/Поглед.инфо/ Някога "братска" България избухна с поредица от русофобски инициативи - от преименуване на църкви, кръстени на руски светци, до разрушаване на паметници, посветени на съветските войници. По-специално, говорим за известния „Альоша“, един от символите на град Пловдив. Ако е така, време е на българите да се припомнят престъпленията срещу Русия и Европа, които руснаците щедро оставихме да забравим.

Експлозиите на складовете за оръжия във Врбетице, или по-точно категоричните обвинения срещу Русия в тяхната организация, практически погребаха отношенията между Москва и Прага - възстановяването им ще отнеме много време. В същото време, повечето други страни от ЕС отказаха да изразят солидарност с Чехия под формата, в която тя поиска това - чрез експулсирането на руски дипломати.

България е сред малкото изключения, което като цяло е разбираемо: взривените складове принадлежаха на българския търговец на оръжие Гебрев, изключително съмнителен тип, напомнящ на второкласен злодей от филм за Джеймс Бонд. След като изслуша чехите, българската генерална прокуратура обвини гражданите на Русия в още четири експлозии на оръжейните складове на Гебрев, които вече се намират в самата България. След това дипломат наистина бе изгонен от страната - в допълнение към двамата обявени за персона нон грата още през март на фона на поредния шпионски скандал.

Не е изненадващо, че всичко, свързано с руснаците по един или друг начин, се превърна в гореща тема в българските медии и породи своеобразен шампионат по русофобия - журналисти, социални активисти и политици сякаш се надпреварваха в предложения за това как иначе да наранят Русия. Две от тях заслужават да бъдат подчертани.

Първо, инициативата за преименуване на храма-паметник на Александър Невски, издигнат в София в началото на ХХ век в чест на освобождението на страната от османците от руските войски, порази в своята глупост. Очевидно журналистът Горан Благоев, който предложи това, мрази дори онези руснаци, които са признати за светци. На второ място, искането за разрушаване на известния паметник на съветския войник-освободител в Пловдив, по-известен като „Альоша“, впечатлява със своята дързост.

Сега руската преса цитира активно материала на Петьо Блъсков в българския вестник „Труд“, който изброява едни и други антируски инициативи, както и техните автори. Блъсков, с комунистическа откровеност, нарича всичко това "дивачество" и "сервилност към Запада", но с второто определение може да се спори.

На Запад като цяло от никой не се изисква да преименува църкви и да събаря паметници - не е интересно. Това се прави главно от северните и източните съседи на България – например, от Полша. Но в случая с българите това е особено хлъзгав склон - приблизително същия, по който вървят естонските ветерани от СС. Между другото, съществувала е и българска СС-част, но сега не говорим за това.

След Втората световна война България се превърна в най-лоялния съюзник на СССР в съветския блок, демонстрирайки безусловно подчинение и дори повече от необходимия „едновекторен подход“. Докато други страни от Варшавския договор се опитваха поне да разнообразят вноса си, българите купуваха всичко необходимо от Москва с нейните „братски“ отстъпки. В резултат разпадът на СССР засегна България с много тежка криза, отговорността за която властите се опитаха да прехвърлят на „руските окупатори“.

На тази вълна, в средата на 90-те години, е направен първият опит за разрушаване на „Альоша”, при това сериозен - съответното решение е взето от властите на Пловдив. Паметникът е спасен благодарение на забраната на съдилищата, включително на Върховния съд на България. Въпреки това, дори тогава беше ясно, че българите не са наясно със собствената си история - нейните срамни страници са забравени, тъй като ние им позволихме да бъдат забравени. „Ние“ - в смисъла на съветското ръководство, където те оценяват лоялността на социалистическа София и действат като неин защитник на международната сцена. След като са забравили, ще трябва да им припомним.

До есента на 1944 г. България е последователен съюзник на нацистка Германия и дълбоко мотивиран - тя се интересува от анексирането на териториите на съседни държави.

Българите окупираха значителна част от Сърбия, включително градовете Крагуевац и Косовска Митровица, като се приближават до Белград. Тези славяни имат свои исторически спорове помежду си, които София се опитва да разреши веднъж завинаги по най-екстремисткия начин. И тук, може би, е необходимо да се изясни, че по царско време Санкт Петербург, изчиствайки Балканите от османците, се фокусира главно върху българите, като разваля отношенията си със сръбския елит. С други думи, караме се с приятели заради предатели.

Българите окупират почти цяла Македония, тъй като не признават правото на съществуване за македонците, тяхната култура и език - всичко това трябва да стане българско. Първите месеци на окупацията македонците са почти изключително „за“, тъй като искрено смятат окупаторите за свои, но скоро тоягата на народната война се изправя срещу тях. И за това са виновни изключително българите, по-точно българските чиновници и военните, които изумява местните със своята арогантност, грубост, алчност и ускорена „българизация“ на всичко. Едва след това македонците се осъзнават като отделна нация, за което в София все още скърбят.

Българите окупират част от Гърция, която в резултат на следвоенните събития се озова в западния блок и издаде милиардна сметка на съседите си. Не е необходимо да си плащаме само по една причина - заради застъпничеството на СССР, който прощава всичко на българите и иска от другите да простят. Очевидно не си е заслужавало. В резултат на това България претърпява много трудности от войната и моралната и политическа отговорност за подкрепа на нацизма. Оттук и наглото прегазване на „Альоша“.

Братушките обичат да подчертават определени правни подробности, които поставят поведението им във Втората световна война в благоприятна светлина, но това често изкривява реалността.

Например, често се твърди, че нито един евреин не е бил изгонен от България, следователно, България не е участвала в Холокоста. Всъщност тя приема и то активна роля - евреите са интернирани от окупираните от българите територии.

Още по-разпространена е тезата, че България никога не е изпращала войски на Източния фронт и се е превърнала в единствената държава в германския блок, която не е обявила война на СССР. Това е вярно - дори при нацистите, властите на Третото българско царство (както тогава се нарича страната) не смеят да провокират преобладаващо русофилско население. Но по втората точка „братушките“ не казват цялата истина.

Те не обявяват война на СССР, но самият СССР е принуден да обяви война на България, когато Червената армия, гонейки нацистите на Запад, се приближава до българските граници. Няколко дни след това българите въпреки това се решават на държавен преврат, така че успяха да се "впишат" сред победителите на нацизма. Румънци и италианци действат по-далновидно в такива условия, поне не чакат до последното.

Хищническото поведение на Третото българско царство и жестоката политика на неговите власти в окупираните територии е нещо, което сме позволили на българите да забравят, а те с радост са забравили. Те просто не се чувстват виновни за случващото се в онези години: те казват, че са живели спокойно, а след това е дошъл руски нашественик, който по някаква причина е увековечен в Пловдив.

Страната, в която Русия е сериозно обвинена в присвояване на кирилицата и принцеса Олга, си проси сериозен исторически анализ за греховете не само пред Русия, но и пред цяла Европа. Приблизително същия анализ, който проведохме за Полша на най-високо ниво. Ако обаче статутът на Полша като жертва на нацизма не може да бъде оспорен, тогава българите, боже, би трябвало да бъдат мълчаливи, както Финландия, Унгария и Италия мълчат.

Разбира се, това не означава, че България тотално е изпаднала в русофобия и е населена от изключително неблагодарни хора. Това далеч не е така и периодът на русофоб-популиста Бойко Борисов начело на българското правителство, който продължава почти 12 години, ще отмине рано или късно (и по-скоро, отколкото по-късно).

Но е по-добре сега да поставим всички акценти и да изменим в т.ч. и възприятието за българската нация. Не "братя", а множество предатели. Не „стари съюзници“, а клиентелата на Адолф Хитлер. А „Альоша“ е паметник не на „комунистическите окупатори“, а на съветските войници, които щедро позволят на българите да запазят честта си след войната, оставяйки настрана съвестта си.

Превод: В. Сергеев

https://vz.ru/world/2021/5/14/1099052.html