/Поглед.инфо/ През 80-те години на отминалия век често посещавах Велико Търново, градове и села на окръга. По онова време и тоя древен български край постигна впечатляващо развитие в областта на икономиката, просветата, културата, благоустройството, благосъстоянието на хората. Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ и Свищовският стопански институт „Димитър Ценович“ се превърнаха във важни средища на българското висше образование. Драматично-музикалният театър, училища и читалища, много от които са основани в средата на ХIХ век, допринасяха за културния подем на областта. Усилено се реставрираха паметници на културата с непреходно историческо значение. Възстанови се крепостта Царевец. На върха на хълма Патриаршеската църква „Свето Възнесение Господне“, майсторски изографисана от талантливия художник Теофан Сокеров, излъчваше нов блясък. Осъществи се комплексна програма за достойно отбелязване на 800-годишнината от въстанието на Асен и Петър и възкръсването на Втората българска държава.

Във връзка с това общобългарско събитие по проект на Крум Дамянов се издигна забележителният паметник на Асеневци. Обновиха се Историческият музей и богатата Окръжна художествена галерия, съгради се модерна спортна зала. Постави се началото на Сцена на вековете с постановката на „Цар Калоян“ от Панчо Владигеров, дело на Софийската опера и режисьора Пламен Карталов.

С моя приятел Въло Радев неведнъж се срещахме с екипа от Чехословакия, който бе поканен да осъществи техническата част на великолепния проект на именития кинорежисьор „Звук и светлина“. Негова е и реализацията на музея „Емилиян Станев“ в градския център с приложение на съвременни аудио-визуални средства. Едновременно се извършиха и полезни обновителни дейности в преславния Петропавловски манастир, Музея на земеделието и градинарството в Лясковец, във възрожденски къщи в Арбанаси, Горна Оряховица…

Предстоеше ми работно посещение и в град Елена. В кабинета ми дойде забележителният артист Георги Георгиев – Гец.

–­ Адаш –­ каза ми той, –­ земляците ми съобщиха, че ще ходиш в нашия край. Много бих желал да те придружа.

–­ Адаш –­ отвърнах му аз, –­ за мен това ще бъде приятно преживяване. Убеден съм обаче, че твоята известност е толкова голяма, че не ти мен, аз ще имам радостта да те придружавам!

Похвални са усилията прекрасният ни роден говор да се освобождава от чуждици, които може да бъдат заменени със звучни български слова. Ала има и думи, които поради удобство отдавна са навлезли в словоговора ни. Такова е и обръщението „адаш“. В Тълковния речник мъжете с еднакво лично име са „едноимец“. Вижда се, че адаш е по-удобна и благозвучна дума. Поради това е в масова употреба.

На „адаш“ бяхме с вече покойните народни артисти Георги Парцалев и Георги Калоянчев –­ от Сатиричния театър, Георги Черкелов и Георги Георгиев-Гец –­ от Народния театър „Иван Вазов“. Пазя мили спомени от общуването с тия изключителни таланти.

Чудесният комедиен актьор Георги Парцалев беше тежко болен. Лекарите ми съобщиха, че предстои най-лошото. Посетих го в Правителствената болница „Лозенец“. Опитвах се да го утешавам. А той постоянно се шегуваше, все едно че нищо му няма…

Директорът на Сатиричния театър Станислав Стратиев се утвърди като блестящ комедиен автор със „Сако от велур“, „Римска баня“, „Рейсът“… Предложих му да ползва продължителен платен творчески отпуск, за да пише. Той обаче помоли да бъде освободен от директорския пост, който му създава големи главоболия. Посочи Георги Калоянчев за свой заместник. Адашът Георги Калоянчев по-късно в няколко интервюта припомняше този случай: „Казах на министър Йорданов: „Адаш, не съм за тая работа. Имам мекушав характер и слаб ангел. Без много да му мисля, ще направя някоя беля и на другия ден ще ме уволниш…“ Любимецът на публиката Георги Калоянчев бе окрилен от заслужена слава. Ала след промените от 1989 г. споделяше дълбокото си разочарование, че липсва държавно и обществено внимание към културата и изявените ѝ творци.

Георги Черкелов, който бе озарен от изключително дарование, сътвори незабравими образи в Младежкия и Народния театър, в киното. През 1991 г. заедно с голяма група най-известни артисти и той бе отстранен от националната сцена. След кратко участие в постановки в частен театър и концертни зали се оттегли в живописното мизийско село Ъглен. Чувахме се по телефона. „Адаш –­ казваше ми той, –­ чувствам се добре. Ловя риба, укрепвам здравето си. Ала тъгувам за сцената и киното! Това ме гнети, но не падам духом…“

И така, с адаша Георги Георгиев – Гец потеглихме за град Елена. Преминахме през моя роден Твърдишки проход. Спряхме се в миньорските селища на рудниците „Твърдица“ и „Шешкинград“. Гец се застояваше пред спретнати многоетажни жилищни сгради за работници, училището, здравни и търговски пунктове. И тези планински места, които биха могли да бъдат чудесна туристическа база, днес са опустошени.

С адаша пихме студена вода от хайдушкото кладенче под връх Чумерна. В „Моето пътуване по Стара планина“ Панайот Хитов, вероятно с помощта на Любен Каравелов, описва красотите на старопланинското било от Агликина поляна и Чумерна до връх Пчена. Още помня оценката на войводата за Васил Левски: „Байрактаринът ми Левски насън беше лек като заек…“.

Дълго размишлявахме пред малката хижа, обитавана през 30-те години от ловния надзирател –­ невероятния разказвач Емилиян Станев. По дългия път с адаша си разказвахме преживелици, светли и нерадостни моменти от живота. Той сподели, че е щастлив човек. Осъществил е мечтата си да се посвети на професионалния театър. Още като ученик в Еленската гимназия през зимните ваканции се изявявал в главни роли на читалищната сцена в родното си село Разпоповци. Два пъти се опитвал да кандидатства в Театралната академия. Преживял е разочарованието на неуспял кандидат-студент. Работил е какво ли не –­ на строителни обекти, като дописник на централни вестници. Продължил да изпълнява главните роли в читалищната театрална трупа. Обикалял и Елена, Буйновци, Дрента, Златарица, Кипилово, Стара река… „Адаш, играл съм и в твоята Твърдица. Имахме тръпка с една учителка…“

Припомнихме си легендата за името на град Елена. По сенчестите пътеки на вековния Балкан разцъфтявала голямата любов между красивата мома Елена от село Къпиново и левента Самуил от Твърдица. Вдигнали голяма сватба в града, ала турци-разбойници нападнали с нечовешка жестокост веселието и затрили младоженците. Елена убили на конашкия мост край града, а Самуил –­ в близката местност, която още носи името Самуиловец. В памет на тая дивна любов градът взел името на слънчевата Елена, което носи и до днес.

Подобна свирепост на петвековния османски поробител е принуждавала угнетените българи да проплачат:

Не сади лозе голямо,

не гради къща висока!

Не води жена гиздава,

не храни деца хубави.

Да ти е мирна главата,

да не си найдеш белята.

Стана дума и за Твърдишкия проход. От бащата на майка ми дядо Георги –­ четник на войводите Пейо Буюклията и Стоил войвода, в захлас съм слушал разказите му за Руско-турската война. Останалите живи поборници, в зависимост от опасността от нахлуване на турски аскер, постоянно местели пусиите си между Хаинбоазкия, Твърдишкия и Сливенския проход. В ония години това бил основният път в Османската империя –­ от Истанбул през Сливен, Твърдица, Елена и Търново за Русчук и река Дунав.

Навлязохме в родното село на Гец –­ Разпоповци (сега квартал на гр. Елена). Оградиха ни многобройни посрещачи. Някой се провикна към Гец: „Георги, помниш ли как обикаляхме селата да играем на сцени в малки студени салони?“ Друг му спомена за работата им по строителни обекти. Възторгнах се от обичта на хората към любимия творец в българския театър и кино. В очите на Гец проблясваха сълзи. Отново се убеждавах колко важно е хората на изкуството да имат топлото усещане, че са потребни на хората.

Георги Георгиев – Гец бе посрещнат с такова уважение в Еленската гимназия и в прочутата Даскалоливница –­ старото класно школо, в което в средата на ХIХ век е учил и Петко Р. Славейков. Гец прояви особена активност на срещи с управата на града и околията. Оказа се, че той познава проблемите на своите земляци и съдейства пред отговорни служби в столицата за тяхното решаване. Разказа и за инициативи на еленското землячество в София в полза на родния край.

С подобно уважение Георги Георгиев – Гец е посрещан и в други краища на страната при гостуване на Националния театър „Иван Вазов“ и премиери на популярни филми, в които се откроява забележителното му актьорско майсторство. А с каква почит се отбелязваше неговото неподправено, красиво и впечатляващо изпълнение извън страната! По време на Дни на българската култура в Москва в новия модерен Московски кинотеатър „София“ се прожектираше филмът „Селянинът с колелото“ на режисьора Людмил Кирков. В кинолентата Георги Георгиев –Гец пресъздава по неповторим начин образа на Йордан –­ селянина, станал вече гражданин. След прожекцията той не можеше да си пробие път от възторжени зрители.

Изключителният творчески път на Георги Георгиев – Гец от читалищните сцени до върхове в театъра и киното е пример за постоянство, огромен труд, пълна отдаденост на професията и гражданския дълг. Пазя мили спомени от неговите първи изяви на най-високата сцена. Преди основната реконструкция на Националния театър през 1976 година, която имах честта да ръководя, зад последния ред на партера имаше галерия за правостоящи. Оттам на крака със състуденти преживявахме с вълнение претворявани образи от българската и световната драматургия. В „Дванайсета нощ“ от Уилям Шекспир, мисля, че беше през 1953 г., силно ме впечатли новопоявил се млад артист. Той с майсторство защити образа на свещеника. Наскоро след това във „Вълци и овце“ от Александър Островски същият открояващ се, снажен, с чудесно сценично присъствие артист отново завладя публиката. Оказа се, че по препоръка на неговия учител от Театралната академия проф. Филип Филипов той е постъпил в Националния театър направо от студентската скамейка. Георги Георгиев – Гец пресъздаде великолепни образи в „Снаха“ от Георги Караславов, в „Любов“ и „Тревога“ от Орлин Василев… Беше чудесен изпълнител в „Ревизор“ от Николай Гогол. По-късно, през 60-те години на миналия век, впечатляваха забележителните му образи като Драгота в „Иван Шишман“ от Камен Зидаров, Македонски в „Хъшове“ от Иван Вазов, както и ролите му в „Херцогинята на Падуа“ от Оскар Уайлд, в „Антигона“ от Софокъл, в „Крал Лир“ от Уилям Шекспир, в „Иванко“ от Васил Друмев, в „Мигове от живота“ от Уилям Сароян, в „Ричард III“ от Уилям Шекспир и т.н. –­ общо около 150 роли.

Георги Георгиев беше широко известен с името Гец. Разказвал ми е, че сложил чертичката Гец след Георгиев, тъй като така се обръщали към него състуденти и приятели. Може би в негово лице са виждали продължител на знаменития Георги Стаматов – Гец. А Димитър Бочев –­ Бочката, му втълпявал, че в родния му Карловски край всеки Георги бил наричан още и Геца, Гец.

Георги Георгиев – Гец има незабравими изпълнения и в десетки филми. Нека да си припомним „А бяхме млади“ на Бинка Желязкова, „Осмият“ на Зако Хеския, „Допълнение към Закона за защита на държавата“ на Людмил Стайков по сценарий на Анжел Вагенщайн, „Зарево над Драва“ на Зако Хеския, „Матриархат“ на Людмил Кирков… И пак ще напомня за прекрасното изпълнение на ролята на Йордан в „Селянинът с колелото“, за което бе удостоен с Голямата награда на Варненския кинофестивал. През 1975 г. долетя радостна вест –­ на прочутия Московски кинофестивал българският художествен филм „Селянинът с колелото“ и изпълнителят на главната роля Георги Георгиев са удостоени с най-високото отличие.

Големият артист претвори на кинолентата и драматичния образ на прокурора в едноименната пиеса на Георги Джагаров. След внушителния успех на Сливенския театър, отличен с първа награда на Републиканския фестивал на българската драма и театър през 1964 г., Борислав Шарланджиев направи чудесния филм „Прокурорът“. Главната роля бе защитена от Георги Георгиев – Гец по забележителен начин. За голямо съжаление блюстители на „идеологическа праволинейност“ не допуснаха филма до екраните. Това причини душевна болка на Шарланджиев, Джагаров, Гец и другите изпълнители.

За забележителни заслуги в българската култура Георги Георгиев – Гец по достойнство получи званията „Заслужил артист“, „Народен артист“, „Лауреат на Димитровска награда“. Той е носител и на високи държавни ордени и отличия.

Ала в началото на 90-те години на миналия век Георги Георгиев – Гец се сблъска с предизвикателства и жестока несправедливост. Министър на културата бе вдъхновена защитничка на класовопартийния подход в изкуството. След промените от 1989 г. тя внезапно и шумно се провъзгласи за потърпевша от миналата власт. Поради нейните „реформи“ много заслужили личности в театрите и в културните средища бяха уволнени от работа и изпаднаха в безизходица. Разрушителната стихия връхлетя дори българския цирк, един от най-добрите в света. Ликвидира се и се разграби огромната му база в Илиянци –­ школата за млади артисти, хотелът, екзотични животни, стотици декари регулирана градска площ.

Силна душевна болка преживяха отстранените от Народния театър „Иван Вазов“ големи артисти –­ Георги Георгиев – Гец, Георги Черкелов, Славка Славова, Таня Масалитинова, Мария Стефанова, Емил Стефанов… Трудно е да се опише мъката, която се четеше по лицето на Гец. И той бе принуден да продължи сценичните си изяви в частни театри. Легендарните артисти играеха в студени и неудобни салони. Ала като бедните аркашки в „Лес“ на Николай Островски те намираха с достойнство утеха във възможността да продължат да творят на сцената.

През тези непосилни години Георги Георгиев – Гец се прояви и като състрадателен колега. Срещнах го натоварен с пакети храна и други покупки: „Нося ги на Таня (Масалитинова). Горката! Трудно се движи. Постоянно я посещавам и ѝ помагам с каквото мога. Адаш, и аз съм за оплакване. Но докато съм жив, искам да бъда полезен на близки, на хората“.

Никога не ще забравя последната ни среща с приятеля Георги Георгиев – Гец. В хладен мартенски ден на 1996 г. дълго се разхождахме в столична градина. Той се оплака от условията, особено извън София, при които играе в групата на „прокажените от Народния театър“, както той се изрази. Десетина дни след това видният артист изгоря на сцената. Изгоря –­ в буквалния смисъл на думата. Именитата му колега Мария Стефанова ми разказа за неговия злополучен край. На 6 април 1996 г. в студен, без удобства салон в Стара Загора играели в пиесата „Ню Йорк, хотел „Плаза“. В края на представлението Гец започнал да бърка текста и да залита. Таня Масалитинова с голямо усилие го подпомагала да се включи в диалога. Той едва се държал на крака. След аплодисментите в края на представлението паднал едновременно със спуснатата завеса. Положили го на няколко стола. Дошла „Бърза помощ“. Уви, положението на Гец било много, много тежко. Пренесен е в безсъзнание в София. Проф. д-р Парашкева Стаменова полага в ИСУЛ неимоверни усилия да се продължи в клинични условия гаснещият му живот. За дълбоко съжаление след няколко месеца горещото сърце на чудесния артист угасва.

Георги Георгиев – Гец живя в различни години от новата ни летопис –­ гражданска и световна война, социалистическо съзидание, реставриран капитализъм. В средата на 80-те години на отминалия век, както се спомена, той определи себе си като „щастлив човек“. Заникът на жизнения му път е тъжен, драматичен. Нека да оставим на времето и изследователите да дадат най-вярната оценка за тия исторически български времена…

* От книгата „Съзидатели“ на Георги Йорданов/на снимката/