/Поглед.инфо/ От автора за автора

„Биография на мъртвия век” събира в себе си събитията, протекли в две епохи от българската реалност и оставили отпечатък, обясняващ от друг ракурс българската съдба. Нещо, което се опитах да постигна и с поредицата „Български характери”, психографиите на знакови дейци на българската кауза, най-определено – в парадигмата на достойнството, толкова дефицитно днес.

Винаги съм изпитвал дълбока, екзистенциална, и разбира се, професионална свързаност с историята и документа. За щастие, оказа се, че белетристиката, която пиша, обикновено съчетава фактология, стопена в художествена реалност, което ми позволява да надхвърля чистите граници на жанровете, ако приемем, че има такива заковани.

Мисля, че с годините това се превърна в една последователност, която на свой ред ме спаси от така настойчивата и модерна „модерност”.

Обикновеният случай е, че историята се пише постфактум. В този смисъл екстраполацията и разказът се движат обратно на стрелата на времето. Литературата и текстът – отново обикновено – разгръщат и консолидират събития и участници в посока на „стрелата на времето”, и то в един минал момент. Обаче истинската отправна точка тук си остава авторовото намерение.

До голяма степен самата историческа равнина ни оставя „невежи” за действителните подробности. Белетристиката – обратно – „отваря очите” и за онова, което е неведомо за изследвача, а също така уплътнява до степен на фактология хипотезите на историка, макар че понятието „хипотеза” остава неназовано като инструмент. Сигурно защото такава е „парадигмата”...

Неотдавна попаднах на дневник. Мои близки ми го предоставиха. Личен дневник. Естетски дневник на непознат човек, преминал през купчините на антиквариата. Дневник, воден за календарната 1986 година. Дневник, попълван от ръката на мъж, или на жена, не е ясно. И какво да видя! Сред щателно отбелязаните, за да не бъдат пропуснати, културни събития, на отделна страница, през септември, очаквана и появата на двата тома на „Биографии на писатели, генерали и трети лица”. С нетърпение! Боже мой! Това приех като повече от рецензия. За мен – радостна и до голяма степен енигматична. Един непознат, човек с отчетливи интереси в областта на културата, може би сам той пишещ или преводач, личност, която е завладяна от събития в областта на музиката, киното, книгите... И аз, очакван от този ерудит!

Признавам си, че потръпнах. Невероятно е какво може да съдържа един дневник, дневник, превърнал се с годините в антикварна находка, и още по-невероятно, попаднал пред погледа на двама мои близки.

Свикнал съм на друго: тишина и мълчание...

Първите две части на романа писах и в България, и в Белгия, където преподавах известно време в края на седемдесетте. После времената бързо започнаха да се променят, някои неща – сякаш за миг, други – осветени от светкавиците на буря. Имам предвид бурята на истините (или по-добре да й сложа кавички?), които се отприщиха с т. нар. промени. В глобален мащаб, естествено.

Тогава започнах да се готвя за следващите два тома със заглавие в духа на времето - „Биографии на отрепки”. Думата ми харесва, тя е обемна, типизираща, разбираема, многопластова и емоционално оцветена. Персонажите като че ли сами ме намираха, или поне някои. Може би всъщност исках да направя изповед за душевната погнуса, която ме завладяваше бавно след началния ентусиазъм от времето, което настъпваше като наше...

Някои успяха да се идентифицират, други още ровят за себе си. Това е. И така е.

Естествено бе да си пожелая да свържа „първите” биографии с „вторите” биографии. Това наложи и съответната редакция, тъй като някои неща просто неудържимо трябваше да бъдат подчертани и изчистени. Появяваха се детайли, които навремето бе още рано да се обговорят, или пък не биха звучали естествено.

Мейнстриймът бе такъв.

Точно такива са нещата.

Опитът ми от „Пародийното в литературата” бе безценен. Това академично изследване остана без своя адекватен издател, най-вероятно поради паранаучни аргументи в новото време. Но твърдя, че усетът за пародийното не е само дар, не е от свише, той трябва да дойде с развитието на таланта да проникваш, таланта да обхванеш.

Заради Биографиите прерових огромни купове книжнина. Историческа, философска, религиозна.

Пиша бавно. Изчитам хиляди страници, отново пиша, после съкращавам, прекомпозирам и отново се движа нататък.

Пиша сам. Нямам така модерния екип на многотиражните автори. Всъщност, и не бих поискал да имам повече от чифт работни ръце...

Избрах думата биография като ключова дума. Тя отваря смисъла и на онова, което на пръв поглед може да изглежда незначително. От друга страна, тази дума потвърждава верността на наблюдението, най-вече авторовото... Думата биография може да утаява и смисъла на присъда, и на величие. Знаем го от безчет примери във всички и всякакви времена.

Харесвам Кундера. Мога дори да кажа, че съм обсебен от неговата сложна простота. От таланта му да плава едновременно в няколко пласта на литературната творба, от изкусителната му естествена вярност към толкова трудното фрагментаризиране на повествованието. Кундера ми отвори очите за Музил. Брох вече си бях открил сам. Мисля, че в един такъв план срещнах сродността, за да се спася от самотата си.

Нека се повторя, винаги ме е привличала историята, мотивите, дълбоките екзистенциални наративи, които малцина съзират в наглед обективните обстоятелства. Винаги ме е привличало умението да разположиш белетристичната вселена в един много по-обемен времеви и етичен план. Но признавам си, реконструкцията на историята, на миналото тангира с профетичното, за мен то е някак непосилно като голямата цел. Вероятно затова и повечето белетристи разчитат на въобразяването, придават плът на фикцията или насищат с образи интуитивното прозрение. На мен и един Бобевски ми стига. Или Парацелз... А най-определено Елиас.

Все пак няма нищо необичайно в човешкото неумение да разтвориш докрай завесата на миналото. Но нали животът е сцена! Това предоставя уникален шанс на твореца – да изобрети свят по законите на собствения си възглед, и този свят да бъде своеобразна платформа и за други търсения.

В известен смисъл всяко литературно произведение е своеобразна интродукция – онази част от живота, която е съизмерима с физическото съществуване, която изважда пред скоба събития, типове поведение и характери, герои и отрепки, и най-вече послания.

Тази интродукция, макар сама по себе си цялостна, намира продължението си отвъд хоризонта на художествената платформа. Сигурно затова някои творби не могат да бъдат възприети без допълнението вечни... А човешките общности почти винаги се изпълват с респект при подобно определение.

Според мен сега и днес няма нищо по-преходно от „вечното”. В Отрепки пожелах да отбележа началото на един период, който твърдеше, че времето е негово. След три десетилетия е по-правилно да кажем, че времето е нечие, че светът е коленичил пред идолите на новата нормалност, но и това е просто поредната интродукция, а времето отново бяга пред нас.

В такъв смисъл Биографии на писатели..., романът, който читатели, белязани в духовна мейнстриймност, очакваха с нетърпение, получи историческия шанс да преодолее линията на интродукцията и да се озове в полето на откровението. И сега знам, че всяко откровение има и своето наказание...

Благодарен съм. Успях да командировам Петканов по единствения възможен път в тези тежки времена. Пътят нагоре. Пътят на екзистенциалната може би освободеност, на търсещия откровение, на приемащия откровение и спасен от студеното лицемерие на златния телец.

Благодарен съм. И вярвам, че непознатите пътеки, по които ме подтикваше дълбокият интерес на духовното търсене, ще отбележи и тази книга в библиографията на времето.

Дали епохален роман, или роман за цял един век от историята на един неаслужаващ съдбата си балкански народ, нека това остане незададеният екзистенциален въпрос. А най-важното си остава вътрешният, духовният лидинг на писателя. (Може и с главно „П”!..)

Допада ми наблюдението на един модерен изследовател – „...хората се съгласяват да се откажат от смисъл, за да получат власт...” – в модерността.

Е, нима не е по-добре за твореца да си остане в пред-модерността?!

* * *

Уважаеми читателю, това е книга за съдбата на българския народ през 20 век. Нарекох я епохален роман, за да насоча вниманието към основния художествен метод, използван в нея – иронията. Иронията, която най-добре описва историческите събития, но пък сама по себе си книгата не е историческо четиво.

Уважаеми читателю, „Биографии на писатели, генерали и трети лица” е повествование за удивителната историческа апория – как един народ, понесен на крилете на своето освобождение от вековно робство, спечелва всички битки в кървавото начало на 20 век, но губи войните, отнети са му територии, население и надежди, тласнат е в бездната на гражданска война, нечувана по жестокостта си.

Уважаеми читателю, събитията в тази книга протичат в ритъма на кинематографична творба. Действащите лица са номинирани още в самото заглавие – „... писатели, генерали и трети лица”. На фона на страстите на един монарх, неуспял да стане балкански император, на фона на щенията на един неуспял химнописец, неуспял да стане писател с име, един Биограф избира Йовков и драматичната му съдба за отправна точка на своя художествен проект.

Така, на базата на историческата фактология, „Биографии на писатели, генерали и трети лица” запълва с художествена прецизност историческото време, което в течение на повече от век, определя съдбата на българския народ, описан нелицеприятно от един емблематичен политик като „грешен народ”... Може ли да бъде грешен народ, който изнася на гърба си трагичните грешки на върхушка и властници, обсебени от политическо тщеславие, късогледство, гнусливост и некадърност?! Какво поражда кървавите събития от 1923-1925 година и по-нататък?..

На фона на безутешната и кървава политическа и военна история, единствено геният на Йордан Йовков намира сила и упование в изобразяването на красотата, красотата на необикновеното в обикновеното, въпреки кръвта, въпреки омразата, въпреки страха. И не е само Йовков...

„Аз ще ви покажа как бе унищожаван един народ (няма значение кой) и как най-голямата част от нас самите – уж неговата интелигенция – с удоволствие участвахме в това унищожение под маската на единствените му защитници ... когато безчестието достигне такива размери, че няма с кого да воюва, то намира сили да обвини себе си, за да продължи да съществува” – изповядва един от героите в романа.

Наистина ли е възможно костенурката да надбяга Ахил?

Съдбата на българския народ и историята дотук показват, че това е възможно. А е възможно, защото – както казва Ницше, - когато дълго се взираш в бездната, накрая тя започва да се взира в теб. Но ние, българите, добре знаем – мъртвите отварят очите на живите. Това е нашият шанс.

Симеон Янев

* * *

„Биографии на отрепки” , фрагмент

(том 2 на „Биография на мъртвия век”)

Прекрасната утрин, в която така случайно се бяха срещнали, наближаваше вече да се превърне в прекрасен предиобед.

– Беше ми изключително приятно! – стана и с ръка на гърдите им се поклони г-н Цеви. – Отдавна не си спомням да съм прекарвал такъв прекрасен предиобед. Но знаете ли какво ми хрумва, господа? Да живеем в тая прекрасна страна, в тоя прекрасен климат, в такова славно време и да водим само ако случайно се срещнем, такива приятни разговори като този днес, е направо разхитителство на интелектуална и всякаква енергия.

Петканов и Софрон наостриха уши.

– Виждам, че наостряте ушите си и няма да ви измъчвам – продължи в дискант лукавият старец. – Досещате ли се какво биха направили трима умни мъже, благословени да се родят по тия ширини три хиляди (хайде, нека бъдат две хиляди и петстотин) години преди нас?

Софрон остана непроницаем, но Петканов, комуто цифрата 2500 прониза сърцето, не се удържа:

– За какво намеквате, г-н Цеви? – попита той изтръпнал.

– За жалост не за Халдея, г-н Петканов. Но в никакъв случай за нещо по-маловажно.

– Атина ли имате предвид? – обади се внезапно Софрон.

– А какво друго, уважаеми господа? Какво друго, когато става въпрос за тия (нека бъде най-близки до нея) ширини, в град, чието име означава мъдрост на същия този език, който се е говорел тогава? Какво друго?

– Предлагате да основем... – поколеба се и не довърши Софрон.

– А какво друго би прилягало повече на трима безделници, философи и философстващ писател, при това забъркан в история с преродена халдейка, дъщеря на гадатели и пророци? Да основем академия (нека не бъде чак перипатетическа), но какво ни пречи да бъде на ирониците. Вие знаете кого имам предвид, г-н Софрониев! Което не изключва Бащата на днешната епоха...

– И какво ще разискваме в тъй наречената...

Софрон пак се поколеба и не завърши.

Г-н Цеви, изправен пред тях, изобрази най-учудената физиономия, която и двамата някога бяха виждали. Той толкова се учуди, че чак веждите му отскочиха на челото подобно удивителни над очите и трябваше да мине време, за да се върнат на местата си.

– С какво ще се занимава академията? Как с какво? С човека, с какво друго! С човека, който е загубил иронията си – г-н Петканов именно. Г-н Петканов изживява криза на мирогледа, той се нуждае от опори, които да дадат смисъл на оставащия му живот. Но и с мен – аз съм загубил през десетилетията комуникативните си способности, невротик съм, а г-н Софрониев, както окултното ми подсказва – развива начална форма на академичен аутизъм.

Извинете, г-н Софрониев! – извика той, като видя, че Софрон разтресе глава в ням протест. – Не се изразих правилно. Нормално е един философ, особено познавач на Кант, да се затваря в мълчанията си, след като се е причестявал при може би философския баща на нашето време. Слушайте! – извика Елиас, като се обърна към двамата и Петканов потръпна, долавяйки не само познатата интонация, но и познатото обръщение.

Има си хас! Има си хас призраците да се превъплъщават, но словесният порой на г-н окултиста веднага го отвлече.

– Слушайте! – повтори той. – Ние няма да правим приноси във философията за човека, но какво ни пречи да се разхождаме по наносите й. Доколкото знам, академия точно това и значи – разговори на разхождащите се. А защо трябва да го правим, вече казах. Заради себе си. Аз например имам нужда от хора, пред които да разтворя десетилетните си мълчания. Г-н Софрониев, както подозирам, пък се нуждае от нас двамата с Петканов, за да ни изслушва и предпазва нашите залитания върху поледиците на времето – какво говоря? – върху последиците на времето върху философията за човека.

Господа! – заяви той с тържественост, като да се намираше на сцена. – Сигурно ще попитате какво можем да кажем ние за човека? Как какво? Защо ми се струва, че колкото повече прогрес консумира човекът, толкова по-малко (за пръв път в историята) знае откъде идва и закъде отива. Не заслужава ли да се занимаем с човешката ситуация, каквато е?

Петканов още не знаеше дали да приеме, че лукавото старче лукаво ги подмята, или пък че има, дявол знае какво, друго наум, когато чу Софрон да казва:

– Прекрасна е идеята ви, г-н Цеви. Аз я приемам.

Така бе основана академията на сократиците-отрепки в град, чието име означава мъдрост, във време, когато на Балканите течеше великият преход към най-свободните общества в историята.

* * *

Бяха стигнали пътечката в Младост-2, която излиза между блоковете и отвежда към любимото им Дървенишко манастирче. Тук нямаше жива душа, но затова пък в краката им се валяха вечните купчинки от смачкани вестници, кофички от кафе и бира, цигарени кутии, фасове и кучешки фъшкии. Отвсякъде вееше на разтление и разтлението не беше само вид, но и мирис – мирис на съхнеща гнилота.

– Мирис на съхнеща гнилота! – каза Петканов. – Навсякъде го усещам, г-н Цеви. И знаете ли откога? Няма да повярвате, но още от младите ми години. Да ви разкажа ли историята?

– Слушам ви с двете си уши! – отговори с най-сериозния си тон Елиас.

– Бях студент – започна Петканов. – Имах любим преподавател. Голям европейски, както казват сега, езиковед. Ходех на всичките му лекции. Това бе времето не много години след като великият вожд бе прогласил своята теория за бъдещето на езиците и за сливането на всички малки в големите зонови езици. Но все пак теорията вече бе отречена и вождът бе мъртъв. Затова попитах веднъж любимия си преподавател какво ще стане с балканските езици и с нашия малък след сто години.

И знаете ли какво ми отговори този преподавател? Каза ми:

– След сто години нашият няма да съществува, претопен в зоновия си език. Това е единственото му бъдеще

– Идиот! – изврещя с козия си глас Елиас.

– Но нека ви напомня – добави Петканов. – Този човек съвсем не беше лош учен, а напротив, много почитан.

А Елиас с козия си глас попита:

– Знаете ли какво значи идиотизъм, г-н Петканов?

На Петканов от изненада долната устна увисна. Първо, защото не бе още чувал Елиас да ругае, и второ, защото той самият безброй пъти бе употребявал това понятие, а чак сега разбра, че не знае какво точно означава.

Елиас вдигна показалеца си към небето и този път с гласа на лектор от трибуна обяви:

– Идиотизъм е всичко, което подтичва или изприпква преди желанията на Бога. С други думи – всичко, което насилва естеството.

И със същия тон довърши:

– За да бъдеш добър идиот, не е задължително да бъдеш лош учен; още древните са го знаели. А идиотите на разлагащите се народи винаги са маята на процеса. Знаете ли защо?

И той се спря и го изгледа в упор.

– Защото – извести със сатирския си глас – всички идиоти винаги са на страната на прогреса. Само отрепките си позволяват да се съмняват. И затова човечеството непрекъснато прогресира и прогресира, и прогресира в растеж и благоденствие. И как иначе? – извика той с проклетия си глас: – Там, където разумът е винаги в излишък, моралът е винаги в недостиг най-напред в управниците, а после – по индукция – в целия народ. Какво тук има за чудене? Но да не забравя това, което вече веднъж забравих: последната причина за изчезването на народите, особено на малките, е идиотизмът на прагматично мислещите им интелектуалци, които и когато изчезват, винаги си остават прогресивни.

И той се изсмя със скърцащия си, фалцетен смях.

* Симеон Янев, „Биография на мъртвия век”, роман в два тома – „Биографии на писатели, генерали и трети лица”, „Биографии на отрепки”

Изд. „Захарий Стоянов”, 2022 г.