/Поглед.инфо/ По повод предстоящите през 2016 г. избори за президент в свой тогавашен коментар, озаглавен „Надпартиен президент? То е като коледно намаление“ (виж „168 часа“ от 05.08.2016 г.), Валери Найденов изразязва следното становище: „Истината е, че такова животно няма, не е имало и няма да има...

...Номинацията на генерал Румен Радев за президент от БСП е продукт на модната напоследък идея, че президентът трябва да е надпартиен, независим, необвързани т. н. Тя показва, че българските партии бягат от себе си. Теорията за надпартийния президент се изповядва от образовани хора, които би трябвало да знаят по-добре. Има нещо сбъркано в мисленето ни по отношение фигурата на президента, казва например професор Огнян Герджиков. – Какво значи партия? Pars, -tis от латински значи част от обществото, група, която се обединява в защита на собствени интиреси – класови, политически, икономически. Лидер на политическа партия, на част от обществото, не може да бъде президент. Това е нон сенс.. Един юрист се аргументира като лингвист? Юристите обичат да го правят. В случая професорът търси аргумент защо партиите трябва да се обединят около надпартийна фигура като Симеон Сакскобургготски, който впрочем беше лидер и основател на партията НДСВ. Истината е, че надпартийни президенти няма никъде по света. Никога не е имало и няма да има. Самият факт, че в надпреварата участват няколко кандидати, вече прави победителя партиец, т. е. представител на част от обществото, на част от политическите играчи.“ (болдваното в цитирания пасаж от текста на коментара от мен).

Като отминем останалите доводи на автора, вкл. във връзка с позициите в партийната йерархия, правомощията на президента, коледното намаление и пр. в споменатия коментар, предикативната основа на възприетата от него за съждение логическа конструкция, постулираща като предпоставка за обединение не друго, а действието на т. нар. партии и изглеждащото като убедително заключение за ставането на „победителя партиец“, разглежданата теза явно не държи сметка за първоизточника – онова, от което произтича избора като проявление. Защото несъмнено за кандидати могат да бъдат номинирани както партийни представители, все едно лидери на такива формации или други, така и не само, но в крайна сметка в състезанието кой от тях да бъде избран според действащата българска Конституция не участват само състезателите и партии, а всички с право на глас като избиратели. От тази гледна точка, като оставим настрана споменавания от проф. Герджиков формален признак – „лидер на политическа партия“, изводът, че в резултат от участието на повече от един по силата на самия избор победителят ставал партиец е логически неиздържан. Достатъчно по този повод е да се вникне във вложения в разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от Конституцията смисъл, според който президентът е държавен глава, който олицетворява единството на нацията. Както и в това, за което споменах, че за който и да е президент чрез гласуване в избора участват не партии или само привърженици на такива, а всички избиратели, в т. ч. противници на всякакви партии. А и тъй като според действащата българска Конституция, изборът за президент е пряк, а не от парламента, и мажоритарен, а не пропорционален.

В предишни публикации по темата за институцията президент споменавах за нейния произход, който се свързва с фигурата на монарха (имам предвид конституционната, а не абсолютна монархия). А така също и за статута при определени форми за управление в републиканско държавно устройство на президента като държавен глава. Ако монархът, който не само като суверен по презумпция е безпартиен и не се избира, камо ли от партии, ad modum като държавен глава, олицетворяващ единството на нацията и президентът в република по самото естество на заемания от него пост не може само по силата на избора да стане партиец. И не като такъв полага клетвата по чл. 76, ал. 2 от Конституцията. Каквато впрочем полагат и пропорционално избраните партийно представени избраници на народа в парламента, (респ. избраните от тях или назначавани от президента служебни министри и т. н.). Тук няма да се отклонявам върху темата дали и доколко въпреки тази клетва те действат като народни и от такова измерение като обединители, а не разединители на нацията като партийни представители. Каквато проява непосредствено наблюдаваме и във все още настоящия т. нар. парламент. А така също и на въпроса какви били вкл. и по изказвания на някои от тях предишните президенти като партийци. Намирам за уместно, обаче, да отбележа от гледна точка на изложеното, че както обвиненията, така и питанията към настоящия, а и който и да е президент дали стои зад, евентуално поддържа ли която да е, в т. ч. една, повече или всички от съществуващите или проектирани партии, са безсмислени, ако не глупави. Разбира се, доколкото спазва положената от него спомената клетва, за което действащият президент, по мое мнение, от избирането му досега не е дал повод като основание да бъде упрекван в нейното нарушаване. В заключение бих си позволил да кажа, че този е, ако не единственият сигурен критерий, по който би следвало гражданите да преценяват кандидатурите и при предстоящия избор за президент. Т. е. не като представител – лидер на или какъвто и да е от която и да е партия, респ. симпатизиращ на една или друга такава, а дали е способен и доколко може да му бъде гласувано доверие за изпълняване на длъжността президент като олицетворяващ единството на нацията съобразно интересите на мнозинството, в съответствие с изискванията на една демокрация.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели