/Поглед.инфо/ Васил Иванов Коцев е български офицер, генерал-лейтенант.

Роден е на 15 април 1922 година в софийското село Скравена. От 1938 година е член на РМС, а от 1948 и на БКП. Бил е отговорник на ремсовата организация в класа си. През 1941 година отслужва военната си служба. Взема участие във Втората световна война, като получава орден „За храброст“. След войната става инспектор във Военния отдел на ОблК на РМС в София. От 1948 година започва работа в органите на Министерството на вътрешните работи. В периода 1963 – 1965 г. работи към отдел „Военен“ при ЦК на БКП. Влиза в Държавна сигурност и е разузнавач в Турция. Между 1973 и 1986 година е ръководител на Първо главно управление на Държавна сигурност и е най-дългогодишният началник на Управлението.
Умира при катастрофа през 1986 година на пътя от Скравена за София.

Васил Коцев има двама сина – Бойко Коцев, дипломат, заместник-министър на вътрешните работи 2001 – 2007 г., посланик в Москва след 2012 г., и Емил Коцев – бивш изпълнителен директор на държавната фирма „Техноекспортстрой“, нещатен служител на ДС (оперативен работник на обществени начала – ОРОН) с псевдоними „Еди“ и „Витя“.

Започвам “спомените” си за “бай Васил” – ген. лейт. Васил Иванов Коцев, с малкото официална информация, която всеки потребител на интернет може да открие в Уикипедия за този голям Човек и Професионалист.

Както се вижда от справката, след по-малко от три години може би някой ще се сети, че стават сто години от неговото раждане (материалът е писан през 2019 година).

А дано!

Защото наистина е доста чудно, че излязоха мемоари на много негови колеги и книги, посветени на “Големите български разузнавачи”, а за най-дългогодишния и успешен шеф на българското външнополитическо разузнаване, като че ли не се сещаме. Дали е случайно, или е резултат на някои не особено добри черти в нашата народопсихология, може да се спекулира, но няма да тегля тази струна.

Признавам, че се хващам да пиша за бай Васил със сериозни колебания. Правя го не толкова воден от искрените си чувства на уважение към по-малкия му син Бойко Коцев, който ме помоли да го направя за подготвяние от него сборник за татко му, а от дълбокото убеждение, че това трябва да се направи. Защото и аз мисля като древните римляни: “Казаното отлита. Написаното остава!”

Колебанията идват от това, че личните спомени определено имат доза субективизъм и във времето могат да сложат изкривен отпечатък върху най-точното отразяване на истината за събития и личности.

Втората сериозна причина е, че аз никога не съм се чувствал близък и още по-малко приятел с бай Васил. За мен той винаги е бил “шефът”, ръководителят с голям и доказан положителен опит и практика. Дори в моменти, в които мнението ми се е разминавало с някои негови решения, не съм ги поставял под съмнение. И в повечето случаи се е оказвало, че той е бил прав.

В своите спомени ще се въздържа от лични оценки и превъзнасящи прилагателни. Просто ще разкажа няколко конкретни случаи, в които съм бил един от участниците.

Ще започна, следвайки хронологията на контактите ми с ген. Коцев.

Работата ми в българското разузнаване – Първо управление започна през 1966 година, след като бях “отработил” три години в IV-то, Техническото управление на МВР. При това започнах и първите 13 години работих по линия на научно-техническото разузнаване.

От справката на Уикипедия се вижда, че ген. Коцев се връща като началник на ПГУ през 1973 година, а до 1976 аз все още работя по линия на НТР, за което отговаря Иван Иванич – заместник на бай Васил. На практика през целия този период аз нямам тесен служебен контакт с ген. Коцев. Но стана така, че през май 1973 година, малко след като той бе поел кормилото на българското разузнаване, получих лично от него най-високата си “награда” в цялата ми трудова кариера. Това сложи началото на личния контакт, но за това малко по-късно.

През 1977 г. започнах работа по линия на външно-политическото разузнаване и започнах подготовката си за резидент в САЩ. Оттогава датира и по-тесния ми служебен контакт с началника на разузнаването, но до завръщането ми от САЩ – 1981 г. - твърде епизодичен – при завръщане в отпуск и преди отпътуване.

Истински близък и регулярен контакт започна след окончателното ми завръщане през 1981 година и то по един доста неочакван за мен начин.

Ден-два след кацането в София, някъде към края на август 1981 г., бях в кабинета на ген. Коцев.

Посрещна ме с изненадваща новина. Съобщи ми, че неговото лично мнение и мнението на ръководството на Управлението е било да поема работата на задокеанското направление. Докладвал е предложението на министъра Димитър Стоянов, но неговата реакция твърде категорично била да поема информацията и анализа (И&А). Казал е, че лично ще ми съобщи новината и съответно ни очаква в кабинета си.

Няма да влизам в подробности, но срещата, която последва, все още ме кара да се питам случило ли се е. А причината е, че Стоянов ми съобщи намерението си да ме направи заместник на разузнаването и да отговарям за И&А, а аз отказах. Започнах да доказвам, че ще бъда много по-полезен на старата ми позиция – заместник на НТР или в работата по оперативните направления. Благодарих за доверието и високата длъжност, която се предлага, но доста ясно показах какво ме влече. И както се казва, “насадих бай Васил на пачи яйца.” Защото следващия министерски въпрос, с доста ядосана интонация беше: “Казали ли сте на Бояджиев за моето намерение?” И ген.Коцев ще не ще трябваше да си “признае”.

Знаете, че в едно военизирано министерство единоначалието е основен принцип и закон. Димитър Стоянов можеше да приключи разговора с едно “Изпълнявайте!”, но това не бе характерно за неговия стил на ръководство. С доста по-спокоен тон той разпореди да карам натрупалата ми се през годините отпуска, нареди със съпругата да минем през санаториум на МВР, за да укрепим здравето след многогодишния стрес. След това да почивам, но да използвам времето и да изложа вижданията си за това как трябва да се организира информационно-аналитичната дейност в българското разузнаване, за да бъде на нивото на оперативните резултати и чак след това ще се върнем на разговора къде ще продължа трудовата си дейност.

Министър Стоянов се оказа добър психолог.

Разсъжденията ми за това как трябва да изглежда модерното разузнаване се разпростяха на 50-60 страници. Имаше някои толкова фантастични предложения, че нямаше шанс да се приемат. Поне така си мислех.

Само един пример.

Тръгнах от непризнатия официално факт, че информационно-аналитичния отдел (VI-ти) на практика беше “наказателната рота” на разузнаването. Нямаш вербовки, нямаш осезателни резултати в работата си в оперативните отдели, скарал си се с преките началници, много приказваш и т.н. изхвърчаш и се озоваваш в “Шести”. И никакъв шанс да се върнеш на оперативна работа и да попаднеш отново “на фронта”.

Какво предлагах?

В структурата на отдела трябваше да се появят нови звена и допълнително нов щат от 15-16 човека. Предлагах ръководството на “Шести” да получи право на първи избор измежду проучените кандидати за назначаване.

И редица други “фантасмагории” по отношение на кадрите, тяхното придвижване и развитие, нови форми на работа и оценка на резултатите и т.н.

Разбира се, спазвайки йерархията, връчих “съчинението” си на ген. Коцев. Той го пусна на заместниците си и за голяма моя изненада получи одобрение и почти никакви бележки. И след като престоя около седмица на бюрото на министъра, той отново ни привика.

Този път, след като имах подкрепа на преките си началници, вече нямах желание да оставя някой друг да реализира вижданията ми. Министър Стоянов постави едно голямо ДА на заглавната страница, връчи ми обратно разработката, а на шефа разпореди: “Василе, искам да осигуриш пълна подкрепа за реализирането на тези предложения”.

На следващия ден излезе и заповедта му за назначаването ми като зам.-началник на разузнаването.

През май 1982 година аз за първи път бях член на българската делегацията на Московското съвещание на братските разузнавания.

В една от паузите ген. Васил Коцев ме представи на шефа на руското разузнаване ген. Владимир Крючков като новия шеф на информацията и анализа. При това допълни с усмивка и хумор, че ми е даден такъв мандат за промени, че ако го осъществя, те ще трябва да се учат от нас.

Реакцията на Крючков беше мигновена и неочаквана. Извика ген. Николай Леонов – шеф на тяхното управление за анализ и със сериозно шеговит тон разпореди: “Николай, знам че след две седмици имаш среща с ген. Нуриега в Панама. Преди това отиди до София за няколко дни да видиш какво са тръгнали да правят българските приятели в твоята област. Ген. Коцев казва, че ще трябва да се учим от тях.”

Така и стана.

Леонов пристигна един ден след нашето връщане в София и в продължение на няколко дни коментирахме, обсъждахме и спорихме по идеите, които бях изложил в моето виждане за министъра на вътрешните работи.

Ще добавя само, че много години след този случай, през 2000 година ген. Леонов написа на първа страница на общата ни книга “Разузнаването”: “Дорогой Тодор! Когда-то, я пытался чему-то учить тебя, а теперь с удовольствием учусь у тебя!”

* * *

Един от най-впечатляващите случаи в работата ми с непосредствено участие на ген. Коцев е свързан с нашите действия преди, по време и след операцията на Съединените щати срещу Либия “Елдорадо каньон”.

Има съвсем конкретна причина да опиша този случай. А тя е, че мои колеги в свои спомени и издадена от тях книга приписват всичко направено на друг ръководител и въобще не споменават Васил Коцев. А от началото до последното наше решение и действие по тази история той е и авторът, и изпълнителят, и координаторът, и контрольорът, и отговарящият лично за всяко едно действие.

Като предисловие трябва да спомена, че към момента на описваните събития българското разузнаване имаше изключително важен и по тази причина и изключително секретен източник на документалана разузнавателна информация. Васил Коцев е имал пряко отношение към неговото създаване и използване още от периода на пряката си оперативна работа и доста преди да стане началник на Първо главно управление. Като шеф на разузнаването той беше прекият получател на тази информация и по негово нареждане аз като шеф на звеното за информация и анализ бях единствения с достъп до оригиналните документи. И мое лично задължение и отговорност беше обработката на тази документация, нейното обезличаване и използване в информационни справки, които с подписа на Коцев и министър Стоянов стигаха до двама-трима държавни мъже – Първия – Тодор Живков, външния министър Петър Младенов и понякога и военния министър ген. Добри Джуров. Тогава стриктно се спазваше правилото “Необходимост да се знае” и не натоварвахме държавните ръководители с информация, която нямаше пряко отношение към техните отговорности. Друго правило беше и разпореждането на министъра Димитър Стоянов текущите информации за Тодор Живков да не надхвърлят една и в редки случаи една и половина страници. Разбира се, в конкретни случаи това правило можеше да бъде нарушено. Васил Коцев беше наясно, че обработката на информацията от този източник вършех лично и обикновено по късна доба, след като бяха заминали информациите от другите източници до своите получатели. А за тяхната подготовка се трудеха няколко десетки други подготвени информационни работници, но така или иначе, цялата тази продукция минаваше отново през мен и през шефа, който единствен имаше право на подпис преди да се появи и подписът на министъра.

Сега няколко думи за самата операция “Елдорадо каньон”.

* * *

СС от осособена важност!

СПРАВКА

за операция ЕлДорадо каньон

с предложение за подготовка на информация за полк. Муамар Кадафи

Операция Ел Дорадо каньон (Operation El Dorado Canyon) е кодовото име на военна операция на САЩ против Либия, планирана за през април 1986 г., в отговор на либийските действия в залива Сидра и обвиненията на САЩ към Либия в подкрепа на международния тероризъм.

Предпоставки

След поредица от терористични актове, през януари-март 1986 г. ВМС на САЩ (USN) провеждат демонстративни маневри в залива Сидра, при които се стига до въоръжен сблъсък между САЩ и Либия. След този сблъсък на 2 април 1986 г. на борда на самолет на американската авиокомпания TWA над Гърция избухва бомба, която убива четирима американски граждани, а на 5 април е извършен бомбен атентат в дискотеката Ла Бел в Западен Берлин, при който загиват двама американски военнослужещи и турска сервитьорка, ранени са 229 души. САЩ обявяват, че и двете терористични акции са организирани от либийското разузнаване, а взривът в дискотеката става непосредствения повод за военната операция.

Планиране и подготовка

Възможността за въздушен удар срещу Либия е разглеждана още през октомври 1985 г., когато е проведено учение, при което е симулирана атака на либийско летище от самолети F-111Е от базата Апър Хейфорд в Англия. Обмисляна е дори възможността за привличането за подобна атака на свръхсекретните все още F-117, но впоследствие тази идея е изоставена.

Веднага след бомбения атентат в Западен Берлин започва подготовка на реална операция, условно наречена „ЕлДорадо каньон“, предвиждаща нанасянето на въздушен удар по либийски обекти със силите на USAF (US Air Force) и USN (US Navy). За по-голяма сигурност е решено атаката да се състои само от една ударна вълна. Преценено е, че най-подходящите за извършването на подобна операция самолети на USAF са тактическите изтребители F-111F, базирани в Англия. За непосредствено участие в удара са привлечени 18 F-111F от 48 TFW от база Лейкънхийт и 4 самолета за РЕБ EF-111 от база Апър Хейфорд.

Тъй като Италия, Испания и Гърция отказват да предоставят свои бази за изпълнението на операцията, а Испания и Франция — да предоставят въздушното си пространство за прелитането на бойните самолети, се налага да се планират маршрути, които заобиколят Пиренейския полуостров от юг, да завият над Гибралтарския проток и да продължат на изток-югоизток над Средиземно море към целите си.

За осъществяването на този далече по-сложен полет са привлечени голямо количество самолети-цистерни от типовете KC-135 и KC-10А.

Предвижда се въздушното прикритие на самолетите на USAF да бъде осъществено от флотски изтребители F-14 от самолетоносачите “Корал Сий и “Америка, намиращи се край либийските брегове. На ударните самолети на флота A-7E и F/A-18 е възложена задачата по подавянето на средствата за ПВО на Либия, а A-6E трябва да нанесат удари по земни цели.

Избрани са пет цели за нанасяне на удар. Три от тях са в района на Триполи — казармите Баб ал-Азизия, базата за подготовка на бойни плувци Мурат Сиди Билал и военния сектор на летище Триполи — те трябва да бъдат атакувани от F-111F на USAF. Другите две цели са в района на Бенгази — казармите ал-Джамахирия и летището Бенина — те са цел за А-6Е на USN.

* * *

На базата на тези и на данни от други източници, допълващи и потвърждаващи данните от основния документален източник, изготвих в подходящ вид прикриваш оригиналните източници обезличена информация в доста съкратен обем, която предлагах да стигне лично до Кадафи, свеждайки до минимум възможните междинни звена и посредници.

Знаех (неофициално), че “шефът”, ген. Васил Коцев, има неофициален оперативен контакт с шефа (или един от заместниците) на иракското външно разузнаване и че няма други преки канали за контакт с либийците. Докладвайки проекта на информацията за предстоящата операция, изразих мнение, че доколкото планираните бомбардировки ще доведат до редица жертви и сред цивилното население, има място, водени от чисто хуманни принципи, да предупредим либийците за това, което ги очаква. И че евнтуално това би могъл да направи лично началникът чрез своя контакт с иракчанина.

Ген. Коцев отхвърли идеята за иракската връзка. Подчерта опасенията си, че ако не се използва гарантиран и сигурен канал има сериозна вероятност информацията да стигне до Ленгли (щаб квартирата на ЦРУ – Централното разузнавателно управление на САЩ) и това да доведе до тежки последици за България във външната политика на САЩ.

Знаейки, че имам добър личен контакт с външния министър на България от мандата си като съветник в Постоянното представителство на НРБ при ООН в Ню Йорк и резидент на ПГУ предложи лично да запозная Петър Младенов със справката и предложението да информираме Кадафи. Вдигна телефона (правителствената ВЧ връзка) и в разговора си с Петър Младенов (между другото те бяха на “Петре” и “Василе”) му каза, че тръгвам с информация, която трябва да види. Очевидно въпреки всички уверения за сигурността на ВЧ връзката, той не й се доверяваше изцяло и разговорите му винаги бяха съобразени с това. Спомена, че ние не разполагаме с пряк контакт до Кадафи.

Петър Младенов ме прие веднага.

Първата му реакция след прочитането на информацията бе да вдигне ВЧ-то: “Василе, този път надминахте себе си! Някой ще реши, че имате източник на най-високо ниво в Генералния щаб на Щатите.” Последва питане: “Руснаците знаят ли информацията?” Очевидно, след като получи отрицателен отговор, указанието бе данните да стигнат директно до Кадафи като наша информация, а не през Москва. И продължи, че той има своя пряка връзка, чрез която може да се осъществи предаването.

Какъв е бил каналът си остана тайна на Петър Младенов и Васил Коцев. Но така или иначе, с висока вероятност и от отделни несвързани информации допускам, че това е бил италианския премиер Бетино Кракси, с когото Петър Младенов имаше добър личен контакт.

Друг важен момент от този случай е свързан с допълнителните договорки между Петър Младенов и ген. Коцев. За тях научих в разговор с бай Васил и бяха потвърдени от последвалите събития.

Младенов предлага в подходяща форма и в определени граници да се информира българския посланик в Триполи Филип Ишпеков за очакваната операция и да се инструктира за мерките, които трябва да предприеме за предпазване състава на посолството. Младенов особено сериозно поставя въпроса за мобилизиране на целия български медицински състав в Либия и в случай на такова нападение да се яви на работните си места и да бъде в активна помощ на либийските лекари. За целта предлага да извика Ишпеков в София (поводът е предстоящият конгрес на БКП) и ръководен представител на ПГУ да проведе необходимия разговор. “Инструктажът” е проведен наистина в кулоарите на Конгреса от заместника на ген. Васил Коцев – ген. Владо Тодоров.

Посланик Филип Ишпеков се справя чудесно с дадените му указания. При бомбардировките всички български медицински кадри са в болниците, за разлика от техните полски и филипински колеги.

Тука неминуемо възниква въпросът, защо Кадафи позволи и дори инициира историята с нашите медицински сестри и чудовищните обвинения срещу тях?

Аз бих посочил две причини.

Първата е, че по това време българското разузнаване беше “прибрано” от Либия и нямаше нито в Триполи, нито в София държавни мъже, готови да напомнят на Кадафи, че ние сме му спасявали живота.

Не само това.

Българският министър-председател по това време, Иван Костов, дори си позволи публично да допусне, че нашите медици може и да имат вина!

А втората причина беше, че Кадафи приемаше “нова България” като нещо различно от България, на която трябваше да бъде благодарен. И той доста открито беше заявил пред високопоставен български политик, че у нас се води “несправедливо преследване” срещу неговия “добър приятел” Тодор Живков.

Но това е друга тема.

А как се развиха реалните събития?

Провеждане на операцията

“ЕлДорадо каньон” започва на 14 април 1986 г. в 17:45 h, когато от базата Милдънхол стартират първите шест летящи танкера КС-135, последвани от други. Ударните F-111 излитат в периода 18:10—18:36 h и поемат по предначертания курс. В 22:30 h започват да излитат и палубните самолети от самолетоносачите.

Бойните действия започват в 23:45 h, когато ударните А-7Е на USN, след приближаването си към района на Бенгази ниско над морската повърхност, се издигат на височина над 100 m, за да провокират включването на радарите на либийската ПВО. Веднага след като либийските радари са засечени, по тях са изстреляни няколко антирадарни ракети от А-7Е, последвани от ракетите на следващите ги F/A-18. По този начин е отворен пътя на щурмовите самолети А-6Е, които атакуват целите си около 00:01 h.

Почти едновременно с атаката на целите край Бенгази, самолетите EF-111 започват да „забиват“ РЛС около Триполи, а ударните F-111F прелитат на височина 60 m и скорост 600 km/h морския бряг над либийска територия в 00:01 h и, разделени на три групи от по 6 самолета, се насочват към целите си. Първо са ударени казармите ал-Азизия. Атаката е напълно неочаквана, но либийската ПВО бързо се съвзема и открива бесен огън (продължил 2 h след края на удара). Трите групи общо взето поразяват целите си (има два отказа на въоръжението), но четвъртия самолет от групата, атакуваща ал-Азизия, посрещнат от силния огън на зенитната артилерия, не улучва и бомбите му нанасят щети на цивилни сгради, сред които посолствата на Австрия, Франция (отказала въздушен коридор за американските самолети), Иран и Швейцария. (Сигурно си заслужава да си припомним как при бомбардировките над Белград “по грешка” две ракети “Томахоук” удариха посолството на КНР - ЦРУ дало на ВВС “стари карти”)

След бомбардировката самолетите се насочват към Средиземно море, където при прелитането на бреговата ивица един F-111 от първата група се взривява във въздуха, вероятно поразен от средствата за ПВО. По обратния път друг F-111 каца принудително в Испания, поради проблеми с двигателя, възможно е също да е засегнат от противовъздушния огън. Останалите самолети благополучно кацат в базите си в Англия в периода 5:45—6:30 h местно време.

Авиацията на USN не понася никакви загуби — последните F/А-18 кацат на палубата на самолетоносача Америка в 0:53 h[7], а ударните А-6Е се завръщат около 01:00 h.

Резултати от операцията

САЩ заявяват, че като цяло целите на операцията са постигнати. Те губят един самолет, чийто екипаж от двама души загива.

Освен загубите в техника, либийските жертви се оценяват на около 60 убити военни и цивилни. Либийският лидер Муамар Кадафи не пострадва при атаката. Смъртта му не е сред официално обявените цели, (но няколко бомби падат върху резиденцията му, загива осемнайсетмесечната му осиновена дъщеря Хана, а години по-късно държавният секретар Хилари Клинтън като прероден Гай Юлий Цезар, когато й докладват за линча над Кадафи, вместо известното VINA, VIDI, VICI заявява “Дойдох, видях и той умря!”)

Според бившия италиански министър-председател Джулио Андреоти и Абдел Рахман Шалкам (външен министър на Либия в периода 2000-2009 г.), той е предупреден от тогавашния министър-председател на Италия Бетино Кракси за предстоящата атака и успява да се укрие. (По всяка вероятност това е бил каналът, които е използвал Петър Младенов, за да прати информацията. Важното е, че Кадафи точно е знаел от кого идва информацията. Това се потвърждава от поне три факта – заявлението на Кадафи по либийското радио сутринта след нападението – “Американците искаха да ни изненадат, но една братска държава много преди това ни бе предупредила”; срещата му с българския посланик Филип Ишпеков в правителствения бункер сутринта след атаката; либийския военен транспортен самолет на летище София, за който ще стане дума по-късно.)

Последствия

Реакцията на Либия

На следващият ден след ударите (16 април) Либия изстрелва няколко ракети Скъд по база на американската брегова охрана на италианския остров Лампедуза, които прелитат над целта си и падат в морето.

Муамар Кадафи заявява, че е спечелена „грандиозна военна победа над САЩ“, а случаят е използван, за да се преименува официално държавата във Велика социалистическа народна Либийска арабска джамахирия. Либийската страна обвинява САЩ в арогантност, главозамайване от мощта си и стремеж към световна доминация.

Реакцията на международната общественост

На 20 ноември 1986 г. Общото събрание на ООН приема резолюция 41/38, която осъжда въздушния удар срещу Либия, обявявайки го за нарушение на Устава на ООН и на международното право. Атаката е остро осъдена и от Движението на необвързаните страниЛигата на арабските държави и държавите от социалистическия лагер. Съветският съюз реагира много предпазливо, въпреки че се присъединява към обвиненията в агресия, — по това време напрежението в международната обстановка достига критично високи нива, което не е в руски интерес и затова СССР практически се ограничава само с отмяната на заплануваното посещение в САЩ на външния министър Едуард Шеварднадзе.

Априорно известно е, че по принцип най-близко до дипломацията стои външно-политическото разузнаване. А професионално най-общи характеристики има в професиите на дипломата, журналиста и разузнавача.

До голяма степен разузнаването е дипломация с различна палитра на използваните средства. И не е изненадващо, че в някои държави разузнаването е пряко свързано или подчинено на външнополитическото ведомство.

България не е нещо по-различно. И доколкото външно-политическото разузнаване трябва да действа в синхрон с държавната външна политика, просто е задължително неговата дейност да се провежда в пълна координация с МВнР и в повечето случаи на нивото на неговото ръководство и лично с министъра на външните работи.

Генерал Васил Коцев винаги се е ръководил от тези изисквания в отношенията между ръководеното от него ведомство и Министерството на външните работи. Определено помагаше и фактът, че имаше близки лични отношения както с министър Петър Младенов, така и с неговите заместници, началници на отдели и посланиците на България в страните, в които беше представено нашето разузнаване. И едно от строгите му изисквания към резидентите и оперативния състав зад граница е било да са изрядни в изпълнение на изискванията на съответното прикритие.

А сега една весела история, която стана известна с шеговитото заглавие за това “Кой изяде портокалите на разузнаването?”

Седмици или месец след описаната операция българското въздушно пространство е нарушено от либийски транспортен самолет, който иска разрешение да кацне на летище София. Държат го да кръжи край София, докато случаят се докладва до Генералния щаб на БНА и лично на министъра ген. Добри Джуров. В крайна сметка разрешение е дадено. Самолетът каца и се оказва, че е натоварен с портокали, изпращани по нареждане на “Полковника” като дар за външно министерство.

МВнР получава пратката и ръководството, без да е наясно по каква причина се получава този “дар”, решава да се разпредели по профсъюзна линия за целия състав – дипломатически, административен и технически на Министерството. И в края на работния ден всички служители си тръгват с найлонови торбички, пълни с портокали – по това време все още дефицитни по магазините.

Близък приятел от профкомитета на Министерството ми съобщи по телефона новината и веднага ми стана ясно какъв е поводът за този “подарък”. Моментално бях в кабинета на началника и го информирах какво се случва с “нашите” портокали.

Генерал Коцев вдигна ВЧ-то и последва почти дословно следния разговор:

“Абе Петре, твойте хора с чужда пита помен правят! Защо ни ядете портокалите?”

Очевидно Петър Младенов започна да се извинява и да обещава, че разбира, че остават в дълг и ще намерят начин да ни компенсират. Разбира се, целият разговор беше съпроводен с взаимен смях. А случаят остана в историята като питането: “Кой изяде портокалите на разузнаването?”

На финала ще споделя това, което излиза от обсега на чисто служебните взаимоотношения и има предимно личен характер.

Както вече споменах, най-високата награда, която съм получавал в цялата си трудова кариера, не е била орден, грамота, повишение, благодарност или някаква друга форма на признание.

Това беше личното решение на генерал Васил Коцев да ми възложи през май 1973 година и в годините след това да бъда “спътник” на шпионина на ХХ век Ким Филби при неговите посещения в България.

Цялата история за това как в резултат на решението на бай Васил се роди едно завинаги запомнящо се приятелство с тази разузнавателна легенда съм описал подробно в книгата си “Ким Филби – Шпионинът – Човекът”, която излезе през 2012 година – стогодишнината от рождението на Ким, на български, руски и английски език.

Няма да я преразказвам.

Това, което не съм направил в тази книга, искам да направя сега, много години след като бай Васил ни е напуснал, а аз нямах възможността да го направя, докато беше тук.

БЛАГОДАРЯ ти, др. генерал-лейтенант Васил Коцев, че възлагайки ми тази отговорност, ти ме награди с най-високото професионално отличие – дружбата с един изключителен човек. А непосредствения контакт с Ким Филби беше съпроводен и с доста случаи на близък личен контакт с двама големи български разузнавачи – генералите Васил Коцев и Стоян Савов. За мен остават незабравими срещите край Пампорово, на хижата “Момчил Юнак”, на Паметника на илинденци и преображенци, в София, във Велико Търново, в Созопол, на Слънчев бряг. Вие бяхте най-близките му български приятели, а това ми даде възможност да се запозная и с вашите семейства.

БЛАГОДАРЯ!

Къщата, в която е живял Ким Филби като резидент на английското разузнаване в Истанбул на брега на Босфора. Снимката е подарък от ген. Коцев на “Шпионина на ХХ век”

Стоян Савов, Руфина Филби, Ким Филби, Ангелина Коцева, Мая Савова, Васил Коцев

Савов, Вълчева, Пухова-Филби, Ким Филби, Савова, Коцева

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели