/Поглед.инфо/ При цялото напрежение, изпълнило отминаващата 2024, беше извършено едно деяние, което от гледище на съвременността сякаш няма голямо значение, но в контекста на миналото – преди сто години - се равнява на истинско престъпление. Не просто престъпление индивидуалнo или групово, а спрямо целия български народ : в България някакъв полутаен комитет организира пренасянето на тленните останки на цар Фердинанд Сакскобургготси.
Вестта за това връщане е умело скрита от мнозинството на българския народ.
Много предпазливо те го подхвърлиха в медийното пространство преди двайсет и пет години, когато в България от чужбина пристигна внукът на българския цар (1908-1918 г.). Малко преди това политическата кикимора на БСП Гиньо Ганев беще „повдигнал” въпроса да бъде изпълнено желанието на цар Фердинанд да бъде погребан в България, както неговият предшественик княз Александър Батенберг
Тогава динамично формиращото се ново следсоциалистическо обществено мнение подходи избирателно – ентусиазирано, с големи надежди прие неосъществения монарх Симеон Сакскобургготски и с неприязън споменаването на името на неговия реално царствал дядо.
Днес, четвърт век след големите надежди, свързани с умилителния образ на някогашния Симеончо, българското общество е коренно променено. Капиталистическата реставрация се разви по познатия от историята начин. Така стана и в цяла Източна Европа, включително и в цитаделата на социализма – СССР.
Но българският преход (това бе прикриващото име на капиталистическата реставрация) имаше своите особености: реставрацията на капитализма се осъществяваше заедно с извършването на монархофашистки реванш.
Сега вече ни се изяснява, защо общественото мнение остана безразлично към погребването на цар Фердинанд в България. Но това обяснява и факта, че шепата негодници, които организираха това зловещо представление, предпочетоха да стоят в сянка.
* * *
Силните думи, които използвам, може да изглеждат неуместни, но не може да бъде другояче, когато става дума да бъде съхранена точната историческа памет на българския народ. А тя не само не е съхранявана в автентичния й вид, но целенасочено е преиначавана.
За да стане ясен „случаят Фердинанд“, трябва да бъде разгледан в неговата цялост. По този повод най-често за този държавен глава на България в няколкото публикации, които се появиха, се говори като за сложна фигура. Това е доста пресилено.
Дори произхождащ от славна аристократична фамилия, Фердинанд не би представлявал особен интерес за биографите на Сакскобургготския род. Значимостта на Фердинанд се определя единствено от това, че той е държавен глава на България в продължение на тридесет години. Три десетилетия, оказали се съдбоносни за бъдещото развитие на българския народ и неговата държава.
В какво положение Фердинанд заварва новоосвободената страна?
Седемдесетте години на XIX век минават под знака на борбите на балканските славянски православни народи за национално освобождение.
Европа става свидетел на варварските жестокости, с които Османската империя се разправя с тези народи. Намесата на Русия, която играе ролята на покровителка на православието, прави неизбежна поредната й война от 1877-1878 г. срещу Османската империя.
Войната е обявена на 24 април 1877 г. и се води при крайно неблагоприятни за руската армия условия. Въпреки това тя приключва победоносно за руската империя на 3 март 1878 г.. Край градчето Сан Стефано е подписан предварителният мирен договор между двете империи – Руската и Османската. Той има важно значение за регулиране на съотношението на Великите сили в Европа. За България този договор има съдбоносно значение, чиито последствия държат в напрежение Балканите и до ден днешен.
С този договор българският народ получава своя държава след петвековно отсъствие от европейската политическа сцена. Според Санстефанския договор територията на новата държава почти напълно съвпада с етническото землище на българската нация.
Това трайно закрепва в българския национален характер особеното, почти религиозно отношение на българите към Русия.
Това чувство има своите основания - руската императорска армия възстановява не само българската държава, но и българската държавност, т. е. нейния дух и исторически смисъл.
Това много добре са разбирали вечните врагове на Русия – т. нар. Велики европейски държави. Те свикват през месец юли 1878 г. международна конференция в Берлин – столицата на създадената само преди седем години Втора германска империя. Великите европейски сили сключват договор, който е унизителен за Русия и катастрофален за България. Картата на българския етнос, определена по Санстефанския договор е “коригирана“. По договора територията на новата българска държава е трябвало да бъде около 170 000 кв. км. Враговете на Русия в Берлин я разпарчетосват, като извън бъдещото княжество България остава Южна България под името Източна Румелия. Отпадат Северна Добруджа (преминава към Румъния), Нишкият вилает и Поморавието, Македония и Западна Тракия.
Статут на нормална държава придобива само Северна България, но той е ограничен с това, че бъдещият й държавен глава ще бъде васал на султана.
Нещо като Втора българска държава е трябвало да бъде автономната област на юг от Балкана до Родопите, известна като Източна Румелия.
За да бъде пълно унижението на Русия, дала над сто хиляди жертви в тази наистина освободителна война, предшествениците на скъпите ни днешни съюзници, лишават Освободителката ни от правото неин поданик да стане държавен глава на току-що освободения народ.
По изискванията на епохата този държавен глава е трябвало непременно да бъде монарх. Това е естествено, тогава в Европа има само две републики – Франция и Швейцария.
Въпреки тези унизителни ограничения, както на българите така и на русите, великата славянска империя оставя след своята окупация на новата държава всички необходими атрибути за нейното съществуване: поставено е началото на организиране на съвременна армия, на националното военно образование, полицията, гранична, военна и митническа служба; създадена е Българска национална банка, която е държавна, а не частна собственост, пощенска служба и цялостен план за пътна инфраструктура. Въведена е общодържавна система на началното, основното и средно образование. Поставят се основите на здравното осигуряване на населението.
С изтеглянето си руската армия подарява на създаващата се българска армия цялото въоръжение, с което е воювала през Освободителната война. И още нещо: тя – последната абсолютна монархия в Европа - безрезервно поддържа правото на българите да изготвят своя конституция. При това една от най-демократичните за своето време.
И накрая Русия издейства в рамките на Османската империя и новопоявилата се автономна област Източна Румелия (или „другата България“)да има своя конституция, наречена Органически устав.
Целият този исторически дар на руския народ, на неговата интелигенция и царя Освободител - Александър Втори, извежда новосъздадената българска държава на водещо място в общественото си устройство сред останалите балкански страни. И е кощунствено, че в съвременна България съществува едно пренебрежимо, нагло и шумно малцинство, наричащи се българи, които отричат всичко това.
То не е от вчера. То съществува и преди Освобождението. Остава и непосредствено след него, но никога не е преобладавало сред българския народ. Въпреки това то е овладявало държавния елит на страната и е довеждало до ужасяваща национална катастрофа.
***
От всичко което братска Русия ни оставя след Освободителната война 1877-1878 г. особено, а в някои случаи и първостепенно значение има изработената в Търново конституция на Княжество България. Всяко препрочитане на нейния забележителен текст утвърждава убеждението, че това е монархическа конституция, сътворена от стихийни републиканци. Това проличава в няколкото критични моменти, през които преминава тя, от нейното гласуване на 16 април 1879 г. до 6 декември 1947 г.
От момента, в който е гласувана Търновската конституция, формиращият се тогава български политически елит тръгва да търси по Европа княз – държавен глава на своята държава.
Не е трудно да се разбере, че в Европа е почти невъзможно да се намери аристократичен род, който да даде свой член за държавен глава на една съвършено непозната, но преди всичко отчайващо изостанала, почти варварска държава.
Първият кандидат, върху който пада изборът, е Валдемар Датски, син на датския крал, който след кратко колебание се отказва от „високата чест“.
След този отказ по Европа продължават унизителните, панаирджийски посещения на тричленната българска делегация, търсеща господар за новоосвободеното си отечество… До това унизително положение на формиращия се български политически елит води сатанинската ненавист на цивилизована Европа към гигантската и страховита Руска империя.
Следващият избраник, на когото попадат тримата емисари на нещастната наша държава, е княз Александър Батенберг син на Хесенския принц – васал на немския император.
Този избор е одобрен от руския император Александър II, чиято съпруга е в тясна роднинска връзка (леля) на Александър фон Батенберг. Освен това тогава едва двадесет и две годишен Александър Батенберг е участвал активно в Руско-турската освободителна война.
Тук не могат да бъдат пренебрегнати играещите в тогава монархическа Европа лични взаимни симпатии и антипатии на отделните държавни владетели. А Царят Освободител АлександърII се е отнасял с най-топли чувства към роднината на своята съпруга.
Тук, разбира се, своята прагматична роля играят и държавните интереси на Руската империя. Руският владетел е бил известен със своите либерални възгледи, но и с предпазливостта, с която ги е налагал в Русия. Търновската конституция, приложена в България след внимателния преглед на известни руски юристи, е трябвало да послужи като своеобразен експеримент за продължаване на либералните реформи в Русия.
За съжаление на България (но и на Русия) цар АлександърII е убит при атентат на руската тайна терористична организация „Народна воля“ на 1 март 1881 г. Тогава той е на шестдесет и три години, което съдбоносно прекъсва замислените от него широкомащабни реформи. Това става в разцвета на неговите сили. Наследява го неговият син Александър III, който повежда диаметрално противоположна на баща си политика и слага край на неговите либерални експерименти.
Александър III е типичен представител на крайния национализъм на реакционната част от руската военна каста. Той също участва в Руско-турската освободителна война, демонстрира качества на способен военачалник, но не споделя емоционалната слабост на своя баща към българите.
Новият цар, подобно на баща си, внимателно следи политическото положение в новосъздадената от руското оръжие славянска и православна държава. Още повече, че от 26 юни 1879 г. неин държавен глава е негов първи братовчед.
В България в този начален период на нейното ново и осакатено съществуване врят и кипят политическите страсти. Политическото освобождение на българската нация закъснява, но не и нейната готовност да бъде възприемчива към всички известни обществени идеи по това време. Без никакво колебание може да се каже, че българското освободително и просветно движение от седемдесетте години на 19-ти век ( и най-вече Руско-турската освободителна война) за България изиграват ролята и на буржоазна революция.
В българската национална общност се е формирала, макар и малобройна, но високо образована за тогавашното време политическа прослойка, която представлява различните сегменти на вече формиращата се българска буржоазия. Има такава, която възниква вследствие на благосклонното отношение на османската власт към всякакви чиновници от български произход – мемлекет чорбаджии, събирачи на данъци, специалисти в някои области и изобщо лоялни на султанската власт чиновници.
Друга част от тогавашната българска буржоазия са хора, забогатели от търговия и лихварство, разгръщащи своята дейност главно извън Османската империя.
Третият сегмент от заможната българска класа до Освобождението са притежателите на трудова частна собственост – занаятчиите, произвеждащи стоки преди всичко за огромната османска армия.
Има една четвърта категория, която се появява след Освобождението. Тя е особено интересна с това, че представлява „отломка нищожна“ от винаги храбрите хъшове и комити. Техен своеобразен химн е по детински трогателната песничка на „големия държавник“ Стефан Стамболов от Търново: „не щеме ний богатства, не щеме ний пари, а искаме свобода, човешки правдини и т. н.“.
Този утежняващ изложението текст е необходим, за да разкрие как се проявява най-важното явление при прехода от феодално (или полуфеодално) към капиталистическо развитие – първоначалното натрупване на капитала.
Нашата нещастна родина не е могла да направи това нито чрез заробването на милиони африканци, нито чрез разюзданото морско разбойничество на англичани, испанци, французи, португалци, холандци и белгийци.
Всичко това превръща България в една много сложна за управление държава. Точно обратна е представата за нея, каквато са имали съветниците на младия немски принц. Те са гледали на новата държава като на територия, населявана от крайно примитивен, крадлив народ, към което се прибавя сега и примитивното ирационално чувство на благодарност към Русия, ирационално ненавижданата от Западна Европа православна и славянска Русия.
Самата Русия в лицето на току-що възкачилия се на престола император Александър III, е възприемала българския народ като крайно неподготвен да създаде държава в духа и правилата на Търновската конституция.
Удивителен е цивилизованият начин, по който в кратки срокове тази конституция е приета. Не че нейните текстове са били дискутирани и приемани мирно и тихо. Напротив, споровете между оформилите се две концепции – либералнодемократична и консервативна - са били яростни, но тя е била готова за по-малко от една година.
По нейните правила на 26 юни 1879 до 26 август 1886 година на престола на новата държава се възкачва немският принц Александър Батенберг Есенски.
Това носи само временно спокойствие в българското общество. Първите проведени избори за народно събрание са спечелени от едва сформиралата се либерална партия. Тя изразява идеите на класовия сегмент на производителните български слоеве – занаятчийството; но енергията на тази партия идва главно от средите на участниците в освободителните борби.
Загубилата изборите партия – консервативната - също е току-що създадена. И още от самата поява на тези партии, а особено след първите избори, между тях пламва яростна, закономерна идейно-политическа битка.
Съвсем младият княз на България не успява да се справи с бурните политически емоции, друсащи българското общество.
Неговите собствени разбирания за политическото устройство на една държава са го тласкали към подкрепа на Консервативната партия.
Към практическа подкрепа на българските „консерватори“ го тласкат два външни фактора – немските му доброжелатели и руското императорско правителство.
Така младият Александър Батенберг извършва държавен преврат. Той въвежда т. нар. „Режим на пълномощията“, който представлява форма на управление, ограничаваща предписаните от конституцията права на гражданите. Ограничават се избирателните права и ролята на парламента и той управлява чрез укази и назначени от него правителства и Държавен съвет. Това положение продължава до декември 1883 година.
През това време започват да се очертават проекциите на бъдещото развитие на България: Режимът на пълномощията е всъщност първият от следващите го в 20-ти век три други държавни преврата. Първият от опитите за налагането на еднолична власт на държавния глава – на цар Фердинанд, а след това и на неговия син. По времето на действието на този режим, България се оказва в крайно неблагоприятно международно положение. От една страна големите западно-европейски страни утвърждават една действаща и до днес гледна точка: България, поради своето русофилство, е един безропотен проводник на руските интереси на Балканите. Оттам и несекващото враждебно отношение на Западна Европа към България и българите.
В онова време и Русия оформя своята гледна точка: славянският и православен български народ се отнася с дълбока признателност към Русия, но той винаги допуска да го управляват прозападни агенти – врагове на Русия.
Докато в Княжество България действа Режимът на пълномощията, „в другата България“ – Източна Румелия - се подготвя обединението на българския народ от двете страни на Балкана. На 6 септември 1885 г. се извършва обединението на Княжество България с Източна Румелия в единна държава, при което Източна Румелия представа да бъде автономна област на Османската империя и става интегрална част от Княжество България, но самото Княжество продължава да бъде васално на Османската империя!
Съединението на „двете български държави“ е извършено без съобразяване с мнението на Великите сили – гаранти на Берлинския договор, по силата на който тези две държави съществуват. Особено засегната от това е Русия, за която е недопустимо българите да действат без да се съобразяват с интересите, желанието а и възможностите на своята Освободителка да бъде съпричастна към съдбата на освободената с толкова руска кръв държава.
Император Александър III е бил военен човек в пълния смисъл на думата – той е възпитаван като военен, мислил е като военен, чувствал е като военен и действал като военен.
Александър Александрович Романов не е бил готвен за император; за император е бил готвен неговият брат Николай, който умира съвсем млад.
Император Александър III има своето място в историята на България – като престолонаследник той участва в Руско-турската освободителна война и затова не остава безразличен към съдбата на новоосвободената славянска и православна държава.
Затова са нелепи и лишени от нормална логика твърденията на съвременните българските русомразци, че Русия искала на Балканите да остане една малка и незначителна държавица България, и то след като дава огромни жертви в освободителната война 1877-1878 г.!
Просто в първите години на нашето освобождение Русия се намира в тежка международна ситуация заради скрития й конфликт с Англия в района на Кавказ.
Освободителката не е била нито против създаването на голяма славянска българска държава, нито против обединението на Северна и Южна България като средство за това. Русия е оценявала акта на това обединение като ненавременен, прибързан.
А това император Александър III вменява като вина на младия български монарх, когото подозира в жертване на далечните интереси на България заради лични егоистични планове да се хареса на своите неочаквано придобити поданици.
Трудно е да се каже, дали вината за разрива на отношенията между двете страни е на руския император, но със сигурност може да се каже, че нервното, невъздържано поведение на част от възникващия български политически елит спрямо Русия изиграва крайно отрицателна роля в бъдещото развитие на българската държава.
Настъпва тежък, може да се каже съдбоносен момент в историята на България. От една страна две от петте части на разпарчетосаното българско землище се обединяват, но в същото време се заражда и набира сила едно настроение, което постепенно се превръща в политическа идеология – омразата към Русия. То е овладявало винаги една неголяма част от българския народ, но в няколко решаващи момента от неговото развитие през 20-ти век изиграва катастрофална роля за неговата съдба.
Виновни за това положение на нещата има и от българска, и от руска страна. Но главният виновник от българска страна за съдбоносния характер на този конфликт е Стефан Стамболов.
Този човек заслужава особеното внимание на нашата историография, която до този момент е крайно необективна. Особено дразнещо е възвеличаването на Стефан Стамболов от съвременната официозна историография.
Всъщност вярната оценка за този политик е дадена от самите му съвременници.
При своето утвърждаване като водещ политик той среща одобрението на Либералната партия - както за революционното му минало, така и за решителността в налагане на политическата си воля. Но след седемгодишното му управление, което се изражда в една жестока, кървава диктатура, неговата оставка през 1894 г. предизвиква облекчение сред огромната част от народа.
Не е смешно, не е забавно, а отблъскващо превъзнасянето на Стефан Стамболов като голям революционер от съвременните историци и политически реакционери.
Всъщност този революционер няма нито един безспорен, самостоятелен революционен акт. Съвсем кратък преглед на дейността му преди Освобождението доказва само едно – нищожността на неговата роля в изострящите се революционни борби у нас през 70-те години на деветнайсети век .
Това е естествено и в него няма нищо осъдително. Напротив, заслужава уважение фактът, че още на 18-19 годишна възраст Стефан Стамболов се включва в революционните среди на нашата емиграция в Румъния. Но оттук нататък неговата революционна дейност е низ от провали. В тази не много продължителна дейност Стефан Стамболов се проявява като много „предпазлив“, направо казано страхлив. Така е и по време на т. нар. Старозагорско въстание. По време на Априлското въстание С. Стамболов е апостол на Първи (Търновски) революционен окръг.
Това не са пресилени констатации. Трудно е да се каже, но не може да се премълчи фактът, че този голям революционер не е изстрелял и един патрон срещу петвековния поробител.
Подобно е поведението му и по време на Руско-турската война. Бих посъветвал читателите да не търсят името Стефан Стамболов в списъците на българското опълчение. Няма да го намерят! По време на войната той участва в кампанията за доставка на храна и фураж за действащата руска армия.
Това не съвсем героично поведение на Стефан Стамболов, по време на решаващо събитие от национално-освободителните борби на българския народ, не е рядко. Тук става дума за онези революционни дейци, които са попадали в средите на хъшовете случайно.
Съвременниците на С. Стамболов отбелязват неговите ораторски способности, постоянна екзалтация и характерната за немалко хъшове фанфаронщина . Но истинският характер на този изиграл толкова важна роля в нашата история човек се проявява, когато той вече е бил властник. Груб, отмъстителен, чудовищно амбициозен, жесток и алчен.
Може би най-точните характеристики за С. Стамболов дават съвременниците му в годините непосредствено след края на неговия диктаторски режим: нямало е човешки порок, който да е бил чужд на този човек.
Веднага след приключването на Руско-турската война, първата обществена изява на младия, неукротимо амбициозен човек се изразява в членството му в т. нар. клуб Единство в Търново, обявяващ се против разпокъсването на България. Решаваща крачка в бъдещата блестяща кариера на С. Стамболов е влизането в състава на Народното събрание. Всеизвестен факт е, че той кандидатства за народен представител чрез измама – фалшифицира възрастта си, за да има право да участва в парламентарните избори.
Първите народни събрания, които се отличават с яростните борби между „либерали“ и „консерватори“, са идеална среда за разгръщане на онези качества на младия политик, за които стана дума по-горе.
Стефан Стамболов светкавично заема едно от лидерските места в Либералната партия, ловко възползвайки се от ореола си на активен участник, едва ли не герой, в освободителните борби.
Решаващата крачка, довела го до върха на политическата йерархия в току-що освободената държава са действията му по потушаване бунта на офицерите-русофили. След абдикацията на княз Александър Батенберг, С. Стамболов е водеща фигура в тройката регенти, заместили княза. На трийсет и двегодишна възраст младият, амбициозен политик придобива възможността да решава съдбините на народа и държавата.
… И още нещо. Идейният прелом от характерното за времето масово русофилство в България, на което е бил подвластен и С. Стамболов, рязко преминава у него в яростно, почти истерично русомразство.
С тези две настроения – на пръв по значение политик и неукротима омраза не само към руския император, но и към всичко руско - С. Стамболов предприема най-важната за него и съдбоносна за България акция по намирането на нов държавен глава за овакантения княжески престол. И вместо той и неговите сподвижници да извършат това с изключително внимание, вниквайки в най-малките подробности за бъдещия монарх, той избира тактиката на колкото си може по-бърз негов избор.
Естествено е, че този избор става прибързан и изключително рисков още от самото начало.
Така в началото на юни 1887 г. изборът на бъдещия държавен глава на България е направен. На 25 юни той е избран от Третото велико народно събрание за княз на младата държава. Това е Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски.
Така българската криза от 1886-1887 г. е преодоляна. И тогава едва ли някой в България и извън нея е предполагал, че с преодоляната по този начин криза започва пътят, завършил след трийсет години с катастрофалния разлом на българския национален идеал.
***
Няма никакво съмнение, нито у „левите“ нито у „десните“ историографи, че царстването на Фердинанд I Български завършва със страшна катастрофа – лична, и което е по-важно – национална.
Една от причините цар Фердинанд да попадне на българския престол е решителната, категорична подкрепа на неговия избор от стремително придобиващият тогава популярност Стефан Стамболов.
Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски по бащина линия произхожда от много стария и разклонен по цяла Европа аристократичен род на Сакс-Кобургите и закъсняла издънка на многострадалните френско-испански Бурбони.
Роден във Виена през 1861 г. През детските и юношеските му години неговата родина – Хабсбургската австрийска империя - преживява тежки времена. В борбата за надмощие над обединяващия се германски свят, Австрия губи братоубийствената война с Прусия през 1866 г.. През следващите 1867-1868 г., в империята на Хабсбургите е извършена реформа, при която тя се превръща в дуалистична монархия. В тази многонационална държава само две са признати за държавотворни: немската и унгарската.
Бащата на Фердинанд е генерал от австроунгарската армия, което предопределя и кариерата на бъдещия цар на България. Той изучава военни науки и завършва военната академия като лейтенант от австроунгарската армия. Немският произход на Фердинанд е доста относителен като се има предвид наднационалния характер на династическите бракове в Европа, но няма никакво съмнение неговата безусловна принадлежност към ортодоксалния католицизъм.
Въпреки че при обучението си във военната академия Фердинанд не показва някакви, заслужаващи внимание способности, той се увлича от естествените науки (особено ботаниката) и той придобива впечатляващи знания.
Така, като на типичен млад австроунгарски офицер, протича животът му до неговата двайсет и шест годишна възраст, след което настъпва рязка промяна. Тя е свързана с Източната криза, в която е изпаднала разкапващата се Османска империя, с Руско-турската война и Освобождението на България, със зараждането на новата българска държава и накрая снеочаквания, оглушителен разрив на отношенията й с нейната освободителка.
В такъв период от европейската история на овакантения български престол, неочаквано за всички се появява Фердинанд. Главна заслуга за това има Стефан Стамболов. В това историците нямат никакви колебания. Самият той в последните дни от живота си казва, че най-голямата му грешка в живота е била тази, че е довел Фердинанд Сакскобургготски начело ма младата държава.
Критиците на Стамболов – стари и нови - го обвиняват за това, но историческите факти от онзи период убедително показват, че това е било неизбежно. При създадените обстоятелства, някои пряко създадени от самия С. Стамболов, е съвсем естествен пътят, който го довежда до Фердинанд.
Берлинският договор от лятото на 1878 г. повелява на България за неин държавен глава да бъде избиран представител на който и да е европейски аристократичен род, но не и на Русия. А Търновската конституция под натиск от Великите сили определя конституционната монархия за форма на управление на новата държава.
След неуспешния опит за преврат, С. Стамболов вече е убеден, че княз на България не само не може, но и не бива да става представител на руската аристокрация.
След избора на Фердинанд той се отплаща на С. Стамболов като го назначава за министър-председател. Новият държавен глава на България отлично знае, че е личен избор на С. Стамболов – ръководителя на тричленната делегация, обикаляща монархическите дворове на Европа в търсенето на владетел на новата държава.
Няколкото преки и косвени откази от тези аристократични родове карат Стамболов да бърза, защото имало опасност Турция да навлезе в своята автономна област – Източна Румелия, да я окупира и така да сложи край на делото на Съединението. Затова Стамболов не може да бъде обвиняван в трескавата си активност заедно с голяма част от българския политически елит да изпълнят волята на великите европейски антируски сили.
Грешката на Стамболов и на неусетно създавания от него стамболовизъм се изразява в убеждението, че външнополитическата ориентация на България трябва да е в западно-европейска посока.
Често пъти историците на онази епоха отбелязват главно грубите грешки, които руската императорска дипломация допуска спрямо България. Това е факт и той има своето значение, но на него се придава невъобразимо голямо значение.
В случая по-голямо значение имат други два фактора: освен необходимостта да се бърза с утвърждаване на статуквото, получено чрез съединението на Северна и Южна България, голяма роля играе и яростната борба на Стамболов да се утвърди в неочаквано бързото му изкачване на върха на българския политически елит.
Провъзгласяването на Фердинанд за княз на обединена България го прави сигурна опора на домогванията на Стамболов. В тогавашната ситуация нито Фердинанд се е чувствал сигурен без Стамболов, нито обратно – Стамболов без Фердинанд. Князът позволява на Стамболов да прави фактически каквото си иска в страната, а Стамболов му дава увереността, че ще защитава държавния главно от външни и вътрешни опасности. А те не са малко.
Ясно е категоричното нежелание на Русия да приеме Фердинанд, както и двуличното поведение на Великите европейски сили. От една страна те одобряват антируската политика на българската държава и от друга неговите уж съмнителни колебания по отношение на православието.
Даденият от Фердинанд „картбланш“ на политическата дейност на Стамболов на пръв поглед облагодетелства министър-председателя. В безогледния стремеж да стане пълновластен господар на политическия живот, Стамболов въвежда в страната тежка полицейска диктатура. „Орязани“ са основните граждански права на току-що освободения народ, гарантирани му от конституцията; силно ограничени са и свободата на печата, на събранията и сдружаванията. В страната властва пълен юридически произвол. По времето на диктатурата на Стамболов най-много са осъдените на смърт. Живота си губят активни дейци на възраждането като например Светослав Миларов, Васил Друмев (Митрополит Климент), осъден на смърт след монтиран процес е един от лидерите на зараждащото се македонско движение и строител на армията Коста Паница. Жертва на полицейския произвол става дори министър-председателят Петко Каравелов, пребит почти до смърт. Действията на полицията в преследването на политическите врагове на С. Стамболов са извън всякакъв контрол. Къде истински, къде мними врагове на Стамболовия режим са избивани без съд и присъда в полицейските участъци – известни практики в историята на България между двете световни войни.
Стамболовият режим под заплахата от убийства, полицейски жестокости и несправедлив съд прогонва от България много интелектуалци, учители, офицери и други несъгласни с политиката на диктатора.
От решаващо значение за въвеждането на този жесток режим е неговата лична мотивация. Стефан Стамболов далече не притежава интелектуалните качества и професионална подготовка на преобладаващата част както от Консервативната, така и от Либералната партия.
Той не притежава и естествения ореол на героичните и многострадални дейци на национално-освободителните борби. За краткото време, през което се движи сред тези дейци, той се проявява като типичен хъшовски фанфарон. Тогава съвсем естествено само безогледният личен произвол е могъл да предизвика респект сред формиращата се българска политическа върхушка.
Какво е правил през цялото това време княз Фердинанд? Мълчал е, кротувал е с все по-голямо усилие на волята през целите тези седем години терор на неговия „покровител“ Стамболов. Той не е пестял грубиянското си поведение спрямо потомствения европейски аристократ, смятайки го едва ли не за своя марионетка.
Ако Стамболов е бил хладнокръвно пресметлив, безцеремонен, груб, необуздано амбициозен, такъв, но в още по-голяма мяра е бил Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски с божия воля и каприз на съдбата княз на България. Между тях ,разбира се, има разлика и тя е в това, че всички тези качества, които е притежавал Стамболов носят отпечатъка на плебейската парвенющина.
При Фердинанд Сакскобургготски също срещаме много недостатъци на характера. Но те са ловко прикрити зад лустрото на родения аристократ. Той е двуличен, циничен, пресметливо груб (когато и където трябва).
В неминуемия сблъсък между двамата печели, разбира се, наследственият аристократ. Той работи последователно и търпеливо за своето освобождение от хъшовското влияние на Стамболов.
Князът, именно като княз, бавно, едва забележимо, но неотклонно изгражда кръга от своите предани царедворци, готови на всичко за кариерата си.
Кой стои зад Стамболов? Най-близкият кръг от предани негови привърженици са търновските му съграждани. В София това са чиновниците, издигани от неговата партия, които са неудържими при първоначалното натрупване на капитала в новоосвободената държава. Те са първите творци на корупцията, недосегаеми от закона, безцеремонни в постигането на целите си и ненаситно алчни. И точно от тази социална категория се формира ядрото на българската буржоазия, идваща на вълни при всяко разклащане на икономическия ред на страната. За разлика от другата либерално-демократичната буржоазия, тази именно стамболовистката буржоазия и нейните потомци довеждаха националните катастрофи на България и тормозеха българското общество в периода между двете световни войни.
Когато след седемгодишната диктатура на Стамболов дойде „съдният ден“ на решителния сблъсък между княза и министър-председателя на България бе съвсем естествено, че победи монархът. В монархическа Европа в края на 19-ти век не можеше и да бъде другояче.
Но имаше и други причини за съдбовната лична загуба на Стамболов: в стремежа си да се хареса на западните велики сили (особено на Германия и Австро-Унгария), българският диктатор бе влошил до невъзможност отношенията на все още слабата страна с Русия.
Не успяха опитите на Стефан Стамболов да оправдае парвенюшките си изстъпления спрямо Освободителката, те го бяха противопоставили на преобладаващата част от народа, и което е по-важно - на другарите му от предосвобожденската емиграция в Румъния.
Както е било присъщо на времето, през което живее и действа Стамболов, той заплаща с живота си недостатъците на своя характер. Той не е заслужавал жестоката смърт и особено посмъртната разправа с гроба му, която му подготвят неговите противници, пострадалите от него и неговия режим. Той постоянно е оправдавал своите действия със защита на интересите на България. И сигурно е бил прав! Но прав за себе си.
Превъзнасянията на делото на Стамболов като пример на велик български национализъм е всъщност част от многостранните опити на съвременната монархофашистка историография не просто да подменя историята, а нагло да я изопачи.
Това, което Стамболов направи за България е по-скоро всичко онова, което стана в България по времето на Стамболов. За това време, края на деветнайсети и началото на двайсети век, България успява рязко да „дръпне“ по пътя на модернизацията на целия обществен живот.
За това своята роля и значение има и нейният княз Фердинанд Сакскобургготски.
Тази роля на монарха и нейното значение също изключително много се преувеличават. Затова е достатъчно да се хвърли поглед върху политическото битие на Фердинанд през седемте години диктаторски режим на Стамболов.
***
Днес няма никакво съмнение, че държавният глава на тогавашна България не се е чувствал никак уютно в компанията на грубия си и жесток покровител. Можем само да си представим как се е чувствал потомственият аристократ Фердинанд Кобургготски пред неумолимия, не търпящ възражения Стефан Стамболов.
Но князът е нямал друг изход. Той идва в България въпреки категоричното нежелание на Русия. За да не разгневи грубия владетел на Русия АлександърIII, Фердинанд се е въздържал от всякакви прояви на русофобия. Той хитро оставя тази неблагодарна и опасна работа на набързо произведения министър-председател.
Князът на България е бил сигурен, че ако предизвика невъздържания гняв на АлександърIII нито Германия нито Австро-Унгария ще му се притекат на помощ. Още повече, че в първата половина на деветдесетте години върви бързо пренареждане на двете военни коалиции в Европа. Затова иначе не по-малко грубият в поведението си Кобург се въздържа от пряк конфликт със Стамболов; въздържа се, но трупа дълбоката ненавист на европейски аристократ към недодялания балкански плебей.
В редките случаи на несъгласие Стамболов го заплашва, че ще си подаде оставката и ще го остави на произвола на Русия, на българите и на овълчените срещу него русофили. Фердинанд е знаел да чака. Той чака точния момент, когато ще се отърве от ужасния си покровител. И този момент идва – от началото на 1894 г. монархическите дворове на Европа научават, че император АлександърIII е тежко болен. За княз Фердинанд всяка промяна на владетеля на Русия може да му даде шанс да се договори с нея; второ – българският княз знае, че народът е на границата на търпението си спрямо жестокия режим на Стамболов; и трето, вече е очертан кръгът от верни на Негово Височество офицери и генерали.
Но може би най-важното събитие за Фердинанд в началото на 1894 г. е раждането на първото дете на княза – Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски.
Той е възприет от българския политически елит като престолонаследник, въпреки че Търновката конституция не дава такива гаранции. Но все пак първородният син на Фердинанд с появата си укрепва положението на своя баща и международната сигурност на България. Още повече, че тя идва от Европа.
Всички тези фактори съдействат да дойде най-после моментът на разплатата на държавния глава с неговия министър-председател. На 19-ти май 1894 г. в изблик на ярост Стефан Стамболов си подава оставката с твърдото убеждение, че Височеството няма да я приеме. Но то я приема. Слабият протест на привържениците на Стамболов доказва на княза, че с диктатора е свършено.
Наследник на Стамболов става Константин Стоилов, който успява да овладее началното недоволство на стамболовистката администрация.
Константин Стоилов като политически деец е всичко онова, което не е Стамболов. За разлика от „революционера поборник“ по своето минало, хъш по поведението си, склонен към „не съвсем законни“ келепирджийски операции, К. Стоилов е от богат род със солидно образование, кротък, неагресивен и лоялен: типичен висш чиновник, такъв, какъвто е бил необходим на княз Фердинанд.
Сега вече Фердинанд има свобода на действие, най-важната за тогавашния момент – постепенното освобождаване от всички ограничения, които формиращата се българската политическа „класа“ му налага чрез Търновската конституция. Всъщност до абдикацията през 1918 г., княз Фердинанд живее с твърдото убеждение, получено още в Австро-Унгария, че българският народ не е дозрял за онези свободи, които Търновската конституция му осигурява.
***
Освен очакваната смяна на императора в Русия, в Европа т. е. в центъра на света, се извършва пренареждане на политическите сили – утвърждаването на т. нар. Троен съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия.
Без да проявява враждебност към Русия, Фердинанд е окуражен от съществуването на този военен пакт, умело криейки своята ненавист към Русия.
В това двуличие на Фердинанд няма нищо чудно. Той стои начело като владетел на един обладан от русофилски чувства народ. В същото време той си остава австроунгарски офицер, обладан от чувството на ненавист към всичко славянско. В Австро-Унгарската многонационална империя две трети от населението е съставено от различни славянски народи. Но и в оставащата неславянска една трета от населението водещият немски национален елемент е по-малко от половината.
По това време както в Русия, така и сред славянските народи на Австро-Унгария, са изключително популярни идеите на славянофилството. На него немците в Германия и Австрия противопоставят идеологията на пангерманизма, споделяна от немското и австрийско офицерство.
Това обяснява факта, че след падането на Стамболов, превърналата се в държавна политика омраза към Русия не изчезва, погълната от непоклатимото русофилство на огромното мнозинство от българския народ. Русофобията или по-точно омразата към Русия е умело поддържана от австрийския офицер и княз на България по най-елементарния, но и по най-ефективния начин – чрез подкрепа на личности и среди от офицерството, готови да служат безпрекословно на двореца. Заради бързата си кариера тази част от укрепващата се българска войска съвсем естествено споделя скритото германофилство на австрийския аристократ Фердинанд.
Продължителното „мирно съвместно съществуване“ между Фердинанд и Стамболов е било продиктувано, освен от вътрешните обстоятелства в България, така и от международните отношения, в които се намира страната. Дипломатическата каша, която забърква Берлинският конгрес във връзка с България, е първата съдбоносна предпоставка за драматичната, дори трагична история на българския народ. Освободената от Русия страна спечелва омразата на цяла тогавашна Европа именно защото тя – България - е освободена от Русия. Оттогава Великите европейски сили са се стремели да противопоставят България на Русия. Израз на този стремеж е било демонстративно наглото решение на конференцията в Берлин бъдещият държавен глава (монарх) на България да бъде свързан с която и да е велика европейска сила, с изключение на Русия.
Предизвиканият по един маловажен повод конфликт между Русия и България е главната причина за прибързаното решение на Стамболов да спре избора си върху Фердинанд Сакскобургготски.
За да бъде още по-трудно положението на новоосвободената, но окастрена отвсякъде България, Великите сили оставят открит изключително важния за времето си въпрос за вероизповеданието на бъдещия български княз. Затова пък Търновската конституция изрично повелява той да бъде православен християнин.
Фердинанд Сакскобургготски не приема драматично евентуалната смяна на своята католическа с православна религиозна принадлежност. Не така обаче гледа на този въпрос католическото роднинско обкръжение на младия княз
Фердинанд е бил принуден да отстъпи и да запази принадлежността си към католицизма. Страната се изправя сякаш пред нерешим проблем. Именно тогава се намесва Стамболов, който използва цялата си власт, за да бъде променено конституционното изискване за задължителната православна принадлежност на държавния глава. Чрез жестоки репресии промяната е извършена – Фердинанд Кобургготски си остава католик. Здравата обвързаност между княза и неговия министър-председател достига своя връх. И съвсем естествено следва развръзката…
В следващата 1894 г. , на 30 януари, се ражда първото дете на княз Фердинанд и в него българският политически елит вижда бъдещия престолонаследник, въпреки че в Търновската конституция такава гарантирана връзка няма. Но появата на първородния син на княза развързва ръцете му най-после да се избави от опеката на кошмарния си министър-председател. И това става през месец май същата година.
Следват изпълнени с напрежение и отчаяние месеци в живота на Стефан Стамболов. На 6 юли 1895 г. той е зверски убит. Сега вече самостоятелно Фердинанд може да пристъпи към следващата решителна крачка в укрепването на властта си – помирението с Русия. Нейния нов император НиколайII рязко се различава от характера на августейшия си баща.
Повод за сближението с Русия е избран много точно - кръщението на малкия Борис. Роден като католик, той е трябвало да бъде приобщен към православието като много важна крачка към бъдещото наследяване на трона.
Така две години след раждането му, на 2 февруари 1896 г., Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски е кръстен като православен християнин. Руският император Николай II е изключително доволен от този акт и приема поканата на Фердинанд да стане кръстник на бъдещия български владетел. На самото кръщение присъства специалният представител на руския владетел граф Голенишчев-Кутузов.
Жестока е реакцията на Ватикана – папата отлъчва Фердинанд от католическата църква, но той реагира хладнокръвно, тъй като на негова страна е безразличието на Великите европейски сили и същевременно мощната подкрепа на Русия. От това България печели протекцията на Русия и е държавата, ползваща се с най-високо руско доверие на Балканския полуостров.
Ако това положение на нещата беше запазено като бъдещо развитие, българският народ без съмнение щеше да осъществи своята идея за Санстефанска България.
За съжаление на народа ни било писано друго…
***
С падането на Стамболовия режим през май 1894 г. българската политическа „класа“ се активизира и ускорява окончателното формиране на буржоазната политическа система в България.
Освен установеното от Стамболов и режима му противопоставяне „русофили и русофоби“ се появява и една друга линия на отношения към „руския фактор“ във вътрешната и външна политика на България, чиито носител е прогресивната българска интелигенция. Тази линия възниква от съжителството на двете отношения към Русия – любов и възхищение към революционно-демократичната руска интелигенция и омраза към властващата политическа теория и практика на самодържавието.
Така през деветдесетте години на деветнайсети век към съществуващите две политически линии - либерали и консерватори и русофили и русофоби - се появяват и народните политически течения – социалистическо, анархическо и в самия край на 19-ти век – земеделско.
След падането на Стамболовия режим тези политически течения съвсем свободно се развиват. Чест на Фердинанд прави неговата впечатляваща търпимост към формиращото се политическо многообразие от идеи и партии в България. Тази търпимост на монарха съществено се отличава от подхода на другите балкански монарси към политическото многообразие в техните страни. Само на пръв поглед е парадоксално, че у Фердинанд битуват в единно цяло както неговият пангерманизъм, така и политическото многообразие в буржоазното общество, но именно в това се състои разликата между немското и австрийското офицерство.
Ако обобщим политическото поведение на княз Фердинанд, не бива да пренебрегваме особеностите на неговото отношение към политическите свободи в държавата му. Разбира се, това е отношението на обуржоазения австрийски аристократ към интелигенцията, към образованата част от обществото, а не към масата от народа.
Въпреки тази особена толерантност на Фердинанд към политическата динамика в страната, той не постига много в прекратяването на сопаджийската практика при провеждането на избори, а и на други ключови моменти в политическия живот на страната. Тя вече се е вкоренила в политическата практика на страната и става неотменима характеристика на буржоазната демокрация в България. Практиката на насилие по време на избори, фалшифицирането, купуването на гласове и т. н. е свързано най-вече с това, че единият и може би най-ефективен начин за първоначално натрупване на капитала е присъствието във властта. Тогава е естествено широкото разпространение на корупцията.
Наистина тя няма мащабите на корупцията в рамките на Османската империя, но въпреки това я става присъща най-вече за част от вчерашните поборници – борци за свободата на народа. Това е една особена част от българската буржоазия, чиято специфика е зададена именно от режима на Стамболов. Тя постепенно се утвърждава и като носител на антируските настроения в иначе безспорно русофилска България.
Всички тези особености на изграждане на българската политическа система утвърждават спецификата на българската буржоазия в края на деветнайсти век, двайсетина години след Освобождението. Тя носи всички отличителни белези на класата си, но механизмите на нейната поява в България са по-особени. Няма да е пресилено, ако се каже, че 90 процента от българската буржоазия, формирала се след Освобождението, натрупва своя капитал чрез участие в политическата система на страната от горе до долу. Това означава, или чрез корупция или чрез пряко ограбване на огромната част от българския народ. Затова тези анализатори, които неправомерно използват ненаучното понятие „политическа класа”, все пак се докосват до истината: българсаката буржоазия се оформя като своеобразна професионална гилдия, нещо като професия за лесно забогатяване.
Това убедително личи, ако се сравни българският политически живот с този на Сърбия. Макар и получила своето освобождение доста по-рано отколкото България, политическите нрави в Сърбия са много по-сурови.
Въпреки че Сърбия получава своята формална независимост в следствие на Руско-турската война от 1877-1878 г., до края на ХIХ век властващата династия на Обреновичите е подвластна на Австро-Унгария. Затова, въпреки Стамболовия режим, Русия до началото на ХХ век гледа на България като на най-близък свой съюзник на Балканите.
Двойственото поведение на Александър III към Съединението на Княжеството с Източна Румелия не отменя това положение на нещата: руският император се обявява против Съединението, но и категорично отхвърля намеренията на Турция да си върне господството над Южна България. А за българите осъществяването на националния идеал за Санстефанска България неизменно се свързва с помощта на Русия. Така извършеното седем години след ОсвобождениетоСъединение на България дава надеждата, че обединената вече българска държава може да започне работа по присъединението на Западна Румелия, каквото е било едно от имената на Вардарска и Егейска Македония.
В изпълнение на тези планове през 1893 г. в Солун е създадена революционната организация на македонските българи. А това определя за десетилетия напред генералната линия на българската външна политика.
Съвсем естествено е предпоставена водещата помощ на Русия, но вече с големи надежди се очаква намесата на западноевропейските велики сили в македонската кауза на българите.
Но в началото на ХХ век нещата на Балканите претърпяват неочакван обрат – започва неусетното, но реално откъсване на България от орбитата на Русия и рязкото превръщане на Сърбия в главен съюзник на Русия на Балканите.
На 29 май 1903 г. в Белград е извършен държавен преврат, сръбският крал Александър Обренович е убит. Освен това династията на Обреновичите е премахната и е заменена с династията на Карагеоргивичите. И което е по-важно, настъпва рязка промяна във външно-политическата ориентация на Сърбия. Следвайки примера на малката балканска държавица Черна гора, своето бъдещо развитие Сърбия залага на Русия.
Това се оказва изключително продуктивен ход на живялата дотогава цели двайсет години във вътрешнополитически хаос държава.
Сърбия не се притеснява в осъществяването на своите геополитически цели да се постави изцяло под опеката на Русия. Сърбите знаят много по-добре от българите, че главната задача на малките държави в постигането на своите външно-политически цели, е доброволно да приемат опеката на някоя велика сила. Представата за пълната независимост на една малка държава чрез политиката на равна отдалеченост от всички велики сили е илюзорна. Българските политици също са разбирали това, но тяхната грешка е била в безобразно погрешния подбор на „старши“ партньори на международното поле.
През 1903 г. се случват други важни събития – през месец август избухва Илинденското, а след две седмици и неговото продължение в Тракия – Преображенското въстание.
Без време въстаналите българи в Македония и Тракия очакват намесата на българската войска, но тя не идва – България не е готова за самостоятелна война против все още много силната във военно отношение Османска империя. Опита на българското правиителство още през 1902 г. да осигури помощта на Русия за готвеното в Македония и Тракия въстание, среща категоричен отказ. Българското правителство тогава не знае, че Русия готви голяма война в Далечния Изток срещу Япония. Следователно в случая не може да бъде търсена вина в който и да е било български фактор – княза, правителството, народното събрание и т. н.
Не са редки случаите в историята, когато се заплита сложен възел от отрицателно действащи обективни фактори. Такъв именно е случаят с Илинденското-Преображенско въстание, най-сериозният, но и последен, реален опит за присъединяване на Вардарска Македония т. е. Западна Румелия към Княжество България.
В случая не може да се говори за вина - на българското или руското правителство, на самите въстаници или на Европа - затова пък може да се говори за отрицателното въздействие на всичко това в съвкупност.
А в основата на всички други фактори стои неукротимият, трогателен, трагичен порив на измъчения, многострадален български народ да заживее в единна държава.
Разгромът на въстанието води до негативни последици, за преодоляването на които се е изисквало велико дипломатическо майсторство от формиралия се вече български политически елит. За съжаление той не можа да се справи с това историческо предизвикателство.
Колкото и положително явление да е Съединението на Княжеството с Източна Румелия, то в никакъв случай не можеше да бъде повторено след като веднъж се състояло.
Последвалото рязко влошаване на отношенията с Русия разклаща доверието на великата империя към освободената от нея България. Кому е било нужно, кому е нужно продължаващото и до днес лъжовно каканижене на нашите политиканстващи историци, че Съединението е чисто българско дело, извършено без чужда помощ - нещо повече - дори напук на Русия.
Това роди стамболовисткия синдром в българската политика, а именно: ако искаме да направим нещо в полза на българското обединение, не само можем, но и трябва да го правим на инат на Русия. Така се роди сред една малка, но много дръзка и шумна част от българското население русофобията, и по-точно неистовата омраза към великата държава и дори към нейния велик, братски народ.
Тази малка част в решаващите моменти на историята изскачаше сякаш от преизподнята и привързваше малката ни държава към т. нар. западни велики сили, които организираха зловещия Берлински конгрес, а по-късно и Ньойския диктат. Бягайки от Русия, попаднала под властта на русомразците, България се хвърли два пъти през ХХ век в обятията на своя враг – веднъж на Кайзерова и втори път на Хитлерова Германия.
А какво ще ни донесе малобройната, щедро подкрепяна психически и материално от западните им покровители русоненавистническа група в българската политика?
***
След разгрома на Илинденското-Преображенско въстание за България възниква съвсем нова ситуация: ожесточават се братоубийствените изстъпления между двете организации за освобождение на Македония; след 1907 г. е закрита едната от тях, а в другата продължават взаимните убийства между водещите личности от ВМОРО.
Разгромът на Илинденското-Преображенското въстание води и до други последици. До него във Вардарска и Егейска Македония действа екзархийското просветно дело и стегнатата четническа армия на македонските българи.
Когато и последните огнища на въстанието са ликвидирани от турската армия, в споменатите две области се появяват сръбски и гръцки чети на т. нар. андарти.
Силен тласък на ожесточаващата се борба в македонската организация дава Младотурската революция от 1908 г.. Отношението към нея още повече задълбочава враждите между водещите личности на ВМОРО: едни одобряват младотурския преврат, другите смятат, че от турската военщина, извършила преврата, не може да се чака нищо добро.
Истински обрат в отношението към Македония настъпва в Сърбия, когато е извършен дворцовият преврат на военните, които свалят династията на Обреновичите от сръбския трон и на нейно място издигат династията на Карагеоргиевичите.
Резултатите от тази размяна на двете династии са два: първо – включване на Вардарска Македония в териториалните интереси на Сърбия, и второ – рязка промяна на външно-политическия курс на Белград от Австро-Унгария към Русия.
Сърбите никога не са се притеснявали, че безпрекословно приемат покровителството на някоя велика сила - за разлика от българите, които, твърдейки че са самостоятелни и свободни от чужди влияния, винаги са се оказвали в тежка зависимост от някоя външна сила. При това не винаги най-подходящата.
В самото начало на ХХ век не само балканската, но и европейската история тръгват на бързи обороти. Английската империя започва поредната си колониална война за завладяването на Южна Африка, колонизирана дотогава от Нидерландия. Тази открита империалистическа война вбесява кайзера на Втория германски райх и светът се оказва пред реална европейска война.
Използвайки страха от постоянно растящата военна мощ на Германия, английската дипломация успява през 1904 г. най-напред да сключи военно споразумение с Френската република, а след това, през 1907 г., да привлече и Русия. Така се оформя втората военна европейска коалиция – Антантата.
За Русия членството в нея е от съдбоносно значение. Отслабена от позорния си разгром от Япония през 1905 г. и мощно разтърсена от революцията 1905-1907 г., тя жизнено се нуждае от вътрешна стабилизация.
Именно тогава Сърбия се оказва неочаквано добър стожер на руското влияние на Балканите, за разлика от България която през това време води „самостоятелна“ и „независима“ политика.
Колко самостоятелна и колко независима е България тогава, са знаели Фердинанд и формиращият се прогермански блок от русофобски партии.
Всъщност борбата за надмощие в управлението на страната между Фердинанд и буржоазните политически партии са води през цялото време от възкачването му на българския престол чак до неговата абдикация. Но тази борба се води скрито и много предпазливо. По своето съкровено светоусещане Фердинанд Кобургготски остава верен на своята клетва като поручик пред императора на Австро-Унгария Франц Йосиф, а не като княз пред българското Велико народно събрание. Той добре е разбирал силните чувства в православна и славянска Русия и се е съобразявал с тях. Естествено, той се е съобразявал и с проруската ориентация на преобладаващата част от българския политически елит. Той се е представя пред българите като единствен, възвисен над политиците русофили и политиците русофоби. Но „тайно и полека“ той е изграждал русофобския политически блок в страната, който, разбира се, е бил прогермански, про-австроунгарски.
За разлика от другите балкански монарси, които представляват пред външния свят своите държави, но не ги управляват, при Фердинанд Кобургготски скритата му борба с по-голямата част от българската политическа „класа“ преминава от „репрезентация“ към господство.
След 1908 г. Фердинанд вече еднолично управлява България.
Както вече бе споменато, през 1908 г. в Османската империя става знаменателно събитие : през месец юли тайна група висши офицери, наричана „Млада Турция“, извършва държавен преврат. Освен всичко друго, този политически акт има революционно значение за Османската империя: от всички четирийсет и три народности, живеещи в нея младотурците извеждат на водещо място турската народност, която вече притежава белезите на самостоятелна нация. През този период двете най-големи нации на Балканския полуостров са турците и българите. Затова осъществилите преврата офицери прекратяват съвсем за кратко гоненията на българите и демонстрират готовността си да дадат на българите правата, каквито имат например чехите в Австрия. Така една истинска революционна армия от македонски българи, командвана от Яне Сандански, влиза в Цариград като съюзник на турската армия.
От тази дълбока политическа криза на Османската империя се възползва българският княз, който между другото, се е грижил преди всичко за… Фердинанд Сакскобургготски и неговите интереси. Но в дадения момент възниква благоприятна обстановка Княжество България да отхвърли своята васална зависимост от Османската империя.
Политическото ръководство на България се възползва от един незначителен дипломатически гаф на турското правителство – на българския дипломатически представител се отказват почести като такъв, а се оказват като на областен валия.
От възникналия скандал политическото ръководство в София ускорено подготвя и на 22 септември 1908 г. провъзгласява Независимостта на България. Разбира се, това не е могло да стане без внушението на Петербург. През същата 1908 г. изтича договорът за трийсетгодишния период на анексиране на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, която тайно е подготвяла превръщането на анексията от временна за вечни времена.
В този звезден за България момент се случва уникалното и не-повторило се повече единство на княза и неговия германофилски антураж с интересите на буржоазните, народни и най-вече на русофилските партии.
Възникналият между Княжество България и Османската империя конфликт, заплашва да прерасне във война, за която България не е била готова. Именно тогава се намесва Русия и решава проблема, който най-много интересува Цариград – изплащането на данъка, който България дължи на суверена – султана на Османската империя. Русия опрощава репарациите на Турция за загубата й в Руско-турската война 1877-1878 г., възлизащи на 125 млн. франка.
Петербург редуцира тази сума в нисколихвен заем в размер на 82 млн. Франка, който България трябва да изплати на Русия в продължение на 75 години.
Между другото, интересна е съдбата на този заем. След болшевишкия преврат през 1917 г., В. У. Ленин анулира със закон на Народния комисариат на Русия този дълг към братския български народ.
Динамичното равновесие в българския политически живот трае по-малко от три години, когато през лятото на 1911 г. се свиква V Велико народно събрание, което чрез допълнения и поправки в Търновската конституция вече окончателно открива пътя към личната, неограничена нито от парламента, нито от правителството, власт на Фердинанд Сакскобургготски, който вече законно е провъзгласен за цар на българите. Така скриваната от народа борба между княз Фердинанд и буржоазния политически елит, завършва с пълна победа на монарха.
Започва седемгодишният период на неговата еднолична власт.
***
Периодът от 1878 до 1911 г. е от изключителна важност в разбирането на историята на Третата българска държава. В съществена част от него - до 1911 г. той е изпълнен с изумителен възход, много по-малко несполуки и една непрекъсната драма на българския национален характер. По-точно за довършване на неговото формиране.
През тези години, в края на XIXи началото на ХХ век, българската държава е най-голяма на Балканите и по население, и по територия. Разбира се, извън земите на Османската империя.
България е страната с най-бързо развиваща се икономика, с най-големи граждански и политически свободи. В България съществува най-пъстрата палитра от политически течения и практики. Съвсем безпрепятствено в България, само тринайсет години след нейното освобождение, се заражда организирано социалистическо движение, при това в цялата си идейно-теоретична пълнота. Заражда се единствената лява политическа селска партия в Европа – Българският земеделски народен съюз.
Но има и отрицателни явления в обществения живот на тогавашна България: жестоката диктатура на Стефан Стамболов, порочните практики в провеждането на избори, установилата се като постоянно явление за Третото българско царство корупция. И накрая (но може би най-важното) е разделението на нацията на русофили и русофоби. Това не означава раздвоение на нацията – на едната страна стои огромното мнозинство на народа с неговото дълбоко, непоклатимо, колективно чувство на благодарност ( а защо не и на любов) към Русия и нейния велик народ.
Другата, далече по-малка част от България, е обладана от трудно обяснимите страх и омраза към Русия. В основата им стои не само греховното чувство на неблагодарност, но и чуждоземският произход на българските владетели, и най-вече на Фердинанд.
Но и българи носят вина за това разрушително чувство, което в крайна сметка довежда до зрелищното рухване на българския национален идеал. Русофобите, макар и малобройни, в историята на Царство България за нещастие винаги са били управляващи след 1913 г. - в най-тежките съдбоносни моменти, известни като двете национални катастрофи и една, предотвратена в последния момент.
В първия четвърт век от възстановяването на българската държавност, тя се намира в състояние на постоянен възход.
И изведнъж, през лятото на 1913 г., настъпва унищожителен и … неочакван срив.
***
В годините от 1908 до 1913 г. се извършва плавен преход от управлението на русофилски към русофобски партии.
Независимостта на България е подготвена и провъзгласена от правителството на яркия представител на политиците-русофили – Александър Малинов, бесарабски българин. Русофили са и следващите двама министър-председатели: Иван Евстратиев Гешов и Стоян Данев.
На 29 март 1911 г. правителството на А. Малинов е заменено с правителството на Иван Евстратиев Гешов, което подготвя създаването на Балканския съюз, насочен срещу Турция. Този съюз обединява България, Гърция, Сърбия и Черна гора. В него водеща роля играе България, която тогава е най-голяма по територия и население, икономически най-богата и с най-голяма и силна армия, наброяваща над 500 хил. войници. Поради тази причина България изцяло поема финансовата поддръжка на Черна гора по време на бъдещата война.
След правителството на Иван Евстратиев Гешов на 14 юни 1913 г., идва правителството на Стоян Данев.
Периодът от 1908 г. до 1913 г. бележи връхната точка на управление на русофилските политически сили в България, влиянието на които изчезва до 1944 г. Петте години от 1908 до 1913 г. бележат времето на най-успешното национално развитие на буржоазна България. Преминало е времето на икономическия преход на новоосвободена България от полуфеодалните към капиталистическите обществени отношения. Разпределението след изтеглилото се от България в Османската империя турско население е приключило. В българското селско стопанство властват средните и дребни производители. Селското население надхвърля 85% от народа на България.
Голямото по обем селскостопанско производство носи на страната доходи, които позволяват тя да застане начело на икономическото развитие на Балканите. Това позволява в България да се установи един, изненадващ за бивша турска провинция, демократичен ред. В политическия живот на България се оформят две ярко обособени течения: буржоазнодемократично и народнодемократично.
Самото буржоазнодемократично се разпада на две крила - русофилско и русофобско, а народното на градско и селско.
И когато настъпва периодът между обявяването на Независимостта и Балканските войни, може да се говори за единство в обществените въжделения на българската буржоазия, на държавата и трудовия народ на България.
Всички тези политически сили имат един общ национален идеал: „обединение на българските земи“. А най-главна от тези земи е Македония.
Действието на тези сили тогава отблизо е наблюдавано, но не и диктувано от Русия. Руският император е приеман единствено като евентуален арбитър, ако сред междубалканските съюзници възникнат някакви противоречия.
Влиятелната фигура при това необичайно балканско единство е самият цар Фердинанд. За него е било важно този договор да бъде сключен, тъй като е бил сериозна крачка към осъществяване на неговата интимна, скрита мечта да влезе като триумфатор в Цариград.
Това съкровено желание на немския принц, австрийски поручик и български цар Фердинанд Сакскобургготски е изглеждало осъществимо. При планираните военни действия на балканските съюзници срещу Турция, на българската войска се падал най-трудният, но и най-кратък път до турската столица.
Съдейки от цялостното състояние на българската армия, това е изглеждало като изключителен залог за успех.
Тези обстоятелства са затъмнили трезвия поглед на българския цар. Възползвайки се от завоюваните в конституцията правомощия, той лично формира външната политика на страната и така допуска фатални грешки – в договора с Гърция и Сърбия остават недоуточнени много въпроси за следвоенната подялба на балканските територии на Турция.
Българската дипломация и по-точно Иван Евстратиев Гешов, който подписва договора, не може да не е констатирал неговите опасни недостатъци. Но българските политици вече са се поставили изцяло под командата на царя. Освен това, като последователен русофил, Иван Е. Гешов е разчитал, че недостатъците на договора ще бъдат преодолени с арбитражната намеса на руския император Николай II.
И така на 26 септември 1912 г. (стар стил) започва войната, известна като Първа балканска война. Тя е победоносна за обединените балкански държави и завършва на 17 май 1913 г. (стар стил). Мирният договор между балканските страни и Османската империя е подписан в Лондон.
В хода на войната българската армия оправдава очакванията за победа, но изненадва не само своя генералитет, но и цяла Европа с темповете, с които завзема Източна Тракия, стигайки до покрайнините на Цариград.
Изумителният с бързината си ход към османската столица, но най-вече превземането с щурм на „непревземаемата“ Одринска крепост, показват на цяла Европа, че българската войска разполага с изключително подготвен, качествен команден състав и силно мотивирана войнишка маса.
За нещастие бляскавите победи на армията са спрени от един невоенен фактор - избухналата сред войската епидемия от холера. Така възниква въпросът, дали спрялата на подстъпите на Цариград българска армия да продължи с атака победоносния си ход или да спре на тази най-изгодна за дипломатически мирни преговори позиция. И тук българският цар и главнокомандващ прави първата от серията грешки, които накрая довеждат до абдикацията му през 1918 г.
Вместо да приеме предложения от Турция мир, цар Фердинанд Сакскобургготски дава заповед на обезсилената от епидемията армия да атакува турските укрепени позиции край Чаталджа.
Генералитетът е раздвоен. За пръв път открито застават едни срещу други германофилски настроените и предани лично на царя генерали, и генералите русофили.
При така възникналото положение, българската армия провежда неуспешна атака срещу турските позиции при Чаталджа, но въпреки това България получава сериозни териториални придобивки. Но несъвършенствата на договора, подписан от България за членство в Балканския съюз, изиграват своята гибелна роля.
Двете балкански войни 1912 – 1913 г. се водят над четирийсет години след последната в Европа война – Френско-пруската от 1870 г.
В. И. Ленин определя Балканските войни като империалистически в една допълнителна характеристика – империализма на малките държави, „на дребните империалистически хищници“. Това е вярно, но само донякъде. За Сърбия, Гърция, Черна гора, а накрая и за Румъния, войната срещу Турция се води за завземане и разпределение на нейните балкански територии. За България тези войни имат националноосвободителен характер. Вследствие на преброяванията в самата Турция, в отнетите й през войната територии неоспоримо преобладаващото население е българско. И ако за българския цар и австроунгарски поручик Фердинанд Сакскобургготски най-важното в тази война е той да влезе в превзетия от българската армия Константинопол, преоблечен като византийски император, за българския народ е освобождението на неговите братя от Македония. Изобщо никоя друга област на СанстефанскаБългария не е привличала така мощно вниманието към живеещите там българи както Македония. Това е втората причина за нечакания, непредвиден сблъсък с останалите балкански държави.
При подписването на договора за войната българската преговаряща делегация се съгласява, едни от придобитите след очакваната победа територии да станат безспорно владение на държавите-победителки, а други… спорни. За да се стигне до това абсурдно положение, решаващ е натискът на царя да се бърза. Общото решение на съюзниците е било руският император да бъде арбитър, ако възникнат трудности при разпределението на спорните територии. За да спечели благоволението на руския император, цар Фердинанд, за краткия период на подготовката на войната и нейното водене, сменя три русофилски правителства. Още повече, че трудно постижимото единство на балканските страни се дължи на Русия. Всъщност самият съюз е дипломатическо творение на Русия.
И така, на 26 септември 1912 г., започва Първата балканска война. Тя завършва триумфално за балканските съюзници на 17 май 1913 г. Този триумф е заплатен с близо 87 хил. жертви, от които 14 хил. убити в сражения, 19 хил. починали от холера, 50 хил. ранении над 3 хил. безследно изчезнали. Съюзниците на България дават близо 77 хил. – с 10 хил. жертви по-малко, отколкото България. А материалният и финансов принос на България за победната война е почти два пъти повече, отколкото на нейните съюзници.
Веднага след края на войната започват трудните разговори между съюзниците за разпределяне на спорните територии. Междувременно правителствата на Гърция и Сърбия са се договорили тайно, зад гърба на България, за тези територии.
Това е първата загуба за България. Втората идва с „приятелски съвет“ на британския министър на външните работи Едуард Грей, който е предупредил вече българите да не предявяват такива прекомерни претенции като завземането на Константинопол от българската армия и претенциите за цяла Македония – Вардарска, Егейска и Пиринска. И третата загуба идва с арбитража на руския император, според който една част от Вардарска Македония да бъде предадена на Сърбия. Неочакваното решение на руския самодържец изобщо не би трябвало да бъде неочаквано: Русия се е нуждаела и от България, и от Сърбия, и от Гърция като свои съюзници в задаващата се световна война. Но е било невъзможно всички съюзници да останат еднакво доволни. Разбира се най-недоволна е България защото главната цел за нея е присъединяването на Македония – Вардарска и Егейска. Именно това българската дипломация пропуска да направи заради бързането на Фердинанд да влезе като едноличен победител в Константинопол.
В подкрепа на царските намерения се случва и най-голямото събитие в тази война – падането на изключително укрепената Одринска крепост на 26 март 1913 г. Но и това велико събитие, послужило на руския композитор Василий Иванович Агапкин да напише своя знаменит марш, посветен на българската армия -„Прощаването на славянката“, не подтиква императора да определи цяла Вардарска Македония за българска военна плячка. И тук „рухва“ благоразположението на Фердинанд към Русия.
Мнимото му русофилство се оказва ловко скривана ненавист на австроунгарския сoлдафон към Русия. А смисловото ядро на всички русофоби и русомразци се съдържа в изпълнената с изненада констатация, че „Русия винаги слага своите интереси пред интересите на България“(!)
Това е изумително! Да се иска от една велика сила да пренебрегне своите интереси заради една малка, незначителна държава. Въпреки чев руската история има такъв случай, когато тя напълно неподготвена започва през 1977 г., освободителната за нашия народ, война с Турция. Само волята на Царя Освободител АлександърIIе била способна тази война да се води преди всичко за чуждия интерес – нашия, българския…
Така след серията от русофилски кабинети: Малинов – Гешов – Данев, цар Фердинанд назначава на 4 юли 1913 г. за министър-председател на Царство България фанатичния германофил Васил Радославов.
Този дребнав акт на отмъщение е последван от гибелното за България решение нейната армия да накаже своите довчерашни съюзници като им обяви война.
След заповед, на 16 юни 1913 г., българската армия започва военни действия срещу довчерашните си съюзници.
Войната се води при променлив успех - в самото начало цялата гръцка армия, тръгнала по долината на река Струма начело с краля си, е обкръжена в Кресненското дефиле с възможност за пълното й унищожение. С много по-малък успех войната се води срещу Сърбия и Черна гора. След като не успява да нанесе така бързо поражение на сръбската войска, между нея и българската армия боевете се затягат, Румъния най-неочаквано обявява война на България, искайки компенсации от нея заради своя дотогавашен неутралитет. Румънската армия преминава границата с България на 28 юни и за броени дни стига до София. По пътя си тя ограбва беззащитното, цивилно българско население на Северна България.
Естествено върху България се нахвърля и преодолялата шока от загубената война Турция. На 6 юли нейната армия преминава установената съвсем наскоро граница с България Мидия - Енос и стига до Свиленград, връщайки си Одрин. Турската армия спира точно до предвоенната граница с България. Изключение е Свиленград с неговата околия, които до Балканската война са в границите на Османската империя. След войната Свиленград преминава в българска територия.
Това преминаване е заплатено с опожаряването до основи на този постоянно пограничен град. Но опожарен е не само Свиленград, а с изключение на Одрин – всички селища на Източна Тракия. В точния смисъл на думата 60 хиляди са изклани от турската армия - старци, жени и деца. Мъжете са все още в българската армия и така избягват участта на този по същество геноцид.
На 28 юли 1913 г. Втората балканска (Междусъюзническа) война приключва. Тя е разгромна, гибелна за България. На тази дата в Букурещ е подписан мирен договор между България и нейните бивши съюзници и настоящи врагове.
Междусъюзническата война, не може да бъде определена другояче, освен като връх на политическата безотговорност на цар Фердинанд и най-близкия негов военен и политически антураж. Образованата част от българското общество определя резултатите от тази война като национална катастрофа, а широките маси от българския народ са потресени, както от неочаквания обрат в цялостния военен конфликт на Балканите, така и от жертвите, дадени в едномесечния разгром на армията. Тя плаща кървав данък за налудничавите амбиции на своя върховен главнокомандващ – австроунгарския поручик Фердинанд Сакскобургготски.
Но най-голяма е болката от загубата на „двете“ Македонии – Вардарска и Егейска. Загубата на тези две области засенчва успеха от придобиването на Пиринска Македония, на Родопите и на Беломорска Тракия.
Ударът срещу България е така зашеметяващ, че би трябвало да доведе политическия елит на страната до една трезва, безпощадна оценка на случилото се. Безумието на Междусъюзническата война е трябвало да даде възможност за трезва оценка и за бъдещето на националния идеал. Но тази възможност остава неизползвана.
Причините за това са много, но главната е една: огромните пълномощия и фактически неконтролируема власт на цар Фердинанд, дадена му от промените в Търновската конституция от Петото велико народно събрание през лятото на 1911 г.
Две години, от 1911 до 1913, са достатъчни на монарха съдбоносно да влоши отношенията на България с Русия. Нито Фердинанд, нито българските буржоазни политици не успяват докрай да разнищят същността на времето и мястото, в което се намира през този период Царство България.
Нито монархът, нито буржоазните политици успяват да преминат тънката граница, която стои пред всяка малка страна – тя да премине от състоянието на сателит в положението да си осигури толерантен покровител в лицето на някоя мощна държава. В това отношение българската буржоазия се оказва много по-ограничена от буржоазните политици на съседните страни – Гърция, Сърбия и Румъния. Нашата буржоазия оставя всичко в ръцете на цар Фердинанд Сакскобургготски. Така той тръгва към следващото безумие – да тласне страната в предварително обреченото на разгром участие в световния военен пожар.
***
Сърдит на руския император Николай II, българският монарх слага край на серията сменящи се русофилски правителствени кабинети. Чрез избори на власт идва правителството на Васил Радославов, отявлен германофил. С назначаването на В. Радославов идва краят на двуличието на австроунгарския поручик и български монарх Фердинанд Сакскобургготски. Той вече не крие своята пангерманска, геополитическа ориентация.
На 4 юли 1913 г. цар Фердинанд назначава В. Радославов за премиер. По това време никой от политическия елит на буржоазна Европа не се съмнява, че се задава голям военен пожар. Великите сили в Европа са разделени на два военни лагера. На едната страна е т. нар. Съглашение – Англия, Франция и Русия, на другата – Германия, Австро-Унгария и Италия. Малките държави са свързани с някоя от Великите сили чрез двустранни договори. Така е със Сърбия и покровителката й Русия. България е неутрална!
Въпреки осъзнатата опасност от общоевропейска война, никой на континента не е предполагал времето и начина по който тя ще избухне.
Началото на войната е дадено с нелеп инцидент: престолонаследникът на Австро-Унгария Франц Фердинанд и съпругата му са убити в Сараево на 28 юни 1914 г. от един млад сърбин – Гаврила Принцип. Каскадно и за изключително кратко време войната избухва. На 28 юли 1914 г. Австро-Унгария обявява война на Сърбия. Русия застава в защита на своя малък съюзник на Балканите и започва мобилизация, която заради гигантската територия на страната протича бавно.
За да изпревари комплектоването и разгръщането на руската армия, на 1 август Германия обявява война на Русия. На 3 август следвайки своята стратегия за „светкавична война“ Германия обявява война на Франция, на 4 август - Великобритания на Германия, на 5 август - Черна гора на Австро-Унгария. На 6 август - Австро-Унгария на Русия, Сърбия на Германия, Черна гора на Германия…
На 12 август - Великобритания и Франция обявяват война на Австро-Унгария. В края на месеца войната излиза извън границите на Европа – на 23 август Япония обявява война на Германия и от европейска войната се превръща в световна. На 2 ноември Русия, а на 5 ноември Великобритания и Франция обявяват война на Османската империя.
Италия, която е съюзник на Германия, Австро-Унгария и Турция има странно поведение – тя не бърза да се включи в световния пожар. Това тя прави на 23 май 1915 г., предавайки своите дотогавашни съюзници, като им обявява война.
Така приключва 1914 г. По това време България е обявила въоръжен неутралитет. Това не е израз на колебанията на цар Фердинанд, дали да не остави страната извън световния пожар. Той е имал своето твърдо намерение България да воюва, но спомените от погрома, претърпян по време на Междусъюзническата война, го карат да изчака. Това е било необходимо, за да се спечели общественото мнение, което все още не е преодоляло шока от националната катастрофа година по-рано.
Освен това твърдото вътрешно решение на Фердинанд да вкара страната в нова война на страната на Германия и Австро-Унгария, остава скрито заради русофилските чувства на народа. А от русофилските чувства на преобладаващия политически елит вече не е имал никакви опасения. В скритото противоборство с този елит той вече е бил еднозначен победител. Затова когато цар Фердинанд е обявен за главен, едва ли не единствен виновник за втората национална катастрофа, не бива да забравяме и вината на българската „политическа класа“.
Подобно на България противоборство между монарха и политическия елит има и в Гърция, и в Румъния. И там монарсите са в тесни роднински връзки с германския императорски двор. Но в тези две държави буржоазната политическа върхушка успява да надделее над желанието на монарсите на своите страни да се присъединят към Германия и Австро-Унгария.
Така на 27 август 1916 г. Румъния влиза във войната, а на 27 юни 1917 г. - Гърция. И двете балкански страни стават членове на Антантата.
България е по-нетърпелива от тях – тя обявява война на Сърбия на 14 октомври 1915 г. на страната на Тройния съюз. И с това взема съдбоносно за бъдещето на България решение. И то след като Италия напуска Тройния съюз четири месеца преди това.
Слабо е да се каже, че включването на България в Тройния съюз е погрешен ход. Той е проява на пълно политическо скудоумие; от общо трийсет и осем държави, въвлечени в световния военен пожар, трийсет и четири са членове на Антантата, а на Тройния съюз – четири. Това са Германия, Австро-Унгария, Турция и … България. От тях само Османската империя има територии и извън Европа, а останалите три са притиснати само в една неголяма част от Европа. Така главните държави от тази миниатюрна коалиция се оказват в пълна изолация. Германия и Австро-Унгария плащат унищожителен данък на налудничавата стратегия на Пруската военна школа за „светкавична война“ на два фронта.
В началото на войната този замисъл на немския Генерален щаб сякаш се осъществява. За по-малко от месец немската армия прегазва Белгия и пренася военните действия на френска територия, но с огромни усилия френската армия успява да спре настъплението на немците и така се стига до най-нежеланото – невиждана дотогава в историята окопна война, изтощителна, с огромни човешки жертви.
Немската армия в началото на военните действия има успех и срещу Русия, но накрая и там „светкавичната война“ се превръща в окопна.
Когато България се включва във войната, Германия и Австро-Унгария сякашя печелят. Още повече, че Турция води успешни военни действия на т. нар. Кавказки фронт в Русия.
Но не това е сериозната причина цар Фердинанд да привърже България към колесницата на двете немскоезичнидържави.
По-важни са другите две причини: българският цар си остава привърженик на пангерманизма и свързаната с него пруска военна школа. А една от основните характеристики е авантюристичното надценяване на собствената си сила. Освен това не бива да се пренебрегва щедрият подарък на кайзер Вилхелм IIот няколко стотин хиляди златни марки.
При тези обстоятелства България влиза в Първата световна война.
***
В тази война българският народ влиза без ентусиазма, съпътстващ Балканската война. Благодарение на пределната активизация на прогерманската политическа клика, българският народ е убеден, че с тази нова война тръгва да освободи Македония. Към армията са създадени военни подразделения, съставени само македонски българи.
От друга страна тази форма на участие, слага фактически край на Македонското революционно движение. С убийството на Яне Сандански на 22 април 1915 г. завършва революционният етап от съществуването на ВМОРО.
Тази война е представяна от управляващото правителство на В. Радославов като отмъщение за коварството „на съюзниците-разбойници“ от Междусъюзническата война. Това дава нов положителен резултат: действащата армия на малка, петмилионна България стига почти до един милион. В хода на самата война българската армия води успешни боеве на два фронта - срещу Сърбия, Гърция и Румъния и срещу техните съюзници - Великобритания, Франция и Русия.
Българската армия демонстрира удивителна боеспособност и води успешни настъпателни операции срещу далече по-добре въоръжените от нея противници.
Най-напред е открит Южният (Солунският) фронт. В съвсем кратки срокове, българската армия завзема част от Сърбия, цяла Вардарска и част от Егейска Македония. Победоносният ход на армията е прекратен, но не по военни, а по политически причини. Очертаващият се пълен разгром на съглашенските войски в Егейска Македония би ги изпратил във Фландрия, подсилвайки Франция и Великобритания на фронта им срещу Германия. Спряла победоносния си ход, българската армия е принудена да води дълготрайна, изтощителна, позиционна война срещу английски, френски, сръбски и гръцки войски.
В същото време България ту обявява война, ту й обявяват война други участници в разрастващата се военна касапница.
В тази поредица от влизане във войната, България се оказва в една абсурдна ситуация, сякаш немислима от всякаква гледна точка и най-вече от логиката на българската история. Управляващата прогерманска клика превръща България в съюзник на Турция и враг на Русия. И зад действията на тази клика наднича зловещият образ на австроунгарския поручик и германски агент Фердинанд Сакскобургготски.
***
Османската империя влиза в Тройния съюз през ноември 1914 г. А това означава, че България се включва в тази коалиция, след като империята е вече в нея.
Това е първата предизвикваща възмущение постъпка на цар Фердинанд,на неговия министър-председател В. Радославов и на цялата германофилска клика в серията престъпни актове, извършвани в съдбоносната за България световна война.
Следващото престъпление от политически, но най-вече морален характер, е отношението на престъпната, управляваща България прогерманска клика към геноцида срещу арменския народ.
Основата на геноцида, по-скоро негов повод е това, че в самото начало на Първата световна война, Руската и Османската империя влизат в яростен въоръжен сблъсък. Естествено българското правителство по това време знае това, но се включва в Тройния съюз, в който Османската империя е активен член. А това означава, че в бъдеще България може да се окаже във война със своята освободителка – Русия. Което, между другото, и се случва!
Аморално е поведението на цар Фердинанд и неговия антураж.
Мълчешком те приемат, извършващото се пред очите на целия свят, планомерно унищожение на арменския народ. Унищожение, извършвано от петвековния поробител на българския народ, но сега…верен съюзник и „брат по оръжие“.
Властта на младотурците, която тласка загниващата Османска империя във война срещу Русия, разглежда арменците като православно-християнски аванпост на Русия в Кавказ. Така недълго след влизането в Тройния съюз, младотурците през месец февруари 1915 г. избиват 60 хил. арменски войници, служещи в османската армия. Повод за това е подозрението, че тези войници симпатизират на единоверска православна Русия. Арменците, населяващи хилядолетна своя територия, започват панически да я напущат. Огромни маси от тях се насочват към земите на съвременен Ирак и Сирия. Преследващата ги османо-турска армия планомерно яростно и безпощадно ги избива. Кланетата траят до 1918 г., като равносметката е ужасяваща – над един милион души от този малък народ стават жертва на геноцида.
България, след погрома в Междусъюзническата война, обявява въоръжен неутралитет. В своята прокламация след завършването на тази война, цар Фердинанд пише, че „България временно свива знамената в очакване на по-добри времена с пушка при нозе“.
Ако българският монарх с присъдружната му политическа клика беше спазил своите думи, и България бе останала неутрална през цялата война, тя щеше да спечели от победителите Западна Тракия (Беломорието), Източна Тракия до веднъж вече установяваната граница с Турция Мидия-Енос, Южна Добруджа и така скъпата на всяко българско сърце Вардарска Македония. Това бе не само възможно, то бе неизбежно, като се има предвид, че за победоносното си участие Сърбия получи от победителите в Първата световна война, след разпадането на Австро-Унгария, Войводина, Босна и Херцеговина, Словения и Хърватско. По този начин голямата част от идеала за Санстефанска България щеше да бъде осъществен. Това не стана! А не стана заради погрешния път, по който бе тласната България от режима на Стамболов и неговия скрит, коварен продължител – Негово Величество цар Фердинанд Сакскобургготски.
Но, веднъж включена във войната от прогерманската клика на българския монарх, България извърши най-отвратителното си злодеяние: тя проля кръвта на децата и внуците на тези, които преди четирийсет години дадоха живота си за освобождението на българския народ.
***
След преживяния погром в Междусъюзническата война, за България най-изгодно е било да поддържа въоръжения си неутралитет. За такъв обаче българският монарх и неговата прогерманска клика не са и помисляли. След уж големи колебания, траещи две години, цар Фердинанд и неговата камариласе решават да включат България в разрасналия се световен военен пожар. За българската прогерманска политическа върхушка и за цар Фердинанд такъв подходящ момент е есента на 1915 г. Трескаво и уж скрито те са подготвяли страната за намеса във войната, изчаквайки удобния момент да я включат, и то без никакви колебания на страната на Тройния съюз. С това спират опитите на страните от Антантата да привлекат България на своя страна, въпреки че обещават да й бъдат върнати Южна Добруджа, Източна и Западна Тракия (Беломорието).
Те обаче отказват да съдействат за присъединяването на Вардарска и Егейска Македония към България, тъй като с тях Антантата привлича на своя страна Сърбия и Гърция.
От чисто геополитическа гледна точка, отказът на Фердинанд и неговата камарила да пренебрегне трите най-плодородни области на Балканите заради каменистата територия на Македония, не съдържа в себе си никаква логика.
Скрито от обществеността, цар Фердинанд възлага на малка част от своя военен антураж да подготви план за включване във войната на страната на Германия и Австро-Унгария.
Военният договор, сключен между България и Германия на 6 септември 1915 г., заедно с Тайната българо-германска спогодба, Военната конвенция и Българо-турската конвенция, също сключени на 6 септември, оформя влизането на България на страната на Централните сили в Първата световна война.
На 14 октомври 1915 г. Царство България обявява война на Кралство Сърбия, като по този начин вече е реален член на Тройния съюз.
С този акт България става съюзник на Османска Турция. За българския монарх и неговата камарила няма никакво значение, че преди три години армията на тази разкапваща се държава опустошава Източна Тракия, като избива над 60 хил. жени, деца и старци.
Пет дни след това, Русия обявява война на България, прекратявайки своето покровителство над нея. С това се слага край на опитите на Русия да спечели България за свой верен съюзник на Балканите. Нейното място заема Сърбия.
Своеобразен символичен акт за това е бомбардирането на Варна от ескадра от руския Черноморски флот на 27 октомври 1915 г.
Побеснелият от гняв български цар призовава Народното събрание да промени името на построената, но все още неосветена катедрала Свети Александър Невски. Но народните представители отхвърлят това предложение.
Така трийсет и седем години след Освобождението на България от османско робство, прогерманската царска камарила извършва най-голямото престъпление срещу българския народ – хвърля го във война срещу неговата Освободителка. Цяла година след взаимното обявяване на война между България и Русия, все още няма реални бойни действия. Но престъплението вече е извършено.
Няма друга дума, която би изразила този чудовищен акт на прогерманската камарила в България. Тя изразява черната неблагодарност на една, макар и малка, но овластена част от българската буржоазия. От нея върху българския народ тегне сянката на позора, въпреки че българското русофилство си остава едно от най-неразбираемите за чужденците явление – българското русофилство.
Участието на България в Първата световна война може да бъде наречено театър на абсурда: българската армия се оказва съюзник на османската армия, клала народа ни в продължение на векове. А армията-освободителка, армията на нашите еднокръвни братя – враг.
Една година след обявяването на войната, започват и военните действия между потомците: потомците на тези, които освободиха България през 1878 г., подарявайки й Санстефанската мечта, и потомците на тези, които с невиждан възторг и благодарност посрещаха освободителната императорска армия на Русия.
На 27 август 1916 г., Румъния обявява война на Австро-Унгария, а България като съюзник на Австро-Унгария – на 1 септември обявява война на Румъния. А това автоматически означава и война със съюзника на Румъния – Русия. Започват и военните действия между тях.
Задъхвайки се от сатанински възторг, български историци и политици – русомразци, говорят за блестящите победи на българската кавалерия над казашката конница, гордостта на Руската империя. Възхвалявайки военните умения на българската армия над изтощените части от руската армия, днешните български русомразци забравят, че нашата армия е първокласна военна сила на Балканите, защото е пряк наследник именно на руската военна школа ! Те възхваляват главнокомандващия българската кавалерия генерал от пехотата Иван Колев, за това че е победил „казаците“, но забравят, че той е бесарабски българин и типичен възпитаник на тази школа.
В боевете за Добруджа, освен руски и румънски, участват и сръбски войски. Но за нас ,българите, повратно историческо значение има сблъсъкът с армията, която някога с кръвта си създаде новата българска държава, като същевременно наш съюзник е армията на османска Турция.
Когато изумените български кавалеристи научават, че ще трябва да се бият с казаците, те остават удивени. Но генерал Колев им заявява:”Ние тачим и обичаме Русия. Но що щат нейните войски в нашата Добруджа?”
Сивременните задъхващи се от възторг български русомразци забравят, както е забравил и талантливият генерал - а що ще турският аскер, с който сме братя по оръжие, в нашата Добруджа??
Войната срещу Русия в Северна Добруджа завършва в края на февруари 1918 г. На 3 март 1918 г., по зла прокоба точно четирийсет години след сключването на Санстефанския договор, загубилата войната Русия подписва т. нар. Брест-Литовски мирен договор със страните от Тройния съюз.
Това е най-големият абсурд в историята на Третата българска държава. Германия, Австро-Унгария и Османската империя, разпокъсали с Берлинския договор българското национално землище, сега са съюзници на България, а България е враг на своята Освободителка Русия…! И няма нищо по-отвратително от сатанинския възторг на съвременната реакционна историография.
Оттогава води началото си традицията т. нар. русофоби в България да демонстрират не своя страх от Русия, а своята ненавист към нея.
Този срамен договор ляга като вечно петно върху цялата българска нация. През цялото развитие на България от този момент до средата на четирийсетте години на ХХ век, България е оставена в световния политически океан без покровител и без сигурен гарант за своето самостоятелно развитие.
Победният Брест-Литовски мирен договор не носи нищо добро на България. Много скоро след неговото подписване, става ясно, че Централните сили, Германия и Австро-Унгария, губят войната. Вече става въпрос само, кога тези две държави ще рухнат.
Цар Фердинанд вече ясно е разбирал, че на „мисията“ му в България настъпва край. Никаква България и никакъв български народ нямат значение за него. Остава му една-единствена надежда, че неговите съюзници, уж покровители, ще намерят начин за благоприятен компромисен изход от войната. Напразни илюзии: пировата победа на Тройния съюз над Русия бележи една година от бушуващите в Русия две революции – Февруарската и Октомврийската. Те имат ефекта на невиждан дотогава обществен катаклизъм.
Австро-Унгария, която се състои от шест нации и още четири части от други, е на края на пропастта и всеки момент ще рухне. В Германия зрее предреволюционна ситуация, наподобяваща събитията в Русия. Османската империя вече фактически се е разпаднала. А България е смазана от мизерия както в тила, така и на фронта.
Последната отчаяна крачка на Кобурга за собствено спасение е смяната на прогерманското правителство на В. Радославов с русофилското на А. Малинов на 21 юни 1918 г.. Три месеца след това, на 14 септември, войските на Антантата започват настъпление на Южния фронт. След кръвопролитни боеве на 18 септември, при огромно превъзходство във въоръжение и жива сила, е извършен пробив при Добро поле.
Но има и друг фактор, силно въздействащ фактор за поражението при Добро поле – справедливият гняв на войниците от всичко, на което са били свидетели на фронта и в тила. Организирано и без паника, те изоставят фронта и тръгват да потърсят сметка от виновниците за безумната война, и най-вече от най-главния виновник - царя на България Фердинанд Сакскобургготски.
Логично следва стихийният бунт на войниците от тази част на фронта. На 24 септември 1918 г. започва масово напускане на бойното поле, което придава на бунта вече мащаба на въстание. Вдъхновители, организатори и ръководители на въстанието стават дейци на БЗНС и тесните социалисти.
Въстаниците тръгват на север, като главната им цел е да съборят цар Фердинанд и го накажат за всичко, което той е причинил на народа – на фронта и в тила.
Въстаниците превземат Главната квартира на действащата армия, която е в Кюстендил. Обезумелият от страх български монарх освобождава от затвора ръководителя на БЗНС Александър Стамболийски, с надеждата той да спре настъплението на въстаналите войници към столицата. Но ръководените от Райко Даскалов, също виден деец на БЗНС, въстаници намиращи се вече в Радомир обявяват свалянето на цар Фердинанд, премахването на монархията и провъзгласяват България за Република.
Предвождани от двамата водачи на БЗНС, предните отряди на въстаниците достигат до Владая, готвейки се за последен щурм и завземане на София.
Изпадналият в истерия Кобург, възлага на генералите Рачо Петров и Александър Протогеров да организират отбраната на София. Спиране на въстаниците те възлагат на юнкерите от Военното училище, като към тях са присъединени и немските части, намиращи се в София на път за Южния фронт.
След продължителен артилерийски обстрел, въстаниците са спрени на самия вход на София – над Княжево.
На 27 септември 1918 г. царят заедно с Михаил Такев, вътрешен министър по това време, е в квартал „Надежда“ и лично заповядва разстрела на 500 ранени войници при „Захарна фабрика“.
След няколкодневни боеве Радомир е превзет и въстанието окончателно е потушено на 2 октомври 1918 г. Убити са над 400 въстаници. Въстаническата армия, наброяваща около 10 хил. войници, се разпада на групи, които след три години свръхчовешки изпитания на фронта, се връщат по родните си места.
Тук му е мястото читателят да бъде осведомен, че един от обществено-партийна група (Опг), която докара останките на Кобурга в България, известен иначе както академик, нарече героичното въстание на войниците “метеж„. Това доказва една истина: че и носителите на академично звание могат да бъдат мерзавци!
***
В разгара на боевете между въстаниците и правителствените сили, на 29 септември 1918 г. в Солун е подписано примирие между Царство България и Антантата.
За цар Фердинанд е вече ясно, че при създадената обстановка България вече не е в състояние да продължава бойните действия по фронтовете. Преодолял ужаса от въстаналата си армия, цар Фердинанд разбира, че оставането му в България е вече невъзможно. Той изпраща в Главната квартира на съюзниците в Солун делегация, водена от Андрей Ляпчев и членове Симеон Радев и генерал Иван Луков. Те се срещат с командващия съглашенските войски генерал Луи Франше д‘Еспре.
В подписаното примирие има важно условие, което е в полза на България. Примирието не допуска България да бъде окупирана от сръбски, гръцки и румънски войски. Окупационният корпус на Антантата се състои само от войски на Великобритания и Франция. В София се настанява Съюзническа окупационна комисия, която действа до подписването на окончателния мир с България.
Разквартируваният в България окупационен корпус е трябвало да бъде на издръжка на българската държава.
Подписаното примирие, което е всъщност капитулация на България, прави невъзможно оставането на цар Фердинанд на българския трон. И още нещо – гневът на българския народ достига връхна точка, той вече не желае не само цар Фердинанд, не само неговото семейство, но и монархията изобщо.
В България вече никой не е готов да защити цар Фердинанд. Дори прогерманската клика се отказва от него, като българската буржоазия, русофилска и германофилска, вече залага надеждите си на неговия наследник княз Борис.
На 3 октомври, след трийсет години на българския трон, цар Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски абдикира. При пълно нарушение на Търновската конституция, той се отказва от трона в полза на сина си.
Веднага след това абдикиралият цар в потайна доба напуска България с композиция от 36 вагона заграбеното от България имущество. Не е излишно да си припомним свидетелството на тези, които посрещат Фердинанд Сакскобургготски в София, чието имущество се е вмествало в един вагон.
За България войната продължава три години. Тя поглъща огромни финансови ресурси и свлича националното производство до равнището на елементарно оцеляване. Поставеното под пагон едномилионно мъжко население оставя на село жените и децата да изхранват не само себе си, не само българската армия, но и германските части, които помагаха на българската войска. Те не бяха много, но и те бяха на издръжката на изнемощялото българско село.
Заедно с глада сякаш изневиделица се появи и ново зло – т. нар. „испанска болест“. Това бе грип с невиждан дотогава брой на заразените. Тази епидемия отне двайсет милиона жертви в света – два пъти повече отколкото военните действия на всички фронтове. „Испанската болест“ е засегнала особено болезнено България, тъй като нейни жертви са главно децата.
Но най-болезнени са човешките жертви, дадени в Балканската война: 14 000 убити в сражения, 50 000 ранени, над 3000 безследно изчезнали; 19 000 починали от холера, общо 87 000 души. В Междусъюзническата война България губи 89 000 души. Така в двете Балкански войни България губи общо 176 000 души.
Участието в Първата световна война е най-тежкото военно усилие на България, довело до непосилно мобилизационно напрежение и изтощаване на стопанските ресурси. Бойните действия с голяма интензивност и продължителност струват на страната 200 000 убити, умрели от раните си и болести, безследно изчезнали и 300 000 ранени, от които над 160 000 остават инвалиди за жял живот.
За войната са похарчени 7 милиарда лева.
Към жертвите, паднали на бойното поле, се прибавят и пленените воини от българската армия. До Солунското примирие в плен попадат 30 хил. души, а след него – 80 хил. войници и офицери се предават. Тяхната съдба е трагична. Те са третирани като роби, работейки при ужасяващи условия главно във Франция и Сърбия. До подписването на Ньойския договор много от пленниците са пръснати по целия свят, и така и не се завръщат в България. По този начин по приблизителни данни, от почти едномилионната действаща своя армия, България губи над 300 хил. мъже в трудова възраст. Те оставят в родината стотици хиляди вдовици и сираци.
Това са резултатите от безумната, престъпна политика на цар Фердинанд и неговата прогерманска клика.
В условията на окупация на страната от войски на Антантата на 17 август 1919 г., се провеждат избори за Осемнайсето обикновено народно събрание. На власт идват народните партии. Съставено е правителство, начело с А. Стамболийски – лидерът на БЗНС.
Върху това правителство ляга тежката задача да подпише мирния договор със страните-победителки. А те са общо шестнайсет. Мястото на подписването на договора е предложено от страната-домакин Франция. Това е предградието на Париж – Ньой – феодална собственост на граф дьо Ньой, загинал край Одрин в битката на кръстоносците с армията на цар Калоян през 1205 г.
Българската делегация е поставена при унизителни условия. Нейните членове са третирани като пленници. Няма никакви преговори преди подписването на договора, който по същество не е никакъв договор, а унизителен диктат.
В отношението към България се открояват две политически фигури: министър-председателят на Франция Жорж Клемансо и президентът на САЩ Удроу Уилсън.
Американският президент призовава победителите да бъдат снизходителни към победените. Той проявява особени симпатии към България, която единствена участва във войната за постигане на националното си обединение. Но той се сблъсква с истеричната ненавист на Жорж Клемансо към победените и особено към България.
Възмутен от това поведение на победителите към победените, президентът Удроу Уилсън напуска конференцията в Париж с цялата делегация на САЩ.
Ньойският диктат съдържа не само унизителни и убийствени клаузи – фактически е липсвала само една, последна – България да бъде закрита като държавно-правен субект.
В случая това е следствие на два факта: гибелният за страната избор на нейното политическо ръководство да застане на неправилната страна на грандиозния военен сблъсък, какъвто е била Първата световна война.
За това непростима вина имат цар Фердинанд и неговата продажна, прогерманска камарила.
Вторият факт е хищническата отмъстителност на държавите-победителки във войната. Това жестоко отношение към България на европейските Велики сили не е нещо ново. Четири десетилетия преди това, когато България е освободена от Руската императорска армия и нововъзникналата държава е трябвало да заеме международно определените й етнически граници, тези същите велики европейски сили, водени от лютата си ненавист към Русия, се събират в Берлин, провеждат там конференция, с която безпощадно накъсват България и българския народ на пет части.
Омразата на тогавашния съвкупен Запад към Русия се пренася и върху България. И така до ден днешен. Естественото за българите русофилство подклажда нескриваната омраза на Западна Европа към българите и България. И така – до ден днешен!
Престъпната вътрешна политика на цар Фердинанд и неговата камарила създават в България една особена политико-икономическа класа – прозападна (главно прогерманска), ненавиждаща Русия. Макар че тя е в абсолютно малцинство, нейната патологична омраза към Русия създава едно предпазливо, скривано недоверие на руския политически елит към българския. И така – от режима на Стамболов в следосвобожденска България до ден днешен…
Озлоблението към България по време на подписването на диктата от Ньой се отразява в неговите клаузи.
Военните клаузи са: на България се забранява да има своя наборна армия, като вместо нея може да поддържа платена наемна армия, не повече от 20 хил. души, жандармерия – 10 хил. души, погранична стража – 3 хил. души, без право на тежко въоръжение.
Репарациите са в размер на колосалната сума от 2,25 милиарда златни франка. Освен паричните репарации България трябва да компенсира съседните страни – Гърция, Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци с известно количество добитък. Според решение на Междусъюзническата контролна комисия България трябва да доставя на Кралството на сърби, хървати и словенци по 50 хиляди тона въглища в продължение на 5 години, като компенсация за щети, нанесени на сръбските каменовъглени мини.
Още по-тежки са грабителските клаузи на Ньойския договор по отношение на българското етническо землище. Южна и Северна Добруджа са окупирани от Румъния, към новообразуваното Кралство на сърби, хървати и словенци са предадени: областта на Поморавието, към Сърбия завинаги остават т. нар. Западни покрайнини и Царибродско. Но най-голямата и болезнена загуба на България е окупацията на Вардарска Македония и превръщането й в Южно-сръбска бановина. От България са отнети двете най-плодородни области на Балканите – Западна и Източна Тракия.
Някак си странна, не съвсем драматична е болката от загубата например на Южна Добруджа и Източна Тракия. И това е една от особеностите на националния идеал на следосвобожденска България: втренчена в Македония и само в Македония, отдавайки своята енергия, смелост и фанатичната си любов към братята в Македония, целокупното население на Царство България живее в една особена, политическа слепота за това, какво става по това време в света, какво е позволено и какво е забранено на малка България от Великите сили.
Причините за това са две: географското разположение на българския етнос на Балканите и особеностите на българската история. През вековете XIV-XVII целият Балкански полуостров се е намирал в границите на Османската империя. През столетията османско господство, българският етнос е най-разпространен: от Южноалбанските планини до устието на Дунава и от Морава на Северозапад до Истанбул.
В края на XVIII и началото на XIX век протича формирането на балканските християнски нации, които постепенно получават възможността да създадат свои държави. Тези държави се появяват след всяка война между Руската и Османската империя и победата на руското оръжие. Черна гора, Влахия, Сърбия, Гърция са с малки и ограничавани от договорите между двете империи, територии. Многовековното съществуване на балканското население в единната територия на полуострова има за резултат неясните етнически граници на отделните държави. България е последната християнска държава, появила се вследствие на Руско- турска война 1877-1878 г. Планираният от Русия опит, чрез Санстефанския мирен договор, българската нация да бъде включена в естествените си граници в единна държава, пропада. Този опит е осуетен от Великите държави в Европа, чрез Берлинския договор от лятото на 1878 г. Едва 1/5 от планираната чрез Санстефанския договор, територия остава в новоосвободеното княжество България. Останалите 4/5 от етническото землище на българите остават в рамките на умиращата Османска Империя. И съвсем естествено тези територии привличат погледите на вече съществуващите, съседни на България държави – Гърция, Сърбия, Румъния.
В отнетите от България нейни исторически територии остават над 600 хиляди души, които в следващите десетилетия постепенно са асимилирани. Други над 100 хиляди души, нежелаещи да останат в окупираните от съседите български области, се преселват в границите на тогавашна България. Съхранявайки националното си име, тези бежанци са огромно финансово и икономическо бреме за българската държава. След гражданската война в Русия, България приема нови бежанци - над 60 хиляди войници от белогвардейската армия на барон Врангел и още толкова на арменци, спасяващи се от геноцида в Турция.
Най-голямата, съдбоносна щета от загубената световна война, щета която се равнява на национална катастрофа, е рухването на българския национален идеал: всички българи - в една държава!
В тази държава българите са абсолютно мнозинство. Но идеалът за българското единство вече е мъртъв. Тази смърт дава живот на националните идеали на съседните на България държави – Сърбия, Румъния и Гърция.
Сърбите имат „Начертанието“ на Илия Гарашанин, гърците „Мегали идея“, а румънците – „Романиа маре“.
Три дни след подписването на Ньойския диктат, на 1 декември 1919 г., на западната и северна граници на България възникват две нови държави: Кралството на сърби, хървати и словенци и неимоверно разрасналата се държава – Кралство Румъния.
На юг се установява също така подновеното и уголемено Кралство Гърция. Националните идеали на нашите съседи са вече изпълнени.
Българите безвъзвратно изгубват своя!
Непростимата вина за това носи австрийският поручик Фердинанд Сакскобургготски, случайно попаднал на българския трон.
Но не само той! Непростима е вината на неговия антураж от българи-царедворци. Те са в основата на срамната за българския народ традиция на истерична омраза към Русия.
***
В хода на войната се заражда и едно друго явление – чудовищното ограбване на народа, както на фронта, така и в тила. Снабдяването на армията е в ръцете на алчни търговци, спекуланти, които крадат не само от хляба на войниците, но и нищожно малкото производство, изхранващо тила т. е. старците, жените и децата. Разбира се, най-големите злоупотреби се извършват от търговците на оръжие, снабдяващи армията.
Началото на войната заварва в тила като държавни служители, изключително членове на партията на В. Радославов. От тях, за краткото военно време от три години, се заражда една цяла нова вълна на българската буржоазия. По време, но много по-голяма по мащаба си, тази вълна е втората след възникналата по времето на Стефан Стамболов експлоататорска класа.
За разлика от онази старата, сътворена от диктатурата на Стамболов, възникналата по време на войните нова буржоазия богатее чрез т. нар. „черна борса“. Тя се шири главно в градовете, където населението не се прехранва чрез земеделски труд.
В градски условия с „черна борса“ се занимават главно лумпенизираните слоеве от обществото. Това най-често са обикновени престъпни елементи, но след войната, с натрупаните от нея средства, те стават уважавани търговци, предприемачи и т. н.
Грабежът на българския народ не трае само по времето на Голямата война, а цели седем години, включвайки и двете балкански войни. Седем години пред очите на проливащия кръвта си за обединението на нацията български народ, се вършат чудовищни престъпления. Може да се каже, че до балканските войни съществува едно общо взето неголямо социално неравенство, което след 1912 г. окончателно рухва – между трудова България и нейната буржоазия зейва непреодолима пропаст.
Разгромът на Войнишкото въстание е и онази трагична точка на необратимост, която бележи края на четирийсетгодишния период от Освобождението. Период на труден, но и успешен възход на България, която е била водеща сила на Балканите.
Войнишкото въстание слага началото на друг период, периода на кога откритата, кога скрита гражданска война в България, който също трае четирийсет години.
Капитулацията на армията и Войнишкото въстание окончателно оформят класовата структура на българското общество. Сравнително единният дотогава социално-класов блок на българската буржоазия се разпада на две противоречащи си фракции. От една страна са наследниците на достолепната възрожденска буржоазия с нейния консервативен демократизъм. Нейните представители преди и след Освобождението са предимно русофили, а в рамките на свободна България, те са привърженици на западноевропейски демократични ценности.
Другата фракция на българската буржоазия е рожба на следосвобожденска България. Тя води началото си от режима на Стамболов, като началното си богатство натрупва чрез участието си в държавното управление. През целия следващ от Освобождението период тази буржоазия крепне и се разраства с участието си в държания апарат, главно чрез непосилните данъци, и открита и скрита корупция. В трите войни, които води страната, тази нова българската буржоазия рязко повишава своята тежест в обществото. Тя забогатява за кратко време и по безспорно криминален начин. Това дава най-видимата й особеност - нейния парвенюшки характер. Тя е самодоволна, нагла и жестока. Тази фракция на българската буржоазия е свързана почти изцяло с икономиката на Кайзерова Германия и Австро-Унгария. Това определя и нейната прогерманска ориентация, и затова с възхода на Хитлер в следвоенна Германия, тя скорострелно се фашизира.
Против тези две фракции на българската буржоазия се формира нейният главен опонент – третата политическа фракция, състоящата се от народните политически партии. Това са БЗНС, БРСДП (тесни социалисти), Радикалната партия и анархисткото движение. Тези политически сили се формират като съюзи, партии, движения, изразяващи интересите на различните прослойки от народа. Те са и жертви на фашизиращата се прогерманска буржоазия.
Противоборството между трите фракции определя хода на българската история между двете световни войни.
Това е период на драматично редуване на фашистка диктатура със силно ограничена буржоазно-либерална демокрация. Тази драматична последователност на моменти има ужасяващи трагични последствия. От Солунското примирие, в края на септември 1918 г. до 9 септември 1944 г., избухват три въстания, извършени са и три преврата; извършен е един грандиозен по мащаба си атентат и една кървава поредица на безпощаден индивидуален терор.
През нощта на 4 октомври 1918 г., когато българският монарх бяга от „любимата си България“ като закоравял престъпник, той оставя след себе си една разорена държава, над триста хиляди загинали на бойното поле, от болести и в плен млади български мъже. Бяга от убийствения гняв на своите поданици.
След позорното си бягство абдикиралият български монарх живее още трийсет години – до 1948 г., в родовото си имение в Кобург Германия. Той надживява двамата си сина – Борис и Кирил.
Знаменателно е, че този български „владетел“ не е желан от никого в България, включително и от синовете си. Той е държан извън България по заповед на „царстващия“ си син. Поради незаконното наследяване на трона, неговият първороден син се страхува, че баща му може поднови претенциите си за цар.
В живота си прекаран в Германия, Фердинанд се е ползвал с особеното внимание на Хитлер, на Гьоринг и някои генерали от Първата световна война. Гостували са му също така български политици и генерали от прогерманския му, а след това и пронацистки антураж. Най-дълго време при него прекарва генерал Никола Жеков – главнокомандващ на действащата армия по време на Първата световна война, върховен предводител на най-голямата фашистка младежка организация в България - Съюз на българските национални легиони.
Самият Фердинанд Сакскобургготски е получавал пенсия от нацисткото правителство и е бил горещ привърженик на А. Хитлер.
***
Макар и нежелан от никого в България, преди смъртта си цар Фердинанд е желаел да бъде „погребан при народа си“!
Появилите се след промените в България потомци на бившите царедворски слуги на Кобурга, се опитаха неколкократно да пренесат в България останките, които си оставаха непогребани в Кобург. Изключително малко представители на политическия елит в България – наследници на царедворците, успяха да пренесат неговите останки. Те извършиха това скришом, потайно и…подло! Зад гърба на българския народ и гражданското общество.
И когато все пак в средствата за масова информация се промъкна съобщението за пренасяне на тленните останки на Фердинанд Сакскобургготски в България, и погребани също така тихомълком, в потайна доба, никой от българския народ не обърна внимание на този самодеен, отвратителен акт.
Народното събрание и Президентът са възразили тленните останки на Кобурга да бъдат пренесени в България с военния самолет „Спартан”.
***
Някога Левски ни завеща много неща, но най-великото и неразгадано негово завещание си остана скрито зад неговия болезнен вопъл: НАРОДЕ!!!!...