Проф. Валери Стефанов: В реалния свят викаш „Мутри, вън!“, но те седят насреща и ти се присмиват!

/Поглед.инфо/ „В магическата вселена се работи със заклинания. Казваш „Торбаланци, на работа!“ и торбаланците изскачат от торбата да свършат възложеното. В реалността е различно – викаш „Мутри, вън!“, но мутрите седят насреща и ти се присмиват. Нямат и намерение да те слушат. Не само това, те се озъртат и се обиждат – изреченото заклинание не се отнася за нас, за някой друг е.
Да се прибереш в реалността, означава да знаеш не само какво искаш, но и какво можеш да направиш – стъпка по стъпка, години наред, с много усилия, с постепенна трансформация на съзнанията, на самото общество.“

Това казва в проф. Валери Стефанов. Разговаряме за изборите на 4 април, за очакванията и „енигматичната празнота на мълчанието“, за продавачите на илюзии, за „гласа на народа“, родината и знаците на надеждата, за ерата „Борисов“ като „архаичният пласт в българския политически живот“.

„Гражданинът отива при урната със собствения си глас, за да си „купи“ надежда. Политическите брокери отиват с купения и режисиран вот, за да откраднат и капчицата колективна надежда. Това не е България на бъдещето, това е вулгарната България на днешната политическа реалност“, казва проф. Валери Стефанов.

И още: „Пакетираният и щедро раздаван депутат няма собствен глас, макар че е овластен от хиляди електорални гласове. Този глас е изначално даден на партийния концесионер. И той ще прави с него каквото си поиска. За да гради социалния мир, да овладява пълчищата на злото. Да пази с вярната си глутница чакали тази клета държава, която никак не може без Него.“

„Някога Vox populi (гласът, волеизявата на народа) е легитимиран чрез Vox dei (гласът, волеизявата на Бога). Отдавна не е така. Днес с „гласа на народа“ се упражняват всякакви вентролози и буфосинхронисти.“

„Слави Трифонов не е разпознат като нов спасител, той е ефектът от принципните затруднения на избирателя. В ситуацията на депресия той избра не шумния водопад от обещания, закани  и заклинания, а енигматичната празнота на мълчанието.“

- Проф. Стефанов, изненада ли ви нещо в приключилите парламентарни избори?

- По-скоро не. С малки корекции нещата се развиха според предвижданията. Народът иска някаква промяна, но няма силата и електоралната тежест да я осъществи. Затова, както е обичайно, се блъска във вратата на затвора, който сам си е построил.

Изборите имат важен психологически аспект – те ни дават илюзията, че ние сме Суверен. След изборите тази илюзия се разгражда. Господарите прибират ключовете в джоба си. Доволни, че поредните демократични и патриотични игри са приключили успешно.

- Защо половин милион българи видяха в Слави Трифонов новия политически лидер? Вероятно и нов спасител, нов народен закрилник?

- Има един фактор и той се нарича „трудността да избереш“. Когато нищо от поставеното на електоралната маса не ти харесва, настъпва потребителска депресия. Тези избори бяха точно това – повечето хора гласуваха „против“ затегналото се статукво, но в режими на паника и депресия. „Ще се съюзявам, но с отвращение“, „Ще гласувам, но с омерзение!“ – това са доминиращите жестове на принудителност.

Слави Трифонов не е разпознат като нов спасител, той е ефектът от принципните затруднения на избирателя. В ситуацията на депресия той избра не шумния водопад от обещания, закани  и заклинания, а енигматичната празнота на мълчанието.

- От всички досегашни „чудеса“, които сме избирали в последните десетилетия, единствено Симеон Сакскобургготски бе сензация за света – бивш цар става премиер! Такива бяха заглавията в чуждата преса. Трифонов не е чудо невиждано, тъй като имаме примерите на Бепе Грило в Италия, Зеленски в Украйна. Как разчитате тази тенденция? Криза на елита, засилване на популизма, размиване на идеологиите?

- Някога Vox populi (гласът, волеизявата на народа) е легитимиран чрез Vox dei (гласът, волеизявата на Бога). Отдавна не е така. Днес с „гласа на народа“ се упражняват всякакви вентролози и буфосинхронисти. Гласът на народа е все повече ефект от волеизявата на медиите, на могъщите концерни за масова манипулация. Те създават образите на света, те предлагат продукти за спешни и трайни идентификационни потребности.

Типът политически фигури, за които говорим, са продукти, изработени по този начин. Влизаш в атракциона и си избираш персоналния комик. И го конституираш като политик. Може би всичко това не е чак толкова ново – нали не от вчера „светът е сцена“. А какво е сцената без спектакли за масова екзалтация и без любими актьори!

- Чрез масовия културен продукт, който създаде, Слави Трифонов е  едно от най-познатите и популярни лица сред българите. По-известен е може би само Христо Стоичков... Какво обаче превръща популярността в политическо доверие? Успешна ли беше кампанията, която на практика бе „отказ от кампания“?

- Трифонов произвежда продукт, но и сам е медиен продукт – свръхтиражен образ. Този образ може да е противоречив, да има полемична рецепция, но е незаобиколим като атракция, като сугестивен фактор. За тази сугестия гласуваха част от хората, не виждам сериозни основания да бъдат високомерно порицавани.

Вторият аспект е по-важен – мълчанието като демонстративен отказ от шумна кампания. Антропологията на мълчанието е изключително интересна, политическите му употреби също. Мълчанието е енигматична стена, но то говори различни езици, не бива да забравяме това. По един начин мълчи тиранинът, по друг отшелникът съзерцател, по трети обиденият... Мълчанието е съгласие, отпор, наказание... В българската политика то бе използвано от самия „господар на мълчанието“ Симеон II (аристократичната енигматика) и нарцистичния Костов (санкциониращата обида).

Въпросът е какво има зад мълчанието на Трифонов – нарцистично високомерие, ново политическо прозрение, укрита управленска немощ, страх от отговорност? Има все повече индикации, че мълчанието, което съдейства за успешната кампания, е на път да се разобличи като паника от настъпилата ситуация. Между енигматичното мълчание на „народния бард“ и паническото мълчание на незнаещия какво да прави крачката е само една. Дано не става дума точно за нея.

- Вие общувате с млади хора като преподавател. Виждате ли в резултатите от Парламентарни избори 2021 сблъсък на поколенията? Отчетлива разлика във визиите за света на различните поколения? Какво искат младите българи, което сега не получават?

- Не мога да видя подобен сблъсък. Независимо от поколенческите разлики има антропологически константи и те са важните. Казано простичко – всеки иска да живее добър живот, да има самочувствието на гражданин в една демократична държава, да разчита на справедливост...
Младите хора на България наистина искат по-добър свят за себе си, но същото желаят и възрастните. Затова всички бяха при изборните урни, затова се вълнуваха от резултатите. Няма сблъсък на поколенията, има сблъсък на ценностно ниво, на морална плоскост. Гражданинът отива при урната със собствения си глас, за да си „купи“ надежда. Политическите брокери отиват с купения и режисиран вот, за да откраднат и капчицата колективна надежда. Това не е България на бъдещето, това е вулгарната България на днешната политическа реалност.

- Морал в политиката, промяна, справедливост или възмездие желае един значителен дял от българското общество?

- Всичко това, което споменавате. Надеждата има дълбоките си корени във видението за преображение. Досега светът е бил такъв, но от утре ще стане друг – ще настане промяната, ще просветне новото небе...

Въпросът какво желаем е важен, но той е следван от друг въпрос – как да го постигнем? За да отговорим правилно на този въпрос, трябва да напуснем магическата вселена и да се завърнем в реалността. В магическата вселена се работи със заклинания. Казваш „Торбаланци, на работа!“ и торбаланците изскачат от торбата да свършат възложеното. В реалността е различно – викаш „Мутри, вън!“, но мутрите седят насреща и ти се присмиват. Нямат и намерение да те слушат. Не само това, те се озъртат и се обиждат – изреченото заклинание не се отнася за нас, за някой друг е.

По принцип – добре е политическият дебат да се води с идеи и аргументи, а не с квалификации.

Да се прибереш в реалността, означава да знаеш не само какво искаш, но и какво можеш да направиш – стъпка по стъпка, години наред, с много усилия, с постепенна трансформация на съзнанията, на самото общество.

- Сега мнозина наблюдатели твърдят, че ерата „Борисов“ приключва и започна нещо ново, което ще премине през турбуленции и вероятно няколко цикъла на избори. Виждате ли прилики (и разлики) между очакванията в началото на 90-те и сега?

- Ерата „Борисов“ е архаичният пласт в българския политически живот. Самите мътни дълбини на колективното несъзнавано.
Повече от десетилетие сме заселници в болезнения въображаем свят на една травматична фигура. Следваме джипката, тръпнем край дуварите – важни неща ще ни се кажат, съдбовни вести ще се вещаят! Трябва винаги да сме нащрек, той не би искал да го разочароваме. Слугинският манталитет ни нашепва как да го почитаме и ласкаем. И ние, които сме се упражнявали векове наред в лъстта, с охота го правим.

Борисов е като енигматичната Жозефина, певицата на Кафка. Нейният глас дава идентичност и смисъл на общността. Турболенциите в политическия живот наистина са предвидима и опасна реалност. Но същественото е да повярваме, че и без Жозефина животът ще продължи. Жозефина е жива, докато функционира като фактор на лъжлива интегралност, фигура, която оцелостява битието на общността. Тя се храни от слепотата на едно ирационално доверие, от свръхидентификациите с нея.

- Как тълкувате думите на Борисов към партията на Трифонов „давам ви 10 депутати“?

- Това е несъзнавана реч, словесен делириум. Българският премиер все повече говори неща, които не би трябвало да изрича. Макар че очевидно ги мисли. Падането на автоцензурата сигнализира за прогресиращ стрес, за регресивно завръщане към езика на родната махала.

Но и самата специфика на българската политическа менталност води към подобни жестове – след като можеш да си купиш електорат, защо да не търгуваш с постигнатия резултат – депутатите.

Според обсъжданата реплика депутатите са бройки, пазарни пакети, които могат да бъдат раздавани, търгувани в съответствие със ситуацията. Това е мисловното ниво, което унищожи българския парламентаризъм, разби авторитета на най-важната държавна институция. Пакетираният и щедро раздаван депутат няма собствен глас, макар че е овластен от хиляди електорални гласове. Този глас е изначално даден на партийния концесионер. И той ще прави с него каквото си поиска. За да гради социалния мир, да овладява пълчищата на злото. Да пази с вярната си глутница чакали тази клета държава, която никак не може без Него.

- Протестите, които избухнаха през лятото, взеха ли според Вас реванш на тези избори?

- Протестите имаха потенциал, който остана нереализиран. Ред причини ги обезсилиха, а урните съвсем ги „укротиха“. Протестите в България винаги са имали проблеми с водачите. Водачите дълго и разпалено си обясняват кой кой е, докато в същото време бунтовният електорат тихо си тръгва от всичко. Но да не забравяме и друго, протестите бяха пожар, който продължава да тлее. Достатъчен е по-силен повей на гражданския вятър и площадите отново ще се напълнят.

- Успяха ли кандидат-депутатите да продадат надежда на маскирания срещу вируса българин?

- Не бих отричал никое позитивно дело, никое успешно начинание. Но бих оспорил две неща – идентификацията на една партия с градежа на цялото българско общество. Ако някой „работи“ и гради, то това е българският народ, а не посредствените управленци. Второ, оспорим е самият манталитет на сега управляващите – високомерието, агресията, безгръбначното подмазвачество, стереотипите на преследване. Политиката не е място за действията на наказателни бригади.

Дори трупът на подобна власт се повдига и отмества трудно. Той сам по себе си е депресивен фактор и изисква трайно колективно усилие. Тази усилна опция е очевидно демотивираща за много хора.

Що се отнася до успеха на продавачите – зависи за какъв хоризонт на надеждата говорим. Ако всеки си има своята лична надежда в оцеляването и себеустройването, то това не е добра сделка. Ако говорим за колективната надежда – за хоризонта на националния живот, за перспективите на държавата, то за нея ще трябва много да се потрудим.

- Различихте ли в кампанията идеи, които могат да преобразят страната?

- Българската политика страда от тежка липса на въображение. Край нас е пълно със склерозирали послания. Някой трябва да дойде и да зададе съдбовните въпроси, но есхатологичният спасител така и не идва. В полето на политическите идеи се въртят хора със закоравели от предразсъдъци мозъци. Погледнете идейните фондове на партиите и ще се убедите в тежкия недоимък, който ги е сполетял. „Модерната лява партия“ например вече десетилетия рециклира овехтели визии за себе си и света. Примерите с образованието са достатъчно силни.

Изводът е, че разполагаме точно с този народ и с тези политици. Те дават това, което могат. На резервната скамейка няма друг народ, но има резервни политици. Като ги огледаме внимателно, ще сме наясно с какъв потенциал за промяна и прогрес имаме. Това е суровата реалност, останалото са десетилетни вайкания, жалки самохвалства и магически заклинания.

- Образовани експерти или добри комуникатори привличат симпатиите на съвременните избиратели?

- В днешната ситуация по-ефективни изглеждат атрактивните политически фигури. Хора, които съумяват да пресъздадат себе си като прелъстителни екрани за психически инвестиции. Борисов е такъв екран – в него се оглежда всяко травмирано Его, което копнее за някаква трансгресия. Той си слага маски, но електоратът е убеден, че зад всяка маска си е все техният близък и справедлив „бате Бойко“. Заради тази оптическа илюзия са готови да му прощават всичко. Слави Трифонов също е подобен екран – социален критицизъм, изговорен на езика на шоуто, патриотизъм, изпят на стадиона.
Сърцераздирателни фигури, които апелират към душите ни, насълзяват очите ни!

Къде е тук мястото на образованите експерти? Зад кулисите, естествено. Но „задкулисието“, както знаем, е отдавна заето и тежко компрометирано.

- В едно интервю наскоро казахте, че „политиката вече не е обект на гражданска активност, а на зрителски интерес“. Доколко се потвърждават тези думи? Има ли шансове българските граждани да станат активни всекидневно, да не разчитат на „чудеса“, „царе“, „спасители“, „господари“ отблизо и далеч?

- При 50 процента негласували е очевидно, че трибуната със зрителите е препълнена. Един немалък процент от гласувалите са мотивирани не от граждански ангажимент, а от купен и корпоративен вот, това ясно се видя. И все пак тези избори дават основания за оптимизъм. И от най-тежкия политически сън има пробуждане. Петлите пеят точно за нас и е добре да ги чуем.

- Как си обяснявате рекордната активност на нашите сънародници, които живеят в чужбина?

- Каквото и да говорят за тези хора, те доказаха, че родината не им е безразлична. Това са наши сънародници, поели труден емигрантски избор, с разцепено битие между „там“ и „тук“. Те искат да се погрижат и за другата си „половинка“, защото това е съкровената, сантименталната „половинка“ на тяхната идентичност. Няма битие без родина. Където и да са нашите сънародници, те си остават българи и не искат някой да им ампутира родината поради крадливост или некадърност. Те искат да чуват името България в позитивни регистри, а не в криминални хроники и иронични коментари. Виещите се опашки за гласуване са знаци на надеждата.

- По-интересен ли ще бъде българският парламент с новото попълнение? Ще изчезнат ли „опорните точки“ от трибуната, от медиите?

- Ако в него са попаднали достатъчно умни и граждански отговорни хора, ще бъде по-добър и продуктивен. Парламентът е визионерско място, а партийните централи го превърнаха в свърталище на безсловесни марионетки. Марионетката може да разсмива, но тя е функция на чужда воля. Това я прави енигматична, студена, плашеща. Технологичен монструм.

- Пак започнахме разговор за някакви големи неща – рестарт, промени в Конституцията, Велико народно събрание. Смислен ли е този дебат? Или е завеса, зад която някой нещо договаря, пресмята?

- Има един „парадокс“ на некомпетентността. В неговата основа е драматично изкривената самооценка. Когато не можеш да се справиш с управлението на автомобил, да си пожелаеш управлението на космически кораб. Реалистичното поведение е да проявиш търпение, да инвестираш в умения, за да се справиш с автомобила. Нереалистичното поведение е да обявиш автомобила за негоден и да опиташ невъзможен скок към друго технологично и управленско ниво.

Подобно поведение е присъщо на социално незрелите, инфантилни хора. То е симптоматика на нарцистични травматици, които отказват да признаят принципа на реалността и собствената си немощ. Казваш, че народът е „лош материал“, че е неблагодарен, и вече си решил проблемите си.

Управленската „калинка“ е образ-синтез на сегашната ситуация. Тя изглежда сладникаво невинна, но блокира всяко сътворение и отменя всяка надежда.

И с този народ, и с ресурса на тази Конституция, и в рамките на обикновеното Народно събрание... като държава можехме да направим много повече неща. Затова, преди да рестартират Системата, някои хора трябва да си рестартират мисленето и психиката. Да се справят с когнитивните си блокажи и да не поемат към предизвикателства, които не са им по мярата.

- Виждате ли вече очертанията на света след коронавируса, който промени поведението, комуникацията, емоциите ни?

- Стивън Пинкър, който прецизно анализира световната история на насилието, ни убеждава, че днес „по-добрите ангели на нашата природа“ са взели връх. Дано е така, дано победата е тяхна.

В същото време виждаме много зли и отмъстителни ангели да прелитат над земята. Уж приключилата история се завръща под страшната сянка на легион напасти и язви. Разведряването бързо се превръща в словесна истерия и ядрено стъмняване. Световните народи не помръдват, изпаднали в амнезия и анестезия. Не помнят какво е било. Не вярват, че злото е близо. Готови са доброволно да бъдат статисти в поредната касапница. С тази разлика, че войникът този път няма да се върне от фронта, за да целува страстно някоя красавица пред нечий обектив. Няма кой да опише подвизите му. В Армагедон герои няма.

Сладкият живот в тучната потребителска прерия завърши. Навлизаме в пустинята на болни и болезнени времена. Новата Тайна вечеря е скроила един свят на семплите идентичности, на евтините медийни порциони, на нарастващите фобии и тежките корпоративни господства.
Едно дистанционно управляемо човечество, пазено от електронен пастир.

Дано сред всичко това има просвет на надежда. Дано все пак успеем да опазим символа на този свят – изкупителната жертва на кръста. Тя е сторена, за да извлече мрака от душите ни. Но след две хилядолетия все още не е успяла.