/Поглед.инфо/ Раните зарастват, белезите остават!

Военното разузнаване е достояние на Третата българска държава. То е институция - свидна рожба на българската държавност с мисия да брани суверенитета, сигурността и териториалната цялост на страната от неприятели и завоеватели. И тази свята мисия българските военни разузнавачи изпълняват вече 117 години с чест и достойнство.

Дълъг, противоречив и изпълнен с напрежение е пътят на военното разузнаване. По него има години на възход, има и такива на падение. Но има и нещо което минава като червена нишка през всичките години на неговото съществуване. Независимо от повратностите на историята, от държавното устройство и управление и в Княжество България, и в Царство България, и в социалистическа България и в демократична България, военните разузнавачи винаги са служили вярно на своя народ и Родина. През всичките години на своята история, с отделни изключения, военното разузнаване винаги се е ползвало с народно доверие и е получавало необходимата грижа, внимание и помощ от държавата и обществото.

България винаги еималасамостоятелнавоенноразузнавателнаслужбаиникой политик и държавник,както при капитализма, така след това и при социализма,не си епозволил давдигнеръка навоенноторазузнаване.Иетосега,вусловиятанадемокрацияи на интеграцияна България в колективните системи за сигурност и отбрана на НАТО и ЕС, се появяват политици, който са се фокусирали върху военното разузнаването и полагат неистови усилия за неговото „опитомяване“ и ликвидиране.

Това е и поводът фокус на този материал да бъде „приятелския огън“ и ударите под кръста, които понася българското стратегическо военно разузнаване от родни политици и политико-олигархични кръгове.

Позволявам си да се изразявам метафорично за да смекча в някаква степен конфузната ситуация в която ни въвличат някои десни политици и лидери на незначителни по сила и влияние политически партии. Въоръжени с „отровни стрели“ и разни хибридни оръжия, те на приливи и отливи водят огън по стратегическото военно разузнаване. Някои „изстрели“ попадат в целта и причиняват наранявания. Раните, лекувани от добри „лекари“ и с надеждни лекарства постепенно зарастват. Зарастват, но белезите по „снагата“ на Служба „Военно разузнаване“ остават и свидетелстват за нанесените поражения. Цялата тази сага дава неповторими уроци как не трябва да се постъпва със специалните служби. От уроците свързани с отношението политици – военни разузнавачи, могат да се извлекат и важни поуки за настоящата и бъдеща работа с военното разузнаване.

Внимателният прочит на уроците от близкото минало показва, че могат да се обособят два, макар и не строго научно определени, периода на битките с РУ-ГЩ и неговите наследници.

Първият период обхваща времето от началото на 1990 г. до 2000 година. Това са годините през които се осъществява политическия преход. През него ударите по военното разузнаване са мотивирани и насочвани от политиката на декомунизация и рушене устоите на тоталитарната държава. Наративът е, че военното разузнаване е част от силовия сектор и репресивния апарат, филиал на ГРУ, работи за чужда държава, спирачка е в колелото на демократичните промени, окопава се в новите държавни структури и смело посяга към икономическата власт на демократичната държава. По тези причини дилемата е да го има ли това разузнаване или заедно със социализма да отиде в небитието.

В този период главен инструмент на усилието за погром на военното разузнаване са радикалните реформи. Разбира се, че тази политика не е поставена на научни основи и не почива на каквито и да са анализи на ролята и значението на специалните служби, като защитник на националната сигурност. Отсъства Визия за специалните служби и мястото им в сектора за сигурност и в системата за национална сигурност. В случая се срещаме с пословична аматьорщина и примитивизъм по жизненоважните въпроси свързани със сигурността и отбраната на страната. Нови властимащи не съзнават, че иде реч за опорите на демократичната държава и за непосредствената

връзка на реформата на специалните служби

с развитието и функционирането на Интегрирания сектор за сигурност и на Системата за защита на националната сигурност.

Ще си позволя по-подробно да засегна няколко възлови в това отношение въпроси, които се изпускат или пренебрегват в лансираните идеи за осъществяване на реформите. А всъщност се оказва, че тези немотивирани преобразования тежат като воденичен камък на плещите на държавните мъже и на ръководствата на самите служби. По-конкретно става дума за следното:

Първо: В публичното пространство се лансират реформи, без предварително да е изяснено кои служби са „специални“ и за едно и също ли става дума, когато се говори за „служби за сигурност“ ?

В закони, стратегически и ръководни документи се употребяват наименования като разузнавателни и контраразузнавателни служби, служби за сигурност, служби за обществен ред, служби за разузнаване и сигурност, тайни служби, разузнавателна общност, силов сектор, сектор за сигурност и т. н. Ето как в една предизборна програма от 2023 г на коалицията „Демократична България“ определят кои служби са специални: „Специалните служби са цивилните и военните разузнавателни и контраразузнавателни и оперативно-технически структури, както и тези, охраняващи държавните длъжностни лица“ Вярно ли е това? Ако не кажем директо, че не е вярно, то задължително трябва да почертаем, че е спорно.

Специалните служби са един от ключовите елементи на Службите за сигурност. Съгласно Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ)- § 1,т.1 на Допълнителните разпоредби „Службите за сигурност“ са: Държавната агенция „Разузнаване“, Държавна агенция „Национална сигурност“, Служба „Военно разузнаване“ на Министерството на отбраната“, Националната служба за охрана (НСО), Държавна агенция „Технически операции“, Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ и дирекция „Вътрешна сигурност“ на Министерството на вътрешните работи, и Комисията за противодействие на корупцията“ – общо осем служби. Специални служби според мен са само първите три. Другите ги определям и наричам специализирани държавни органи за сигурност. (Вж. Закона за СРС, чл.19 а, ал.1, който определя ДА „Технически операции“ като специализиран държавен орган)

Специалните служби са неразделна част от Интегрирания сектор за сигурност, който е система от институции, структури и механизми работещи координирано за гарантиране на националната сигурност и обществения ред. Интегрираният сектор за сигурност включва следните елементи: МО; МВР; Служби за сигурност; Съдебна система и прокуратура, особено занимаващите се с противодействие на организираната престъпност и тероризма; Структурите и органите занимаващи се с киберсигурност и защитата на информационното пространство от кибератаки; Глава дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“; Помощни органи на институциите осъществяващи стратегическото управление на системата за национална сигурност; Специализирани органи за надзор (Комисия за защита на класифицираната информация, Бюрото за контрол на СРС, Комисия за защита на електронните съобщения).

Интегрираният сектор за сигурност не е механичен сбор от институции, служби и органи. Влизащите в него звена не работят изолирано, а координирано, като обменят помежду си информация по въпроси от взаимен интерес. Те са обвързани с единна политика за сигурност и действат в обща стратегическа рамка.

Специалните служби от състава на сектора за сигурност основават своята дейност не на грубата физическа сила, а на интелигентността на силата. Като част от държавната администрация. те играя изключително важна роля при осъществяването на държавната власт и са важен инструмент на държавното управление.

Второ: Реформите на специалните служби, в това число и на разузнаването, започнаха на тъмно, изолирано от промяната в секторът за сигурност, който при това си остана не реформиран до край. Затова има основание да говорим за полуреформи в тази област на националната сигурност. Десните политици и най-вече господин Атанас Атанасов, в своите виждания за реформирането на специалните служби, се плъзгат по повърхността и са твърде далече от истинските проблеми, които налагат извършването на сериозни преобразования. Ето всъщност за какво би следвало да става дума:

1. Службите за сигурност не се трансформираха в пълна степен от силови (полусилови) в информационни служби, т.е. активната (подривна) или репресивната функция при някои се запази в по-голяма или по-малка степен. Това означава, че тези служби (произхождащи главно от МВР) не станаха докрай информационен „стълб“ на Интегрирания сектор за сигурност, което е самата същност на реформата;

2. Специалните служби изпълняват възложените им задачи преимуществено самостоятелно. Те не функционират като разузнавателна общност, поради което не се получава синергичен ефект. Разузнавателната общност съществува само на книга в Актуализираната стратегия за национална сигурност и в Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, като между двата документа, в това отношение, има съществено разминаване;

3. Не се говори в политиките за сигурност за гражданската сигурност като трети „стълб“ на националната сигурност. (първи е армията, а втори МВР)

4. Не са нормативно изяснени и регламентирани правомощията на Народното събрание и на Държавния глава в стратегическото управление на националната система за сигурност, в това число и на специалните служби. Продължават дискусиите и споровете за конституционния модел на ръководство и управление на специалните служби, като неоснователно се посяга на правомощията на президента;

5. Нарушава се конституционният принцип за разделение на властите, чрез механизма за назначаване от правителството или от ресорни министри на изпълняващи длъжността ръководител на специална служба (главен секретар на МВР) с цел заобикаляне на президента и върховен главнокомандващ на въоръжените сили на Република България ;

6. Нарушен е баланса между защитата на националния интерес и задоволяването на политико-олигархичните интереси за сметка на вторите. Репресивната власт е завладяна, по-точно узурпирана, от политико-олигархични кръгове. Някои от службите (ДАНС например) са трайно овладени от политици и олигарси. Служби като ДАНС и КЗК се използват като бухалки;

7. Не е решен въпросът за обществения(гражданския) контрол на специалните служби.

Трето: Иска се промяна в модела на разузнаването на страната, без да се вниква в дълбоката същност на предназначението, функциите и задачите на отделните специални служби.

Да се реформират специалните служби означава да се проведат целенасочени промени в структурата, функциите, управлението и контрола на разузнавателните, контраразузнавателните и правоохранителните органи с цел те да се направят по-ефективни, прозрачни, отговорни и адекватни на съвременните предизвикателства, рискове и заплахи за мира и сигурността.

Потребност от реформи възниква когато рисковете и заплахите не се посрещат от надеждна система за сигурност, т.е. когато липсват способности и сили за противодействие на предизвикателствата, когато съществува „ничия земя“, непокрита зона от защитната система на националната сигурност.

Реформите свързани със специалните служби се разпростират в две области – стратегическо ръководство и управление и промени на самите служби ( организация, място, структура, функции и функциониране).

Реформата на специалните служби може да обхваща:

1. Структурни промени: реорганизация или сливане на служби; премахване на дублиращи функции между институциите; създаване на нови структури и др.

2. Функционални промени: прецизиране на правомощията на службите; уточняване на разликите между видовете разузнавания; преосмисляне на приоритетите.

3. Кадрова и професионална реформа: смяна на ръководителите; професионализация на службите и премахване на партийното влияние; Обучение по новостите в разузнавателната дейност и нейното осигуряване.

4. Технологично обновление: модернизация на дейностите по добиване и анализиране на информацията; внедряване на новите технически достижения в системите за наблюдение, криптография и киберзащита; развитие на собствени оперативни и аналитични софтуери.

5. Интеграция и международно партньорство: приспособяване към стандартите на НАТО и ЕС; канали за споделяне на разузнавателна информация; участие в международни мисии.

6. Контрол и отчетност: развитие на демократичния контрол на дейността на службите; публична отчетност на ръководствата на специалните служби; въвеждане на инструменти и механизми срещу злоупотребата с власт.

И четвърто: Говори се и се предлагат реформи без да се отчита основополагащият факт, както вече стана дума, че специалните служби са неразделна част на Интегрирания сектор за сигурност, (ИСС) и от Системата за защита на националната сигурност (СЗНС).

Системата е по-широко и всеобхватно понятие, което обхваща и законодателната рамка, стратегическото ръководство, финансите, обществените механизми и някои други.

ИСС и СЗНС са свързани понятия, но не са едно и също. Те в голяма степен се припокриват, но имат и различен фокус и обхват.

Основните разлики опират до:

1. Същността на двете категории: ИСС е подход и структура за координация дейностите на институциите по сигурността. СЗНС е цялостната архитектура на държавата за гарантиране на сигурността.

2. Фокуса: ИСС осъществява координация между службите, взаимодействие, оперативна ефективност. СЗНС дава широк стратегически поглед и означава институции, закони, ресурси, концепции.

3. Компонентите: ИСС включва служби за сигурност, МО, МВР, киберструктури и други. СЗНС има за компоненти всички държавни органи, закони, ресурси, механизми, контрол.

4. Тип на понятието: ИСС е по скоро оперативно-организационно, докато СЗНС е стратегическо и институционално понятие.

5. Цел: ИСС повишава ефективността чрез взаимодействие. СЗНС гарантира независимостта, суверенитета и териториалната цялост на държавата.

Системата за защита на националната сигурност е подсистема на системата от най-висок ранг в тази област, каквато е Системата за национална сигурност (СНС) .

Ефективността на СНС като цяло и на нейните подсистеми може да се постигне не с призиви за „повече“ или „по-малко“ държава, „повече“ или „по-малко“ суверенитет, а със способности да се посрещнат рисковете и заплахите - да сe прогнозират превантивно, да се констатира и предотврати тяхното възникване, а след възникването им, те да се неутрализират и бързо да се възстанови жизнеността на системата.

Видно е, че е останала много несвършена работа. Реформата на специалните служби, трансформацията им от полусилови в посока на информационен „стълб“ на Интегрирания сектор за сигурност, изисква нова концептуална рамка и нов модел на доброто управление, като се използва партньорския опит в това отношение. Изграждането на разузнавателна общност следва да става на основата на научно-обоснован концептуален модел за добро управление на специалните служби като информационен „стълб“ на Интегрирания сектор за сигурност.

През вторият период на тази битка с военното разузнаване досега използваните мотиви и аргументи остават в сила, но към тях се добавят и нови такива, които започват да играят решаваща роля. Към инструментариума на отровните стрели (тежки думи, обиди, нападки, клевети) се прибавят и конкретни действия от законодателен характер, с което се развързват ръцете за разправа с военното разузнаване и другите специални служби, стъпвайки на клаузите на закона. Оказа се, че в това отношение изключително голяма, бих казал решаваща роля, играе личния интерес на партийните лидери на ПП „ДСБ“. Господин Иван Костов и неговия наследник и копиеносец Атанас Атанасов, използват добре продумана

стратегия за овладяване или ликвидиране на военното разузнаване.

Тази стратегия е построена на принципа „Капка по капка, вир става“. Като се използват възникнали моментни ситуации в областта на сигурността, тя се развива и обогатява с нови мотиви и аргументи, печели нови привърженици от десния политически спектър.

Спомням си, че първоначално господин Атанасов „пееше солово“ песента за лошото военно разузнаване и беше подкрепян от не голям брой свои съидейници – демократи, евроатлантици и русофоби.

След това, вече като партиен лидер, личната му кауза за обсебване или ликвидиране на Военното разузнаване, се превърна в кауза на ПП „ДСБ“. Тя, в името на осъществяване на уж неизбежните реформи, намери място в партийни програми, предизборни платформи и публични изяви на членове на ръководството на партията.

Впоследствие, господин Атанасов успя да наложи своите идеи за осъществяване на реформи като обща политика на партийните коалиции в които участва ПП „ДСБ“ и по-конкретно на коалицията с „Да България“ – назована „Демократична България“. Лидерите и говорителите на партиите от тази коалиция запяха, макар и фалшиво, песента за вредното и продажно военно разузнаване, което или трябва да се реформира, или да се закрие.

И понеже апетитът идва с яденето, господин Атанасов се постара да „зариби“ с лична си кауза за ликвидиране на военното разузнаване парламентарните мнозинства от типа „сглобки“ в които участва ПП „ДСБ“. И така от капка идеята за ликвидиране на военното разузнаване стана „вир“ от поддръжници от дясно на личната кауза на един амбициозен и самовлюбен политик, насърчаван от „командира“.

Говорейки за „рани които зарастват“, аз имам предвид пораженията, които понесе и продължава да понася военното разузнаване от ударите на родни политици, политически партии и политико-олигархични кръгове.

Раните са пораженията на военното разузнаване. Те никак не са малко и не трябва да се подценяват. Някои от раните се оказаха много тежки. Имаше гнойни, имаше и кървящи рани. Имаше наранявания, които поставиха военното разузнаване на смъртния одър. На няколко пъти то беше разпъвано на кръст като Исус Христос, но оцеля и не „умря“. То е живо и продължава да плододава на Ползу Роду, напук на неговите вътрешни врагове.

Важно е да се отбележи, че раните не зарастват от само себе си. Преодоляване на пораженията и навлизането в кондиция е свързано с много труд на ръководството и личния състав на Служба „Военно разузнаване“. Не може да се пренебрегне и помощта на някои от министрите на отбраната, началници на отбраната и най-високо стоящи в държавната ирархия държавници и най-вече на президента Румен Радев. Във важни моменти Служба „Военно разузнаване“ получаваше навременна помощ от партньорските служби на страните от НАТО и ЕС.

Раните зарастват, но белезите остават.

Както в живота на хората, така и в институциите, следите от тежки наранявания остават под формата на някакъв белег. Има както видими външни белези, така и невидими вътрешни поражения от психически и нравствен характер. Много неща могат да се видят и прочетат в следите от зарасналите рани, които всъщност са последствията от понесените удари.

Преди всичко има видими поражения по статута на Служба „Военно разузнаване“, граден и затвърждаван дълги години от държавата и военните разузнавачи.

Днес службата не е поставена на мястото което заслужава в ръководните органи на държавната власт в областта на националната сигурност. Парадоксално е, но тя е много по-добре представена в ръководните, помощните и работните органи и служби на НАТО и ЕС.

Все още не са зараснали раните свързани с последствията от нанесените удари по жизненоважни за военното разузнаване въпроси. Става дума за накърнения авторитет на военното разузнаване в армията и обществото, за падналия престиж на професията „Военен разузнавач“, за нереализираните инвестиционни проекти и изоставането на модернизацията и техническото превъоръжаване на службата и особено на електронното разузнаване, за немотивираните съкращения на щатни длъжности и т.н. Никак не е случайно че през 2024 година, директорът на службата сезира с докладна записка Съвета по отбрана за сериозните проблеми възникнали по причина на съкращения на щатни бройки през последните 10 години и предлага да се отпуснат поне най-належащите такива, за да може да се осигурят разузнавателни способности за работа по нововъзникналите заплахи за отбраната и националната сигурност на страната.

Фрапантно е понижаването на статута на директора на Служба „Военно разузнаване“.

Директорът на Служба „Военно разузнаване“, призната за най-силната специална служба в България, не е член на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) при президента на Републиката, за разлика от неговите колеги ръководители на ДАНС и ДА „Разузнаване“. Не е сериозен мотивът на законодателя за това пренебрежително отношение, че МО е представено в Съвета с министъра и началника на отбраната.

Директорът на Служба „Военно разузнаване“ не е включен в Оперативния състав на Съвета за сигурност в Министерския съвет.

Ами как може да се обясни факта, че през 2023 г. Министерството на отбраната предложи законова промяна, по силата на която директорът на Служба „Военно разузнаване“ се изважда от състава на Съвета за отбрана и само намесата на Парламентарната комисия за отбрана спаси министерството от този голям гаф, който то беше на път да стори.

Видим белег на последствията от ударите по военното разузнаване е „играта“ със статута на ръководителя на Службата. Нещата се докараха до там, че законът се промени дори не един, а два пъти, за да може политическо лице, без да е имало каквато и да е връзка с военното разузнаване, да стане негов ръководител. Такъв беше господин Йордан Бакалов, (не оспорвам неговата експертиза в областта на националната сигурност) вносител преди време като депутат на проектозакон за досиетата и на такъв предвиждащ ликвидация на военното разузнаване.

Помним как в наддаването на първото правителство на ПП ГЕРБ с държавния глава Георги Първанов, по въпроса кой да ръководи военното разузнаване, се стигна до изваждане, с Указ № 85 от 28 февруари 2012 г. на новия президент Росен Плевнелиев, на директора на Служба „Военна информация“ от длъжностите във въоръжените сили за които се изисква висше военно звание, т.е. военното разузнаване остана без генерал, със статут приравнен на някаква малка и незначителна по правомощия дирекциика на Министерството на отбраната.

А как беше преди, дори не при социализма, а в първите 10 години на демокрацията. Началникът на РУ-ГЩ беше заместник началник на Генералния щаб, тризвезден генерал, каквото звание имаха само няколко души разположени на най-високото ниво във военната ирархия. Аз бях двузвезден генерал, заместник-началник на управлението. Сега директорът на службата е еднозвезден генерал и по щат в Службата няма друга генералска длъжност.

Това не е формален и незначим въпрос. Рангът и званието на началника е показател за неговото място във военната ирархия и за престижа на длъжността шеф на военното разузнаване, а и на самата разузнавателна служба. Какво да кажем за самочувствието на директора на военното разузнаване, когато седне на масата на заседания на ръководни военни органи на НАТО до своите колеги от други страни, които са с по-високи военни звания. Много пъти съм се чудил докога ще се търпи тази аномалия със званието и ранга на директора на Служба „Военно разузнаване“, който по закон, а и в „Програма 2032“, отново е записано, че той планира, управлява и контролира разузнавателния процес във въоръжените сили и е в центъра на функционирането на куп подсистеми на националната отбранителна система и на системите за национална и колективна сигурност. Няма нищо по нормално и естествено от това, директорът на Служба „Военно разузнаване“ да бъде двузвезден генерал, заместник началник на отбраната.

Конфузът става още по-голям ако заговорим за раните, зараснали или не, които получиха служителите и сътрудниците на военното разузнаване. Следите от нараняванията понякога остават под формата на щети, някои от които са с траен характер, или направо са безвъзвратна загуба на възможност за упражняване на своята професия. Това се отнася например за лустрираните дипломати, които работеха по линия на прикритията. Ами какво да кажем за тези бивши служители, които по подобие на евреите, които бяха задължени да носят на гърдите си жълтата звезда, бяха дамгосани с клеймото доносник. Някои уважавани колеги си отидоха от този свят с отворени очи, унизени и огорчени от повратното тълкуване на тяхната работа. От клеймото доносник страдат и наследниците на военните разузнавачи, които за да заемат определена длъжност трябва да минават на изследвания за лоялност и да доказват интегритет към съответните власти.

Ударите по военното разузнаване, стрелбата с отровни стрели по службата и личния състав дават ценни

уроци и поуки

на политици, депутати и управленци, които по някакъв начин имат взаимоотношения със специалните служби.

Най-ценните уроци, които могат да се извлекат за бъдещата работата с военното разузнаване и с другите специални служби според мен са:

1. Реформи и всякакви дълбоки преобразования в силовия сектор на държавата, още повече в разузнаването, се правят само след постигане на широк консенсус между политическите партии и в обществото, а не по волята на отделни политици, които видимо преследват лични интереси.

2. Разузнаването е тайна служба с много деликатна и рискова дейност. В него трябва да се пипа с „меки ръкавици“, а не да се гази с „кални ботуши“.

3. Политици и властимащи трябва да знаят, че когато се опитват без сериозни основания да свалят някой началник на разузнавателна служба, може да се случи точно обратното – свалените по парламентарен път да бъдат те. Този филм вече сме го гледали. Спомнете си прословутите „Боянските ливади“.

4. Във всички силни разузнавания по света, средно 90 до 95% от информацията, се добива от явни източници. В тази връзка критиките на военното разузнаване, че „черпи информация от вестниците“, меко казано, са безпочвени.

5. В нормална демократична държава, не е допустимо, един политически лидер на бутикова партия, чиито личен рейтинг години наред се движи между 5 до 7 %, да претендира за решаващата роля и последната дума при извършване на реформи на разузнавателните служби. Фактът, че зад партията му на избори застават по-малко от 100 000 души, казва всичко за народната подкрепа на неговите идеи за реформи, включително и на стратегическото военно разузнаване. В тази връзка народът го е казал много точно: „ Всяка жаба да си знае гьола“.

Поуки от политическите битки с военното разузнаване могат да бъдат:

1. Нямаш право да искаш от „птицата да лети“, след като сте й отрязали крилата.

2. Не е възможно със същите подходи, методи и инструменти на работа с които си създал проблемите във военното разузнаване да се опитваш да ги разрешиш.

3. Всички модерни и силни разузнавания по света не делят държавите - обект на техния интерес на приятелски или неприятелски. Има национални интереси и те се защитават там от където иде заплаха за тяхното реализиране, независимо от това дали със съответната страна е партньор в някаква международна общност. Примери в това отношение безброй.

4. Разузнаването е високоинтелектуална дейност и с него могат да се занимават само хора с признат висок интелект. Крайно време е темата за Стратегическото военно разузнаване да се освободи от ежедневния политически кеч и да бъде оставена на вниманието на експертната общност. В противен случай тя ще продължи да се профанизира.

5. И най-вярната и изпреварваща разузнавателна информация не струва пукната пара, ако политици и държавници, въобще властимащи, не я използват при вземане на политически, управленски и военни решения. Разузнаването е силно когато предоставя истинската, вярната информация, до която разузнавачите са се добрали, а не манипулативна, която е по вкуса на държащите в ръцете си кормилото на властта.

* * *

Тежки са ударите, които понесе и продължава да понася от „приятелски огън“ и стрелба с „отровни стрели“ Стратегическото военно разузнаване през годините на демокрацията. Стрелците са добре известни. Под формата на загриженост за лоялността и ефективността на дейността на специалните служби, чрез налагане на псевдореформи, те се опитват да ги подчинят и използват като инструмент работещ в тяхна полза. Ако не успеят в това си намерение, специално за военното разузнаване, се преминава към основния вариант - мачкане докато окончателно го затрият.

Защо го правят? Краткият отговор, който мнозина ще дадат, е за да използват неговия потенциал и информационен масив в името на задоволяване на лични, партийни и корпоративни интереси. Това е вярно, но нещата не свършват до тук. Медалът има две страни. Втората страна на това зловредно действие е лишаване на държавата от „уши“ да чува неприятелския глас и от „очи“ да вижда реалните заплахи за своята независимост, суверенитет и териториална цялост. И какво се получава – деструктивна дейност има, поражения също има, но виновни няма. Депутатите удобно скриват своята зловредна дейност като се позовават на чл.69 на Конституцията, който казва, че те „…не носят отговорност за изказаните от тях мнения“. Затова те си позволяват не само от парламентарната трибуна, но и във втръсналите на зрителите техни медийни изяви, да клеветят, обиждат, манипулират и заплашват военното разузнаване и неговото ръководство с ликвидация, дори и със съд. При това те като че ли не знаят, че от мнения до клевети, манипулации и заплахи разликата е от земята до небето.

Трябва най-после да се разбере, че темата за обединяване на двете разузнавателни служби, чрез вливане на военното разузнаване в ДА „Разузнаване“, вече е изчерпана и безперспективна. Тази страница от българската политическа действителност трябва част по-скоро да бъде окончателно затворена.

Нужно е да се отвори нова страница, която да се характеризира с национален консенсус по отношение на грижата, вниманието и помощта на военното разузнаване. То трябва да се остави на спокойствие от родните политици за да може да работи ефективно и да предоставя на властите и другите потребители изпреварващ и качествен информационен продукт.

Нека се засилва демократичния контрол на военното разузнаване, нека да се взисква най-строго, но само когато има доказани основания за това, а не да н се пречи на неговата работа в интерес на защитата на националните интереси и на националната сигурност.

Стратегическото военно разузнаване е нужно на хората и на държавата. Без него държавата не може да функционира успешно и да гарантира своята отбрана и сигурност.

Движението на България напред към просперитет без „очи и уши“, каквито са разузнавателните служби, води неизбежно към пропадане в пропастта.

Затова, докато има България, ще има и стратегическо военно разузнаване!

* Генерал-майор, о.з. д-р Стоимен Стоименов, бивш зам. началник на РУ-ГЩ на БА.