водят теорията в мистицизма, намират своето рационално решение в човешката практика и в разбирането на тази практика.

9

Най-многото, което постига съзерцателният материализъм, тоест материализмът, който разбира чувствеността не като практическа дейност, е съзерцанието на отделни индивиди в „гражданското общество“.

10

Гледната точка на стария материализъм е „гражданското“ общество; гледната точка на новия материализъм е човешкото общество или социализираното човечество.

11

Философите са обяснявали света само по различни начини, но работата е в това да бъде променен.

(Карл Маркс: Из „Тезиси за Фойербах”)

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели