/Поглед.инфо/ „Не знам да има нито един друг сигурен сейф за крайната власт на обществото от самите хора; и ако смятаме, че те не са достатъчно просветени да упражняват своя контрол със здравословна сдържаност в свободата на действие, лекарството е не да им отнемем този контрол, а да оформим тази сдържаност чрез образование. Това е истинският коректив на злоупотребите с конституционна власт.“ (Томас Джеферсън).

Конкретен повод за настоящата са публикациите от 19 май 2020 г.: „Искат от КС обявяване на извънредното положение за противоконституционно”; от 01.06.2020 г. „Да затрупаме Конституционния съд с предложения!” – автор Радко Ханджиев; от 04.06.2020 г. „Демокрацията е неизлечимо болна” – автор Панко Анчев; от 07.06.2020 г. „Конституцията не е пожелание, а действащо право!” – автор Радко Ханджиев, както и някои коментари от читатели към тях.

Споменаваното в първите две и четвъртата от цитираните публикации, именувано „предложение” съгласно текста е основано на чл. 45 от Конституцията и по същество съдържа два аспекта: 1) за конституиране на гражданското сдружение, от името на което е отправено като „заинтересовани страни” (не става ясно кои конкретно евентуално други правни субекти, освен юридическото лице „Асоциация на данъкоплатците в България” като подател), като участник по образувано к. д. № 7/2020 г.; 2) за произнасяне от КС по „твърдяната противоконституционност” на цитираните в същото решение и закони на Народното събрание.

В предишни статии по други поводи споменахме някои особености на т. нар. Конституционен съд (КС). Цел на следващото изложение не е критика на акта, предмет на цитираните три публикации като действие или съдържанието по същество на въпросното „предложение”, а разглеждането на няколко въпроса, каквито вкл. реакцията от името на КС предизвикват, и на които не би било не само излишно, но наложително да бъдат предложени отговори. Тъй като те касаят същността на онова, което представлява КС, какви са неговите място и роля в конституционното устройство на републиката, а от там значението му за правата на гражданите като „народа”, от който според чл. 1, ал. 2, изр. първо от Конституцията произтича цялата държавна власт като единствен, ако не реален номинален субект, на когото тя принадлежи. А във връзка с някои коментари относно възможността за сезиране на КС, така също дали и евентуално как са оправомощени гражданите и техни сдружения за това. Отговорите на тези въпроси имат непосредствено отношение и към проблемите свързани с демокрацията като проявление на републиканска форма за държавно управление и тяхното реално функциониране.

Доколкото „предложението”, за което става дума, според текста е основано на цитирания текст, където се споменава това понятие, първият въпрос, поставянето на който за някои може да изглежда куриозно, макар във връзка с КС да е от съществено значение, поражда необходимостта да се отговори какво е имал предвид конституционотворецът под „държавен орган” по см. на чл. 45 от Конституцията и дали с употребата на този термин е ограничил правото на гражданите за пряко сезиране от тях на КС? Защото според изр. второ на ал. 2 от цитирания чл. 1 от Конституцията, за произтичащата от народа власт е казано: „Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.”. От където възниква допълнителният, свързан с така поставения подвъпрос за характера на КС като структура от държавния апарат.

В различни конфигурации и контекст терминологично понятието органи като система, чрез каквато функционира държавата е предмет на употреба в множество други разпоредби на Конституцията, а така също в законови и подзаконови актове. Но така или иначе в националното право на Република България липсва точна легална дефиниция за „държавен орган”. Известна насока в това отношение чрез законодателството би могло да се приеме, че се съдържа в ал. 2 и 3 от чл. 1 на Закона за администрацията. Както и в чл. 2, параграф 2 от Орхуската конвенция от 2001 г., (ратифицирана със закон от 02.10.2002 г., в сила за България от 16.03.2004 г.), която определя „държавен орган“ по-специално като „правителство на национално, регионално и друго равнище“, включително физически и юридически лица, които имат обществени задължения, отговорности или функции, но изключва от това определение „органите или институциите, действащи в съдебно или законодателно качество“. Трябва да се има предвид обаче специалния предмет на въпросната Конвенция, който касае достъпа до информация, участие на обществеността в процеса на взимане на решения и достъп до правосъдие по въпроси на околната среда. Онова, което е съществено и заслужава внимание в цитираните разпоредби от споменатите два акта е обвързването на държавния орган с властта. Поради това изясняването на точния смисъл и съдържание на понятието „държавен орган” конкретно в чл. 45 от Конституцията е от съществено значение. Понеже чл. 150 от Конституцията, а така също чл. 16 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), който препраща към него, определят субектите, които са оправомощени да сезират същия. Доколкото е извън предмета на настоящото тук оставяме настрана несъответствието на чл. 16 от цит. ЗКС, визиращ субектите единствено по ал. 1 на чл. 150, с ал. 3 и 4 от същия на Конституцията. Ще отбележим по този повод само, че независимо от текста на чл. 16 от ЗКС едва ли биха могли да бъдат поставени на съмнение правомощията на субектите по ал. 3 и 4 на чл. 150 от Конституцията за сезиране на КС. Намираме за необходимо в тази връзка, с оглед на някои коментари към цитираните публикация касаещи правото за сезиране на КС, да добавим, че тълкуването в правото е специфична дейност, каквато по своето естество несъмнено предполага и изисква специална подготовка и знания. Доколкото не е предмет на настоящото, тук няма да се разпростираме върху разглеждането и обсъждането на логическото като едно от средствата за тълкуване в правото и различните негови способи, ограничавайки се по повод отделни коментари по темата до констатацията за тях като резултат, ако не на некомпетентност явно непознаване на правилата за правно тълкуване. Последица от което е и склонността за подвеждане от тезата, според която гражданите биха могли да сезират КС не пряко, а единствено чрез някой от оправомощените съгл. чл. 150, ал. 1 от Конституцията. Ако в съответствие със застъпеното в някои коментари вкл. мнение за приоритет на норми с по-висока степен на конкретност пред други – по-общи, трябва да се съобрази чл. 16 от ЗКС, въпреки него евентуално и чрез ония по ал. 3 и 4 на чл. 150 от Конституцията. Евентуално – защото, в случай, че според споменатите мнения като с по-висока степен на конкретност чл. 16 от ЗКС ограничава кръга на оправомощените, посредством които гражданите биха могли да сезират КС, тогава излиза, че ал. 3 и 4 на чл. 150 от Конституцията, доколкото визираните там не са държавни органи, и те са неприложими за такъв способ на сезиране. Очевиден е абсурдът, до какъвто довежда такова тълкуване, поради което и неговата несъстоятелност. Не би било излишно като аргумент да изтъкнем, макар опосредствания начин за сезиране от гражданите на КС във връзка с разглеждането на конкретни дела, доколкото по повод на такива, по които са страни, съгл. императивната разпоредба на ал. 2 от чл. 150 на Конституцията в споменатите там случаи Върховният касационен съд (ВКС) и Върховният административен съд (ВАС) спират производството и внасят въпроса в КС. Т. е. независимо от ал. 1 на чл. 150 от Конституцията, гражданите имат възможност и по повод разглеждането на конкретни дела посредством ВКС и ВАС да достигнат до КС. От последното обаче не може per argumentum a fortiori да се извежда, че гражданите, респ. техни сдружения могат не пряко, е само чрез който и да е от визираните в ал. 1, като оставим настрана чл. 16 от ЗКС евентуално и ония по ал. 3 и 4 от чл. 150 на Конституцията да сезират КС.

От гледна точка на изложеното до тук, доколкото не са учебници, поради което тия неща не ги пише в Конституцията и законите вкл. едни или други международни актове, като резултат от непознаването на правната теория и неразбирането на споменатите отлики може да се обяснят в т. ч. както поведението така и различни изказвания на едни или други упражняващи се в политика и право временно представляващи даден държавен орган, институция и пр. А що се отнася до понятието „държавен орган” то е предмет на конституционноправната теория, където се говори за „система на държавните органи”, „държавен апарат” или някъде в по-свободен стил напр. за „държавна машина”, между които се прави разлика. В теорията понятието „държавен апарат”, е по-широко по обхват, което включва освен държавните органи, така също различните помощни структури на администрацията, експерти, а и държавни институции като армия, полиция и др. Държавният апарат обхваща „системата на държавните органи”, но така също „държавни институция” и „ведомства”, между които също се прави разлика. Държавните институции, напр. затвор, са структури на държавата като част от държавния апарат, но не са държавни органи. Както и ведомствата, напр. министерства, са комплекс от експертен и помощен състав във връзка с осъществяване дейността на държавен орган, но сами по себе си не са такъв. Министърът е държавен орган, но министерството е ведомство. По аналогичен начин президентът е държавен орган, но президенството е ведомство. Т. е. държавният апарат е инструмент, посредством какъвто се реализират многобройни и разнородни функции на държавната власт, каквото съдържание би имало смисъл да бъде вложено и в който да се разбира, вкл. съобразно принципа за разделението на властите съгл. разпоредбата на чл. 8 текстът на цитираната ал. 2 от чл. 1 от Конституцията. Иначе, при каквито да било други интерпретации, властта би била разпиляна кой знае накъде, като се имат предвид възможните различни конфигурации и текущи промени в различните системи от държавни органи, институции, ведомства и пр. на държавния апарат.

Държавният орган в тесен смисъл се характеризира с определени специфики:

1/ Той е структура от държавния апарат за осъществяване посредством присъщи на държавата средства и методи на публичната власт.

2. Като такъв за осъществяване на държавното управление на социалните процеси в дадена сфера на обществения живот, държавният орган изпълнява определени задачи. За тази цел са му предоставени изрично уредени от Конституцията, а после и от законови и подзаконови нормативни актове властнически правомощия, чийто обем и вид са обусловени от характера на задачите, които са му възложени и следва да решава. Поради това държавният орган осъществява автономна държавна дейност, във връзка с каквато има правото да приема и издава задължителни по своя характер общи и индивидуални правни актове. Задачите на държавния орган се предопределят от неговото мястото и роля в държавния апарат в съответствие с принципа за разделение на властите. Наличието именно на държавно-властнически правомощия е другият същностен белег на държавния орган, по който той се отличава от всички останали органи за социално управление. Нещо повече, за разлика от други органи, като съвкупност от неговите права и задължения държавният орган не само има право, но е и длъжен да упражнява предоставените му властнически правомощия. Народното събрание като единствен законодателен орган не може да откаже да приема, изменя, допълва или отменя закони. Разбира се не става дума за какви да е, а такива, които произтичат от и са съобразени с волята на суверена като единствен носител на цялата държавна власт и действителен титуляр на държавния апарат. Затова съществува изискването за участие на суверена в законодателния процес посредством предварително информиране, консултации, обсъждания и пр. на едни или други законопроекти. Т. е. автономията, за каквато е реч, в случая на парламента като държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, касае неговата независимост съобразно принципа за разделение на властите от другите власти, а не от суверена, който избира своите представители в същия да законодателстват не по своя, а именно съобразно неговата воля. Съответно когато не е така, ако липсва конституционно и законодателно установен механизъм, какъвто в случаи на отклонение от волята на суверена да гарантира съобразяването с нея, възниква колизия, изходът от която макар да не е непредвидим би се свел до извънправни способи и средства. (Затова конституционно е въведен и би могло да намери оправдание съществуването на КС – отделен е въпросът за регламентацията на начина за неговото конструиране и функциониране). Това се отнася и за останалите органи на власт съобразно мястото им в йерархията, тяхната компетентност и териториален обхват на дейност, както и в рамките на единната и отделни подсистеми за другите органи на държавата.

3. Дейността на държавния орган е от името на държавата и в неин интерес. Той действа относително самостоятелно съобразно своята компетентност, като за дейността си е отговорен пред по-горе стоящите държавни органи и суверена.

4. Държавния орган се състои от определен персонален личен състав, установен нормативно, който се формира чрез избор или назначаване. Представителните и някои държавни органи на власт се избират пряко от народа, а други се назначават или избират от други органи. Така например Народното събрание, президентът и вицепрезидентът, общинските съвети и кметовете се избират пряко от народа. Правителството и министрите се избират от Народното събрание, а областните управители се назначават от Министерския съвет.

Държавните органи са от различен вид, като в съответствие с принципа за разделение на властите системата от тези органи включва:

А) Органи на законодателната власт;

Б) Органи на изпълнителната власт;

В) Органи на съдебната власт.

С оглед на териториалния обхват, в рамките на който държавните органи осъществяват съобразно своята компетентност дейността си, те биват висши (централни) органи, чиято компетентност и действие на актовете им се разпростират върху територията на цялата страна и местни органи, компетентността на които се разпростира върху територията на административно-териториалните единици, а по отношение на местните органи на съдебната власт върху територията на съдебните райони. Въз основа на споменатите по-горе характеристики, които притежават държавните органи може да се изведе следното определение, а именно – държавният орган представлява държавна структура с установен състав, която е формирана по определен от Конституцията и законите ред, и която притежава изрично нормативно уредени властнически правомощия в изпълнение на задачите поставени й от държавата като действа по нейно поръчение. Всеки държавен орган се намира в различни по характер взаимоотношения с другите държавни органи.

Висши държавни органи са например НС, МС, президент (макар да не му е делегирана и да не е участник в никоя от трите власти, като държавен глава представляващ нацията), министрите, ръководителите на централните ведомства, ВСС, ВКС, ВАС, и главният прокурор. Извън споменатите подсистеми съществуват и други органи, които не могат да бъдат отнесени към нито една от тях. Такива са и визираните в ал. 3 и 4 на чл. 150 от Конституцията, които не са държавни органи, доколкото не са им предоставени властнически правомощия, но въпреки това им е дадено право за сезиране на КС. И, поне доколкото ни е известно, за никой от тях – държавен или не, на никого не е хрумвало дори да разсъждава, камо ли да се съмнява дали гражданите и техни сдружения имат право и могат или не могат да ги сезират пряко или само посредством други субекти, а единствено по отношение на КС!? Т. е. проблемът, ако въобще би могло да се говори за такъв, не е в характеристиката на КС – дали е държавен орган в буквален смисъл или орган от системата на държавния апарат. Защото съобразно формулираната по-горе дефиниция граматически КС не е държавен орган, но доколкото не е нещо, което стои извън структурата на държавния апарат, едва ли би било коректно, ако бъде разглеждан по различен начин като един от системата органи по смисъла на изр. второ на ал. 2 от чл. 1 на Конституцията, според което съгл. изр. първо от същия цялата, произтичаща от народа държавна власт: „Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.”. Следователно както възгледите, така и практика от гледна точка на каквито едни или други норми от Конституцията и/или от други законови и подзаконови актове биват тълкувани и прилагани ограничително спрямо правото на гражданите – като физически лица или чрез техни сдружения за пряко сезиране на КС са противоконституционни. В тази връзка с оглед на дефинираното по-горе и представителната форма на републиканско управление произтича и вторият възникващ подвъпрос – за действието на Конституцията. Застъпената в първите две и четвъртата от обсъжданите публикации, поддържана и тук теза за непосредствено действие на Конституцията е ясно, недвусмислено и категорично изразена и от самия КС още в първите години след нейното приемане с цитираното и в четвъртата от споменатите публикации РКС № 10/06.10.1994 г. по к. д. № 4/1994 г. Считаме за уместно в потвърждение на така изразеното и от КС изрично да посочим и заявеното в Преамбюла на Конституцията: „Ние, народните представители от Седмото Велико Народно събрание, в стремежа си да изразим волята на българския народ, …”. А така също и разпоредбата на ал. 3 от чл. 1 на Конституцията, според която: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.”. Както и тази на чл. 56, изр. първо от Конституцията, съгласно която: „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси..”. Поради това, дори и според някои Великите народни представители да са имали на ум с отделни разпоредби на приетата от тях Конституция ограничаване правото на гражданите без чието и да е посредничество да могат пряко да сезират КС, такова разбиране е явно несъвместимо с разума, респ. третиращо суверена патологично като ментално нездрав. Тогава възниква основателният въпрос на какво в такъв случай се основава въобще като държавно формирование т. нар. Република България?!

Що се отнася до демокрацията, ако не на всеки надяваме се за повечето е ясно, че ipso facto тя е пряко свързана с републиканската форма на държавно управление, от която произтича и на каквато е основан конституционализмът. Затова метафората за неизлечимо болната демокрация, доколкото се касае за употреба като стилистична фигура с цел опростено споделяне на някаква концепция като по-разбираема от публиката, макар да не е чужда на реториката и в говоренето за политика, би била по-подходяща, да речем в поезията. Когато обаче става дума за социална общност и нейното управление, а какво остава за самоуправление, каквото предполага демокрацията като проявление на републиканска форма, едва ли каквито и да са метафори могат да допринесат осезаемо повече, освен въздействайки емоционално за подсилване усещането и възприятието на поражданите и без това от злоупотреби на едни или други представители при упражняване на предоставените им по възлагане функции за осъществяване на една или друга от разделените несигурност и недоверие от страна на демоса в иначе принадлежаща му като единна държавна власт. А такъв подход едва ли е конструктивен и с мобилизиращ ефект.

Идеята за конституционализма е свързана преди всичко с демократизма, който изисква правата и свободите на гражданите да бъдат конституционно изведени и не само, а и да се изпълняват. А принципът за разделение на властите гарантира никой орган да не може да злоупотреби с единната държавна власт, част от която изпълнява. Защото, ако бъде нарушен балансът, като някоя от властите обсеби друга или останалите, рискът от тоталитаризъм е реален. И тук същината се свежда до следващия от възникващите по повод третата от цитираните в началото публикации въпрос, а именно освен представителната и за пряката демокрация. Конституцията не случайно не изключва прякото проявление на демокрацията. Както и в по-напреднали в разбирането си за връзката между републиканската форма за управление с демокрацията и конституционализма страни вкл. не току-тъй конституции се приемат чрез пряк вот на гражданите. Да не говорим за приложението на пряка демокрация и независимо дали в конституциите е предвидена такава или не. За мнозина прякото действие на демокрацията е едва ли не отживелица от древността, макар в множество страни и понастоящем такава форма да е дори единствена. А при съвременните технологии възможността за упражняване на пряка демокрация като проява на републиканска форма за управление е извън всякакви съмнения. По този повод и за предимствата на такова действие на демокрацията сме писали в предишни свои публикации, поради което тук няма да се разпростираме отново по темата, а ще добавим само, че такова действие, изрично признато в изр. второ, предл. първо от ал. 2 на чл. 1 от Конституцията, несъмнено също съдържа имплицитно правото и възможността за пряко сезиране от който и да е гражданин или сдружения на граждани на КС. Затова неговото капсулиране спрямо гражданите и техни формации, ограничавайки възможността им за пряко сезиране не е нищо друго освен дерогиране на Конституцията по отношение на тяхно основно конституционно право в нарушение на цитирания текст от същата.